Джеймс Елиът
Краят на играта (23)

23

Стафърд намали скоростта на джипа и зави по второстепенния черен път, който водеше до къщата му. Пое напряко през гората по посипана с чакъл алея, излизаща до плевнята, където обикновено паркираше колата. Там тя не се виждаше нито от къщата, нито от пътеката, отвеждаща от дома до главното шосе. Работата му беше такава, че често приятелите и роднините на тези, които бе преследвал и залавял, искаха да си отмъстят, затова бе разбрал, че е по-добре да не става ясно от пръв поглед дали си е вкъщи или не, нито да издава лесно стереотипа си на живот.

Гората от двете страни на тясната алея бе потънала в синьо-черни вечерни сенки и Стафърд включи предните фарове, а колата продължи да се клатушка по тези места, където обилните дъждове бяха издълбали коловози в чакъла. Алеята правеше рязък завой наляво и след него Стафърд видя силует на друго превозно средство — рейндж роувър, паркиран насред обраслата с трева пътека, водеща към обширна открита поляна зад гората. Колата бе почти скрита от храстите и надвисналите клони на белите борове, но за част от секундата конусовидният лъч на дългите светлини се отрази в задните фарове и разкри присъствието й.

Отначало Бен помисли, че може да е някой местен ловец, подготвящ се за предстоящия сезон. Може би изпробва кучетата си по пъдпъдъците, които населяваха полето и гората. Но за кратко мярна цвета на регистрационния номер и го загризаха подозрения. Изгаси фаровете и спря точно до границата на гората, където свършваше чакълената алея и по поляната оставаха двайсетина метра до плевнята му. След това изключи двигателя и посегна към жабката за деветмилиметровия глок, който предната вечер бе извадил от сейфа.

Пъхна полуавтоматичния пистолет в колана си на гърба, приведе се ниско и тръгна през тъмните сенки към паркирания рейндж роувър. Когато се приближи, видя, че регистрационният номер е от Ню Йорк, и след бърз оглед на задния прозорец с облекчение установи, че вътре няма никой. Откри, че дясната предна врата е отключена, отвори я и вътрешните лампи веднага се включиха.

Бяха трима, прецени Стафърд, когато погледът му се адаптира към слабата светлина в колата. Преброи три празни пластмасови чашки и обвивки от три хамбургера, както и три порции пържени картофи от ресторант за бързо хранене. Талонът в жабката показваше, че рейндж роувърът е собственост на „Голд Стар — коли под наем“ и е нает от „Глоубъл Импортс“ със седалище в Бруклин.

Когато се канеше да затвори вратата, Стафърд забеляза смачкано парче хартия на пода. Разгъна го и усети, че стомахът му се свива, докато на слабата светлина, идваща през дърветата, прочете спретнато напечатани инструкции как да се стигне от Ню Джърси до Чадс Форд, а след това с по-тъмно мастило написани на ръка указания към къщата му.

Бен тихо затвори вратата и се върна в джипа, където взе от жабката бинокъла за нощно виждане и термографско претърсване, който използваше при преследванията, извади и допълнителен пълнител за глока.

Почуди се дали да се обади на 911 и да изчака полицията, но не искаше да рискува да загуби парите и да обяснява как ги е придобил, ако тримата мъже бъдат арестувани и стане ясно какво търсят. Ако бяха наркотрафиканти, той много добре познаваше този тип хора и в схватка с тях би имал предимство. Ако не бяха, можеше просто да върне парите, да убеди Еди Барне да направи същото и да избегне по-нататъшни усложнения, а в такъв случаи не беше разумно да вика полиция.

Когато тръгна към къщата и последните вечерни светлини бяха угаснали. Заобиколи откритата полянка и се прикри в сенките на дърветата, като на всеки десет метра спираше да се огледа и ослуша и да види дали някой не го следи. Нямаше представа какви са тези хора, но му се струваше, че знае какво търсят и какво биха направили, за да си го получат, и нямаше да им се даде лесно.

Джери Ханкс гледаше през прозореца на спалнята на втория етаж към плевнята, когато гората вдясно бе осветена за кратко от фарове и след това пак потъмня. Той слезе бързо по стълбите и предупреди другите двама да заемат позиции: единият на главния вход, а другият — на изхода в кухнята. След това Ханкс се промъкна отпред и се скри сред храстите в ъгъла на терасираната поляна пред къщата, откъдето можеше да види всеки, който се приближава откъм плевнята.

Скрит в храстите на петдесет метра от него, на границата на гората, Бен бе коленичил и разглеждаше пространството между къщата и плевнята. Термографският бинокъл бързо откри Ханкс: телесната му температура рязко се открояваше от тази на храстите и го издаваше.

След това Стафърд насочи вниманието си към изхода от кухнята, фокусира бинокъла на стената до вратата, където се намираше цифровата клавиатура на охранителната система. През малките квадратни стъкла на горната половина на вратата ясно се виждаше, че свети зелена светлина, което значеше, че системата е изключена. Обезвреждането на сложната аларма му подсказа, че си има работа с истински професионалисти.

След това насочи бинокъла към големия кухненски прозорец с витраж и зачака. Не след дълго видя движение и част от силуета на нечия глава, надничаща набързо през перваза към плевнята. Предположи, че има още един човек и на главния вход, и че скритият в храстите, когото вече бе разкрил, сигурно възнамеряваше да го изненада отзад, като се приближи към къщата. Което значеше, че са предупредени за пристигането му.

Стафърд тръгна отново покрай гората и стигна до другия край на къщата. Спря и вдигна бинокъла, но не видя никого. Светлината от изгряващата пълна луна хвърляше дълги сенки по поляната. Той излезе от дърветата и побягна, като се криеше в сенките на храстите и дърветата около къщата. Спря на предната тераса точно зад човека, когото бе забелязал да се крие близо до входа. Нощният бриз, който движеше сенките на дърветата, го прикри, докато напредваше бавно, крачка по крачка, зад Джери Ханкс.

Ханкс вече бе започнал да мисли, че проблясъците в гората са били фалшива тревога, но изведнъж почувства дуло на пистолет да се притиска в тила му. Замръзна, когато Стафърд зашепна близо до ухото му, приведен над него:

— Хвърли оръжието. Плъзни го назад към мен, след това лягай по корем и си сложи ръцете на тила. Веднага!

Ханкс направи каквото му бе наредено и легна на земята.

— Хората, които представлявам, искат само парите си. Върни ги и повече няма да имаш проблеми.

Бен пъхна отнетия пистолет в колана си.

— Сам ли си?

— Да, само аз съм. Мислех да се разберем, да не правим глупости.

Стафърд притисна дулото още по-силно в тила на Ханкс.

— Веднъж вече ме подцени, приятел. Не прави пак същата грешка. Сега кажи на двете си другарчета вътре да излязат. С празни ръце. Ако видя оръжие, си мъртъв.

Ханкс вдигна глава и извика:

— Майк! Джони! Излезте. Без оръжия.

Още не бе свършил и човекът зад главния вход, чието име беше Луис и който бе разбрал кодираното предупреждение на Ханкс, блъсна вратата и изскочи навън. Веднага залегна, готов за стрелба, хванал пистолета си със заглушител с две ръце, а червената точка на лазерния мерник търсеше целта, следвайки погледа му, който се мъчеше да открие Джери.

Добре премереният единствен изстрел на Стафърд улучи Луис между очите и веднага го уби. Ханкс се възползва от неразборията, претърколи се по гръб и ритна Бен в гърдите, от което той се просна на земята.

Ханкс незабавно посегна към резервния си пистолет, но преди да стигне до кобура на глезена си, Стафърд се обърна на една страна, пусна два изстрела в гърдите му от упор и го уби.

Бен веднага напусна терасата, когато чу някой да излиза от кухненската врата. Изтича обратно покрай другата страна на къщата към гората, за да излезе в гръб на третия мъж, който, без да знае местонахождението на Стафърд, се движеше към предния вход, където лежаха труповете на партньорите му. Беше въоръжен с автомат със заглушител, който, държеше професионално. На десет метра зад него Бен се бе спотаил зад голям клен, до кухненската врата, и му подвикна:

— Свали оръжието! Много бавно.

Мъжът се спря и замръзна, обмисляйки шансовете си, застанал с гръб към Стафърд на открито, под светлината на пълната луна.

Бен го държеше на мушка с пръст върху спусъка.

— Не върши глупости. Иначе ще умреш като приятелчетата си.

Мъжът направи своя избор. С бързо гъвкаво движение той клекна ниско, завъртя се и започна да стреля. Беше забележително точен, откосът изкърти кората на клена, зад който се криеше Стафърд, и ако не беше дебелият ствол, почти със сигурност щеше да го убие.

Стрелецът спря, чудейки се дали не беше преценил грешно положението на противника си. Кратката пауза беше всичко, от което Бен се нуждаеше. Откри само малка част от силуета си под ярката лунна светлина, прицели се иззад дървото и изстреля бързо три куршума, всичките попаднаха в гръдния му кош. Мъжът се олюля и падна на колене, заклати се за миг и се строполи.

Стафърд се приближи внимателно и като продължаваше да държи на прицел мъжа, изрита автомата далеч от него, след това коленичи и опипа пулса му. Нямаше. Изправи се, извади миниатюрния си мобилен телефон, закачен на колана му, и набра 911, докато се връщаше към кухненската врата и влизаше в къщата.

 

 

Екипът от Центъра за борба с наркотиците на ЦРУ наблюдаваше кървавата драма с мощни телескопи за нощно виждане от удобно място на обраслия с дървета хълм, издигащ се на сто метра по-далеч. По-младият мъж откъсна очи от окуляра и се вторачи в партньора си, докато Стафърд влизаше в къщата.

— Можеш ли да повярваш? Изтрепа трима професионалисти, сякаш е детска игра. Мислех, че е някой самонадеян ловец на богатства, който е затънал до ушите.

Другият се усмихна.

— Изглежда, е нещо доста повече от това.

— В наш интерес е да не го ядосваме.

Вторият мъж извади мобилния си телефон от джоба на сакото си.

— Ще се обадя на Баръс. Остава ни да следим единствения оцелял.

— Звучи ми като план.

 

 

Полицаят, отзовал се пръв на спешното повикване, беше същият, който преди осемнайсет месеца дойде в къщата на Стафърд, за да му съобщи за злополуката, в която бе загинала жена му. Бен не го бе виждал оттогава и докато развеждаха един от детективите от близкия полицейски участък в Авъндейл из къщата, той благодари на младия мъж за деликатния начин, по който се бе отнесъл към него в онази съдбовна вечер.

Детективът взе една разрязана с нож възглавница от канапето във всекидневната.

— Ако съдя по бъркотията, търсели са нещо определено.

Стафърд коленичи, вдигна коледната снимка на Ани и жена си и я върна на полицата над камината.

— Или просто са обърнали къщата, за да видят какво могат да намерят.

— Значи според вас е отмъщение от някой престъпил гаранцията си, когото вие сте заловили?

— Това е единственото логично обяснение.

— Може би.

— Тогава вие ми кажете какво е.

Детективът спря и се взря настойчиво в Стафърд.

— Добре. Никой от тези мъже няма документи за самоличност. Полицията в Ню Йорк провери регистрационните номера на рейндж роувъра. Откраднати са. Току-що говорих с мой приятел от участъка в Северен Бруклин. На адреса на „Глоубъл Импортс“ има празен склад. Готов съм да си заложа заплатата, че отпечатъците на нито един от убитите ги няма в никоя картотека.

— Какво имате предвид?

— Тези момчета са професионални убийци. Оръжията им нямат печат на производител и сериен номер. И не са изтрити, имайте предвид, а никога не са съществували. Освен това всичките са фабрично комплектувани със заглушители и лазерни мерници. А пък мунициите са съвсем друга история.

Детективът извади един патрон от джоба си и го вдигна пред Стафърд.

— Много висока технология. Скоростта в цевта е точно под бариерата на звука за максимално заглушаване. Направен е така, че прави тялото на пихтия. Ако те уцели, където и да е в торса, умираш на място, дори само да те одраска, пак ще те обездвижи. Преценете сам, колата им е наета от офшорка, нямат документи за самоличност, без проблеми обезвреждат алармената система. Да ви приличат на някакъв скапан беглец от закона и приятелчетата му, които искат да ви го върнат?

Бен сви рамене:

— И какво очаквате да ви кажа?

— Като начало, какво криете?

— Нищо не крия. През последната година издирих и прибрах няколко едри наркотрафиканта. Възможно е за някои от тях да работят такива професионалисти или пък имат достъп до тях благодарение на парите, които са натрупали. Иначе нямам представа кой и защо би могъл да го направи.

Детективът кимна — не беше убеден, че е чул цялата истина, но тъй като нямаше силни аргументи да обори теорията на Стафърд или да обоснове своя, отстъпи.

Бусът на съдебния лекар замина с труповете на тримата мъже, криминалистите си събираха нещата, а Бен изпрати детектива до колата му.

— Нали сте тук?

Стафърд се усмихна.

— Казвате ми да не напускам града ли?

— Нещо такова.

— Аз така си изкарвам хляба, като пътувам извън града.

Детективът отвори вратата и се настани зад волана.

— Между другото, отлична стрелба. Особено при онзи с автомата. Много добри попадения.

— Имал съм късмет.

— И аз съм обучаван да стрелям, Стафърд. И двамата знаем, че късметът няма нищо общо с това.

Бен не отговори.

Детективът се засмя и запали мотора.

— Ще ви се обадя.

 

 

Стафърд се върна и пак се разходи из къщата, за да види какви поражения са нанесени. Мебелите лесно щяха да се поправят или заменят. Най-много се разстрои, когато се качи на горния етаж и видя неразборията в стаята на Ани. Пазеше я такава, каквато я бе оставила в деня на злополуката, искаше всичко да е непокътнато, когато се прибере вкъщи. Притесняваше се — може би повече, отколкото трябва, — че няма да може да я възстанови в предишния й вид.

Влезе в спалнята и намери дрехите на жена си разхвърляни по пода. Любимата й копринена рокля, която все още пазеше нейния аромат, беше разпрана на две. Той я вдигна внимателно, почти с любов, и я сложи на леглото.

Но имаше нещо, което още повече го тормозеше. Еди Барне. Докато чакаше полицаите да дойдат, за петнайсет минути му се обади четири пъти, но никой не му отговори. Последния път остави съобщение, но като знаеше колко време му трябва на Барне, за да отговори, независимо от спешността на случая, нямаше как да разбере дали приятелят му го бе получил. Трябваше да бъде предупреден. Щом са намерили него, значи могат да намерят и Еди. Освен ако вече не са го сторили.

Бен погледна часовника си. Беше осем и петнайсет. Позвъни пак и отново чу телефонния секретар. Реши, че не може да рискува и да чака повече. До Вашингтон имаше над двеста километра. Ако тръгнеше с колата, щеше да стигне в дома на Барне в Рестън след час и половина, ако настъпеше газта.

Зареди пълнителя на пистолета, набързо събра малко дрехи и тоалетни принадлежности в една чанта, хвърли и пълна кутия муниции. Взе плика с три хиляди долара за черни дни, които пазеше под чекмедже на бюрото в кабинета си. На излизане включи алармената система и заключи вратата.

Казаното от единия мъж тази вечер не спираше да занимава мислите му, докато потегляше от алеята пред дома си.

Хората, които представлявам, искат само парите си.

Само че не бяха открили парите и въпреки това искаха да го убият. Защо? Кого представляваха? И кой с всичкия си би отписал двайсет милиона долара, преди да направи всичко възможно, за да си ги върне? Трябва да има и нещо друго, освен парите. Но какво? В какво се беше забъркал? Сега поне със сигурност знаеше, че Еди се бе оказал прав: парите бяха придобити незаконно. Това не беше начинът, по който банките търсеха авоарите си.

Стафърд пое по шосе 100 на юг от Чадс Форд, като натискаше до краен предел газта на джипа „Чероки“ по тесния, виещ се черен път, който вървеше успоредно на река Бредниуайн към Уилмингтън, Делауеър и магистрала 95.

 

 

Екипът на ЦРУ остана на разстояние и не смяташе, че е нужно да държи под око джипа, затова го следваше в тъмносин седан на три километра дистанция. Мъжът до шофьора наблюдаваше монитора на търсещото устройство, закрепено под таблото, което получаваше силен сигнал от предавателя в колата на Стафърд.