Джеймс Елиът
Краят на играта (2)

2

Четиридесет и пет километра на юг от мястото, където лиърджетът смени посоката си и започна да се спуска, Бен Стафърд и Еди Барне седяха един срещу друг в кануто, хвърлили въдици в спокойната водна повърхност на девственото езеро, което отразяваше ярката есенна окраска на дърветата по бреговете. Беше краят на септември, последните дни на риболовния сезон, и двамата стари приятели, които не се бяха виждали от шест години, вече приключваха едноседмичната си почивка на палатки.

След като през последния половин час бе уловил и пуснал обратно четири малки костура, Барне нави макарата и остави въдицата си. Издърпа малка мрежа, провесена през борда на кануто, и извади две кутии от стека с шест бири, който се охлаждаше в тъмната ледена вода на езерото. Вдигна въпросително брадичка към Стафърд, той кимна и хвана бирата, която Барне му подхвърли.

— Добре си починахме, партньоре. Да не чакаме още шест години, преди да го направим пак.

Стафърд отвори кутията и отпи.

— По същото време догодина.

Барне вдигна бирата си в знак на съгласие:

— Договорихме се.

Слънцето започна бавно да се спуска зад далечните хълмове и окъпа езерото в меки алени отблясъци. Стафърд хвърли въдицата си със стръв за костур в каменистата плитчина до кануто, а Барне извади един вълнен пуловер, сложи го под гърба си като възглавница и се изпъна, наслаждавайки се на бирата си. Хладният, резлив вечерен въздух бе изпълнен с аромата на есенна гора…

Златисти и червеникави листа падаха от кленовете и брезите по брега, описвайки във въздуха грациозни лениви спирали. В далечината над повърхността се виждаха масивните рога на мъжки лос, който плуваше през един тесен участък от езерото. Чуваше се само свистенето на въдицата на Стафърд и тихото припляскване на водата от двете страни на кануто.