Джеймс Елиът
Краят на играта (35)

35

Засадата бе продължила по-малко от три минути, а остави шест трупа, три от които на полицаи, и още седем ранени ченгета и поне осем случайни минувачи с дребни контузии от сблъсъка на автомобилите.

Колата на полицейския екип за екстрени ситуации си пробиваше път през задръстването на авеню „Кълъмбъс“ и пълзеше, доколкото може, към кръстовището със 78-а улица, а като се приближи, тежковъоръжените полицаи изскочиха от нея и побягнаха към мястото на престрелката.

Едно от ранените от гранатата ченгета се изправи на колене и извика към лейтенанта, командващ специалния екип. Посочи накъде бяха избягали Маркъс и Китлан — през задръстеното движение от другата страна на авеню „Кълъмбъс“. Лейтенантът ги видя, забеляза и Стафърд, който ги гонеше, и изпрати половината от хората си след тях, а останалите веднага се заеха с обезопасяване на терена.

Китлан и Маркъс бягаха на изток по 77-а улица, по тротоара покрай Националния исторически музей. Когато стигнаха до Сентръл Парк Уест, се разделиха, махнаха качулките и скриха пистолетите под якетата си. Тони прескочи оградата, влезе в Сентръл Парк и изчезна сред дърветата, а Питър махна на нищо неподозиращ шофьор на такси, който тъкмо потегляше, след като бе оставил клиент.

Когато работеше през деня в богаташките квартали, шофьорът обикновено оставяше отворен плъзгащия се прозорец с бронирано стъкло, който го отделяше от пътниците. Маркъс се наведе напред от задната седалка, промуши ръка през отвора и опря върха на пистолета със заглушител в главата на шофьора.

— Карай!

Мъжът започна да бръщолеви нещо с писклив глас на език, който Питър не разбираше. Той го побутна по слепоочието с пистолета и посочи към предното стъкло.

— Карай или си мъртъв! Разбра ли ме?

Таксито потегли с бясна скорост и замалко да се блъсне в идващите отсреща коли, когато ужасеният шофьор излизаше на двупосочната улица. Забави чак когато Маркъс отново го побутна с пистолета по главата и му нареди да намали.

Стафърд зави тичешком от авеню „Кълъмбъс“ и излезе на 77-а улица. Беше на пресечка разстояние зад нападателите си, но стигна точно навреме, за да види как Китлан прескочи оградата, а Маркъс спря таксито. Влезе в парка след Китлан, и се сниши зад храстите от другата страна на оградата. Мерникът на пистолета следваше погледа му, шарещ над мрежата от пътеки и алеи, криволичещи покрай дърветата.

Зърна за миг беглеца и го разпозна по тъмното велурено яке, с което бе облечен. Беше на не повече от петдесет метра пред него и се движеше в шарените сенки, които клоните хвърляха по пътеките. Криеше пистолета си под якето и бе забавил ход, за да не привлече вниманието към себе си. Бен се изправи и побягна след него.

Китлан мина през пешеходен тунел под Уест Драйв, след това продължи по пътеката, обикаляща езерото, и прекоси каменния мост с арки. Малко след моста пое по алея, водеща към каменист гъсталак с дървета. Когато стъпи на нея, спря, огледа се през рамо и с изненада установи, че Стафърд го следва вече по петите.

Китлан веднага побягна. Две жени, потънали в оживен разговор и бутащи детски колички, се бяха спрели насред алеята. Разсеяните погледи, които хвърлиха към приближаващия се мъж, показваха, че очакват от него да влезе в гъстите храсти и да ги заобиколи.

Ядосан от нахалството им, Китлан се насочи право към тях. Тичайки с все сили, той се приведе и блъсна челно с рамо едната жена. От силния удар тя загуби равновесие и падна по гръб на земята край алеята. И двете жени яростно изпищяха.

Тичащ за здраве мъж, приближаващ се от отсрещната страна, разбра погрешно случилото се с жените, решавайки, че Китлан току-що ги е нападнал и обрал. Беше едър мускулест човек с внушителна осанка, което обикновено му бе достатъчно, за да сплаши някого, ако му се изрепчи. Веднага си представи как го показват по телевизионните новини в шест часа да обяснява като скромен герой, „че е направил това, което всеки друг би направил“, и затича по алеята, крещейки, изпълнен с възмущение и кураж.

— Ти къде си мислиш, че се намираш?… — беше всичко, което успя да каже, преди Китлан да го застреля между очите и да го убие, без да спира да тича.

Обзетите от ужас жени забутаха количките с бясна скорост и закрещяха за полиция, когато Стафърд зави по алеята към тях. Едната видя пистолета в ръката му и изпищя. Тя и приятелката й спряха да тичат, грабнаха децата си от количките и ги притиснаха трескаво към себе си, след това, препъвайки се, побягнаха през гъстите храсти с единствената мисъл да се измъкнат.

Без да им обръща внимание, Бен прескочи изоставените колички и трупа на кандидат-героя и мярна Китлан да изчезва зад дърветата там, където алеята се пресичаше с друга пътека. Спря и се прикри зад един ствол, а очите му зашариха из дебелите сенки.

Китлан лежеше, добре скрит зад заплетените храсти, а оръжието му бе насочено към малката част от главата на Стафърд, която се подаваше иззад дървото. Натискаше леко спусъка и чакаше мишената му да излезе на открито.

Бен се канеше да навлезе по-дълбоко между дърветата, когато чу, а после и видя двама полицаи на коне от участъка на Сентръл Парк да се приближават към него. Идваха с извадени пистолети и му крещяха да хвърли оръжието и да легне на земята.

Бен погледна назад към дърветата, но не видя Китлан, след това се обърна към полицаите, чиито изражения му показаха, че ако моментално не изпълни заповедите им, няма да се поколебаят да го застрелят. Постави оръжието на земята, отдалечи се от него, коленичи и сплете пръсти на тила си. Адреналинът, отделен при засадата и последвалото преследване, го бе държал във форма, но когато застана на колене, се почувства замаян от кръвозагубата. Олюля се и замалко не се строполи, когато ченгетата се приближиха и се надвесиха над него, конете им дишаха тежко и пристъпваха от крак на крак, а мощните мускули на хълбоците им потреперваха.

От скривалището си Китлан прецени, че му се предоставя отлична възможност да убие Стафърд и ченгетата още преди да се усетят откъде идват приглушените изстрели. Видя как единият полицай слезе от коня, за да сложи белезници на задържания, а другият продължаваше да държи насочено оръжието си от седлото.

Китлан отново се прицели в главата на Стафърд. Точно се канеше да натисне спусъка, когато видя четирима полицаи от специалния екип да се приближават по алеята. Носеха защитни жилетки и бяха въоръжени с автомати, а по начина, по който се движеха, личеше, че са добре обучени и много ядосани.

Тони свали пръста от спусъка, отстъпи бавно сред храстите и тихо се изниза през дърветата.

Китлан излезе от парка на Ъпър Ийст Сайд, на кръстовището на Пето Авеню и 73-а улица, вървеше плътно зад група мъже, току-що приключили игра на софтбол. Когато светофарът светна зелено, той последва групата, пресече и видя три патрулки със запалени лампи на покрива и включени сирени да се приближават към него с пълна скорост по авенюто. Тъкмо се канеше да извади пистолета си и да побегне, когато осъзна, че ченгетата не го бяха видели. Трите коли спряха сред скърцане на спирачки до тротоара и шестима униформени полицаи слязоха от тях с оръжия в ръка и се втурнаха към парка.

Продължи по 73-а улица и пресече авеню „Мадисън“. Момче за доставки по домовете в светлосин гащеризон, носещо чанта с продукти от близкия деликатесен магазин, вървеше пред него. Тони видя само още един минувач по тясната, обградена с дървета улица, с разположени покрай нея жилищни сгради от красив тъмен камък — възрастен мъж, който разхождаше кучето си.

Изчака, докато старецът и кучето му завият зад ъгъла, след това тръгна след момчето, което се спускаше по стъпалата към нисък вход на пететажна каменна сграда. Проследи го до вратата, скрита от погледите на минувачите, и с насочен пистолет му нареди да остави чантата и да си свали униформата.

Момчето се подчини, без да протестира. Китлан прецени, че е на не повече от седемнайсет години и хладнокръвието му го впечатли. Когато му нареди да се обърне с лице към стената, то не се разплака и не започна да го моли, а в погледа му се четеше тъжно примирение, че с живота му е свършено. Малко неща вдъхваха респект на Китлан. Спокойствието в напрегнат момент беше едно от тях.

— Може и да не ти се вярва, хлапе, но днес е щастливият ти ден. — След това го повали в безсъзнание с един удар в тила.

Китлан се изкачи обратно по стъпалата и продължи на изток по 73-а улица, облечен в гащеризона и с чантата с продукти в ръка. Покрай него профуча патрулка, но полицаите му хвърлиха бегъл поглед и продължиха към парка.

Убеден, че не го следват, Питър Маркъс нареди на шофьора на таксито да спре на кръстовището на авеню „Лексингтън“ и 53-а улица, слезе от колата, закрачи небрежно по тротоара и изчезна в близкия вход към метрото.

Елегантно облечен мъж на средна възраст с ръчно изработена кожена чанта за документи излезе от „Ситикорп Сентър“ и се затича към таксито, от което Маркъс току-що бе слязъл. Отпусна се на задната седалка и каза къде иска да отиде, след това извади мобилен телефон от джоба си и започна да набира. Тъй като колата не помръдна, той вдигна очи и забеляза, че шофьорът се е облегнал на вратата. Наведе се напред да огледа по-добре и видя кръвта и парчетата мозък, размазани на предното стъкло.

С хладнокръвна целенасоченост мъжът върна телефона в джоба си, огледа се, за да се увери, че никой не го е видял, слезе от таксито и бързо се смеси с тълпата пешеходци по оживената улица.