Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endgame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Краят на играта

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

ISBN: 954–459–788–3

История

  1. — Добавяне

24

Еди Барне пусна една от стопроцентово сигурните си свалячески реплики на Мисти — висока и привлекателна трийсетгодишна брюнетка, която му се усмихна, като срещна погледа му на излизане от магазин на „Виктория Сикрет“ в търговския център на Тайсънс Корнър, Вирджиния.

— Вярваш ли в любовта от пръв поглед или искаш да мина покрай теб още веднъж?

Тя се засмя и Барне й отправи най-палавата си усмивка. След чаша кафе си тръгнаха заедно.

— Казвам се Мисти, с „и“ — каза му тя, докато прекосяваха паркинга в необикновено топлата есенна вечер.

Спря и свали коженото си яке, преди да се качи в новото порше кабриолет на Барне — с двойна предавка, боядисано в сребрист металик.

— Хубава кола.

Под якето бе облечена с копринена блуза и Еди се опита да не се възбужда прекалено от това, което откриваше голямото й деколте. Докато забеляза лявата й ръка. И разбра, че го чака гореща нощ. Над лакътя на Мисти с „и“ чак до рамото бе татуиран дълъг дебел пенис с тестиси и окосмяване.

— Хубава татуировка.

— Исках да сме наясно.

Барне си помисли да я попита с какво точно, но реши да се въздържи. Вместо това й зададе въпрос, който винаги му беше на върха на езика, когато се срещаше с красавици като момичето до него.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно те привлече в мен в търговския център?

— Не знам. Нещо в излъчването ти ми подсказа, че ще си допаднем.

— Така ли? Ако се сетиш какво е, нали ще ми кажеш?

Беше девет и петнайсет, когато Еди хвърли чантите с покупки в колата, седна зад волана и напусна с рев паркинга. Със свален гюрук и надуто до дупка радио, той превключи до четвърта и се понесе по шосето, като се промушваше през натовареното движение. Дългата до раменете коса на Мисти се вееше на вятъра, тя му намигна и оплези дългия си тънък език със сребърна обеца. Барне също й намигна и от гърлото му се изтръгна неволен стон.

Задната седалка и подът на поршето бяха препълнени с опаковани маркови спортни сака, панталони, кожени якета, а под тях лежаха пакети с копринени ризи, кашмирени пуловери и куп други неща, които си бе купил импулсивно.

Цял ден не бе правил почти нищо друго, освен да пазарува. Започна с търговец на коли, за когото знаеше, че сериозно злоупотребява с кокаина и който беше повече от щастлив да прибере осемдесет и деветте хиляди долара в брой за поршето и без съмнение нямаше да каже на никого за това. Барне пресметна, че от девет часа сутринта бе похарчил около сто и двайсет хиляди долара. „Сто и двайсет бона за дванайсет часа — помисли си той, — това се казва пазаруване.“

Но се успокои наум, че беше внимавал. Продавачът на поршето нямаше да го издаде. И без това никога не декларираше пред данъчните, повече от една трета от доходите си. Останалата част я прекарваше през носа си. А и в никой от магазините не знаеха името и адреса му и изобщо не изглеждаха притеснени, когато отброяваше стодоларовите банкноти, за да им плати. От парите, които бе взел със себе си тази сутрин, му бяха останали приблизително трийсет хиляди долара, а това бе повече от достатъчно да си купи още някои неща на другата сутрин, да си плати отдавна просрочените дългове и да се покрие, докато добрият стар предпазлив Бен измисли план за останалите пари.

 

 

Тони Китлан се разхождаше из кабинета в къщата на Барне и разглеждаше снимките и военните отличия, закачени на стената, а Питър Маркъс и човекът, който ги посрещна на летището, систематично претърсваха останалите стаи.

Китлан взе една снимка на Барне и още един мъж, за когото предположи, че е Стафърд. Беше направена в някаква далечна пустиня по време на Войната в Залива. Стояха един до друг с оръжия на рамо и по нашарените им с камуфлажни бои лица се бяха разлели победоносни усмивки. По въоръжението и екипировката им и по специално оборудваното бъги за песъчливи терени позна, че са служили в елитните части на „Делта Форс“. На друга снимка двамата бяха облечени в парадни униформи, застанали мирно, приемаха отличия на церемония по награждаване.

Червената лампичка на телефонния секретар светеше. Китлан Отиде до бюрото, натисна копчето за прослушване и чу три затваряния и едно троснато съобщение от Стафърд:

„Еди, имаме сериозен проблем. Обади ми се на мобилния веднага щом получиш съобщението. Но преди това се изнеси от къщата и не се приближавай до нея. Иди някъде, където никой няма да се сети да те търси. И си вземи желязото.“

Китлан незабавно загря, че Стафърд съветваше Барне да се покрие и да си вземе оръжие, което значеше, че вече се е срещнал по някакъв начин с Ханкс и момчетата му. Трябваше да му докладват преди часове, а сега, в светлината на току-що чутото, му се стори, че знае защо никой не вдигна, когато преди двайсет минути звънна на мобилния телефон на Ханкс. Изтри записа, в случай че Барне се обади да си прослуша съобщенията, и в пристъп на гняв запрати рамкираната снимка на Стафърд и Барне в другия край на стаята точно когато Пийт Маркъс влизаше в кабинета.

— Нещо не е наред ли, шефе?

— Ако не греша, Стафърд е взел Ханкс и другите двама със себе си.

— Така ли? Впечатлен съм.

— Внимавайте с Барне, като се прибере, Пийт. Със Стафърд май са бивши войници на „Делта“. Повечето от тези момчета могат да улучат змийско око от петдесет метра.

— Ще го имам предвид. — Маркъс забеляза военните отличия на стената. — Сребърна звезда. Бронзова звезда за храброст. Пурпурно сърце. Истински герой, а? Лоша работа. — Отпусна се в един фотьойл и вдигна крака на табуретката. — Не мисля, че държи парите тук. Но ако искаш, можем да обърнем къщата й да проверим.

— Не, първо ще говорим с него. Тогава ще видим.

 

 

Когато зави по Брас Лантърн Уей, Еди намали радиото заради съседите. Стигна до последната група къщи й спря пред гаража, залепен за дома му, който беше два пъти ипотекиран — още един дълг, който реши да плати още следващата сутрин.

Помогна на Мисти да излезе от поршето, награби наръч пазарски чанти и двамата тръгнаха по пътеката към главния вход. По навик използва малкото дистанционно, закачено на ключодържателя му, за да изключи алармената система, след това се сети, че през последния месец не работеше. Нямаше пари да я поправи и си напомни да се погрижи и за това на сутринта, тъй като сега в къщата имаше какво да се краде. Премести чантите в една ръка, отвори вратата й направи място на Мисти да влезе първа.

Докато търсеше ключа на лампата, вратата зад него се затръшна. Някой запуши устата на Мисти с ръка и заглуши писъка й, след това я повлече от антрето към кухнята.

С периферното си зрение Еди видя един мъж да излиза от кабинета. Хвърли пазарските чанти и се обърна с лице към него. В същия миг бе ударен в бъбреците от Китлан, който стоеше в ъгъла зад входната врата. Ударът го зашемети и той падна на колене.

Маркъс се приближи и Барне понечи да го фрасне с юмрук в слабините, но ръката му се отклони и се стовари върху бедрото, от което целият му крак изтръпна. Докато Еди се мъчеше да се изправи, Китлан помогна на Питър да го събори на земята и да го притисне. Маркъс го удари още веднъж в бъбреците и така го обездвижи достатъчно дълго, за да имат време да му вържат китките на гърба с широко тиксо.

Барне успя да се преобърне на една страна и да изрита Китлан в лицето така, че от устата му шурна кръв, преди двамата да успеят да го притиснат окончателно и да вържат и глезените му. След това рязко го изправиха на крака и го хвърлиха на един дървен стол с облегалка, донесен от кухнята насред всекидневната.

Почти целият под бе зает от по-ранните покупки на Барне: два телевизора, нова стереоуредба и тонколони за кабинета, спалнята и всекидневната, два компютъра, лаптоп и принтер, все още опаковани и струпани из стаята.

Еди пое дълбоко дъх и примижа от болката в кръста, докато гледаше как Китлан се приближава и застава точно срещу него. Лицето му още бе изтръпнало от ритника, гледаше отгоре Барне, наместваше си челюстта и попиваше кръвта в ъгъла на устата с носна кърпа.

Еди погледна надясно и видя безвратия Маркъс с петдесетсантиметрова обиколка на бицепсите, който още си поглаждаше крака след удара. Третият мъж държеше нож в едната ръка, а с другата бе прегърнал през кръста Мисти, триеше слабините си в нея, хилейки се, и въртеше острието пред лицето й.

Барне срещна погледа на Китлан.

— Искате да крадете ли? Давайте. Само кажете на онзи откачения с ножа да остави момичето.

Китлан отново попи капката кръв от лицето си и посочи с ръка стаята.

— Изглежда, бил си на покупки, господин Барне. Неочаквано наследство?

— Нещо такова. Кои сте вие? Какво искате? — Но веднага разбра отговора, като се взря в студените нетрепващи очи на Китлан.

— Искаме си нашето. Дайте ни го и веднага се махаме.

Еди изобрази най-невинната си физиономия.

— Добре. Вземете каквото искате. Всичко мое е и ваше.

Маркъс, който до този момент стоеше облегнат на стената, се приближи и застана до Китлан, който му кимна и отстъпи. Питър нанесе жесток удар по лицето на Барне и го свали от стола на пода.

Мисти изпищя и мъжът с ножа я хвърли на земята по корем. Притисна я с коляно към пода и запуши устата й със скоч. Тя известно време се бори, хленчейки и с ококорени очи, но той отряза още лента и върза китките й на гърба, преди да я завлече в ъгъла.

Щом Барне се изправи на колене, Маркъс го сграбчи за косата, стовари юмрук в лицето му и му счупи носа. Еди простена от болка, когато набитият як мъж го вдигна на крака и отново го сложи да седне на стола.

Китлан махна на колегата си да се отстрани и пристъпи напред.

— Защо не започнем отначало?

Барне се отърси от последствията на удара и помириса кръвта, течаща от носа му.

— Искате да изляза и да вляза отново? С удоволствие.

— Много ти знае устата, господин Барне. На твое място бих си я затварял. Сега защо просто не ми кажеш къде са парите?

— Какви пари? Да ви приличам на човек с пари? А? Източих си кредитните карти за тези неща. Я се дръжте по-сериозно!

Китлан извади полуавтоматичен пистолет от раменния кобур под сакото и му сложи заглушител. Без да каже нито дума, той се обърна към Мисти с „и“ и хладнокръвно застреля ужасената жена в лицето, като отнесе темето й.

— Това достатъчно сериозно ли е?

Еди гледаше и не вярваше на очите си.

— Какво ви става? Току-що се запознах с нея. Тя не е в играта. Няма нищо общо.

— Колко жалко. Но ще тежи на твоята съвест. Сега вече слушаш ли ме внимателно?

Барне продължаваше да се взира в безжизненото тяло, свлякло се в ъгъла, и дълбоко съжаляваше за случилото се.

— Да. Няма проблеми.

— Тогава къде са парите ни?

— Искаш да кажеш — двайсетте милиона?

— Точно това искам да кажа.

— Не си много добър в това, а?

Китлан сбърчи чело.

— В кое?

— Интелигентното мислене.

Лицето на Китлан почервеня от гняв, но успя да се сдържи.

— И какво те кара да мислиш така, господин Барне?

— Уби тази жена, без да се замислиш. Което ми подсказва, че ще направиш същото и с мен веднага щом си получиш парите. Това умно ли ти се струва? Трябва да съм последният тъпак, за да ти кажа къде са парите. А повярвай ми, аз не съм тъпак.

— Прав си. И в двата случая ще умреш. Въпросът е как ще умреш. Приятелят ми може да го направи бързо и безболезнено, но може да го направи бавно и мъчително.

Еди сви рамене:

— Да заповяда.

Китлан отстъпи и Маркъс пак се приближи, на лицето му имаше цинична усмивчица.

— Обичам смелчаците. Но още повече обичам да ги слушам как крещят и се молят.

Барне му се ухили наперено.

— Казвали ли са ти, че приличаш на калкан? Ако очите ти бяха още малко по-близо, щеше да се родиш мъртъв.

Маркъс замахна, но ръката му се спря насред въздуха, защото Еди, събрал всички сили, вдигна и двата си крака и го ритна здраво в слабините. Силният гърлен вик, който излезе от устата на Питър, докато се свличаше на колене с ръце между бедрата, беше направо нечовешки.

Барне се усмихна въпреки болката. Беше последен безполезен акт на съпротива, знаеше, че няма да му донесе нищо, ала ще му струва скъпо. Но му стана хубаво.

— Този път те уцелих.