Джеймс Елиът
Краят на играта (53)

53

Бен и Джанет наблюдаваха как „Непобедимите“ вдига платна няколко минути преди два часа на следващия следобед. Ясно виждаха Джон Галъуей, Адам Уелш и Пол Камерън на борда, застанали на предния мостик на огромната яхта, чиято белота искреше под тропическото слънце. Съдът напусна пристанището на Маригот и се отправи в открито море.

По молба на Джанет, Стафърд бе наел моторна лодка с два двигателя от контингента на хотела им и те тръгнаха да обиколят острова. След три часа, когато слънцето се канеше да залезе, двамата седяха в тържествена тишина, пуснали котва в усамотен живописен залив, който Джанет бе избрала за последно убежище на брат си.

Залезът представляваше великолепна амалгама от все повече потъмняващи червени и златни нюанси, които с всяка минута променяха цвета на водата от аквамарин към тъмносиньо. Джанет стоеше на носа и държеше урната с праха на Еди, чакайки мига, в който слънцето щеше да се скрие зад хоризонта.

Стафърд бе седнал на кърмата, взираше се в морето и слушаше прибоя в далечния риф. Мислеше за Еди и за хубавите мигове, които бяха прекарали заедно, за страха и победите, които бяха делили. Гласът на Джанет, с почти детински нотки в него, го извади от замечтаността му:

— Виж! Виж!

Той вдигна поглед и точно там, където слънцето изчезваше зад хоризонта, видя зелено сияние.

Чудото продължи няколко секунди и в този миг Джанет изсипа праха на Еди през борда. Океанският бриз превърна част от него в облак, а останалото количество се залюля на вълните на отлива и потъна в пурпурните дълбини. Очите на младата жена се напълниха със сълзи, тя седна и се обърна към Бен:

— Виждал ли си преди такова зелено сияние?

— Дори не съм чувал, че го има.

— Учените го обясняват с атмосферните промени. Оптическо явление. Но пък други вярват, че в него има нещо мистично и тайнствено, че е знак, предчувствие или предсказание. Някои хора цял живот се мъчат да го зърнат и не успяват. Не мога да повярвам, че го видях тук. И то точно днес.

Погледна към хоризонта и сълзите й потекоха.

— Може би Еди е тук с нас, Стафърд. Може би точно това означава. Затова го видяхме. По някакъв странен начин той ни доведе тук, защото това е мястото, където е искал да дойде. И ни дава знак, че всичко е както трябва. Че е на по-добро място.

Бен погали лицето й с опакото на дланта си и внимателно изтри сълзите й.

— Джанет?

— Какво?

— Ако Еди беше тук, и двамата знаем какво щеше да каже.

— Какво?

Той се опита да имитира акцента от Ню Джърси, който Еди бе усвоил в детството си и който така и не успя да преодолее:

— Показах ви зеленото сияние. Дайте по още една бира.

Джанет се засмя през сълзи и Стафърд я прегърна и я притисна към себе си.

— О, боже, толкова ми липсва! Беше много добър с мен.

Облегна глава на гърдите на Бен и той почувства, че цялата трепери. Притисна я по-силно и я целуна по челото.

— Знам. И на мен ми липсва.

Когато престана да плаче и му каза, че иска да си ходят, Стафърд запали мотора, обърна лодката и тръгна да излиза от залива.

Бен купи билет за последния полет от острова същата вечер. Беше директно за Сан Хуан, където имаше връзка за Филаделфия, което значеше, че щеше да си е вкъщи още тази нощ.

Джанет стоеше до него в чакалнята за заминаващи пътници.

— Сигурен ли си, че не искаш да поостанеш някой и друг ден? Да половиш риба? Да се гмуркаш?

— Звучи прекрасно, но трябва да се върна да видя Ани.

— Разбирам.

— Не е ли крайно време да изгорим и последния мост?

— Какъв мост? Не виждам никакъв мост. Ти виждаш ли?

Стафърд се засмя:

— Ще върнеш ли парите?

Джанет му отвърна с усмивка:

— В никакъв случай. А ти?

— Сигурно не.

— Какво знаеш за прането на пари?

— Или достатъчно, за да ги превъртя, или за да проваля всичко и да ме хванат. Ще разбера кое от двете много скоро.

Тя извади три прилежно сгънати листа с хотелското лого от дамската си чанта и му ги подаде.

— Какво е това?

— Малко информация, която събрах по време на квалификационния курс на Отдела за борба с наркотиците. За прането на пари. Как го правят големите баровци. Следвай инструкциите и няма да оставиш никаква следа.

Прозвуча последното повикване на пътниците по радиоуредбата. Стафърд прибра написаните на ръка указания в джоба на якето си и вдигна чантата си.

— Е, това ли е?

— Като че ли да.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще поостана. Ще се попека на слънце. А след това… не знам. Имам да довършвам някои неща, после сериозно ще се замисля за бъдещето. Ами ти?

— Има една частна клиника в Ирландия. Постигат големи успехи в посттравматичните случаи като този на Ани. Преди не можех да си я позволя. Но сега мога.

— Надявам се да помогнат.

— Ще ти пиша. За да знаеш къде сме.

— Разбира се.

— Ако ти се отвори възможност, ела да ни видиш.

— Да, може би.

Бен я прегърна набързо и я целуна по бузата.

— Благодаря ти. Не можех и да се надявам на по-добър партньор.

— Аз също.

Жената, която проверяваше билетите на пропуска, изгледа Стафърд, когато и последният пътник напусна чакалнята и тръгна към самолета.

— Май трябва да вървя.

— Добър план.

Очите им се срещнаха и те останаха неловко загледани един в друг, след това той кимна, метна сака на рамо и тръгна към изхода. На вратата се спря и се обърна да каже нещо, но Джанет го изпревари:

— Качвай се на проклетия самолет, Стафърд, преди тук да се разиграе мелодрама.

Бен се засмя и тръгна към самолета. Джанет все още чуваше смеха му, когато се качваше по стълбичката на борда.