Джеймс Елиът
Краят на играта (50)

50

Мобилният телефон в чантата на Джанет иззвъня, докато тя отключваше колата си на паркинга на погребален дом „Дилейни“ във Феърфакс, Вирджиния. Постави урната с праха на брат си на предната седалка и вдигна телефона до ухото си. Въздъхна с облекчение, когато чу гласа на Бен.

— Успя на косъм, Стафърд. Оставаха ти само два часа от седемдесет и двата, за които се разбрахме.

— Събирай си багажа за островите.

— Какви острови?

— Островите Лийуорд. Веднага пристигай! Не знам докога вратичката за бягство ще е отворена.

— Ще дойда и по-бързо, ако ми кажеш на кой остров.

— Сен Мартен. Вече ти запазих билет за самолета. Предплатих в брой, затова не използвай кредитната си карта за нищо, което би оставило следа тук.

— Коя авиокомпания и кой полет?

— „Америкън Еърлайнс“. Тръгва от „Дълес“ в единайсет и петнайсет с прехвърляне в Сан Хуан, така че ще си тук около пет и трийсет. Сега е осем и четиридесет и пет, имаш по-малко от два часа, за да си събереш багажа и да стигнеш до летището час преди самолетът ти да излети.

— Няма проблеми.

— Следят ли те?

— През последните два дни — непрекъснато.

— Можеш ли да им избягаш?

— О, все ще измисля нещо!

Стафърд затвори уличния телефон на фериботния кей и се върна на масата си в кафенето с изглед към пристанището на Маригот. Туристическият сезон бе свършил, живописният стар град беше тих и спокоен и съвсем малко туристи седяха по кафенетата или пазаруваха в скъпите бутици. Палмовите дървета се поклащаха под лекия островен бриз, а тропическото слънце искреше в синьо-зелените води на Карибско море, но Бен не забелязваше чара на мястото. Седеше и пиеше бира от бутилка с дълго гърло и с бинокъла, който бе купил от един фотографски магазин, наблюдаваше отсрещната страна на пристанището, където седемдесет метрова луксозна моторна яхта с надпис „Непобедимите“ бе хвърлила котва на петдесет метра от брега.

Бе започнал издирването си преди три дни, като се обади и поиска услуга от един детектив от Вашингтон, който му даде секретния телефонен номер на Адам Уелш и домашния му адрес. По-късно същата вечер Стафърд установи, че къщата на улицата без изход в Роквил, Мериленд, е пуста, и че охранителната й система е елементарна. Богато озелененият имот имаше двуметров жив плет, който скриваше задната тераса от погледа на съседите и му осигуряваше прикритието, необходимо, за да проникне в двора и да влезе през балконската врата в ранните утринни часове.

Намери това, което търсеше, на бюрото в малкия кабинет до спалнята: името на авиокомпанията и номерата на два полета, надраскани на обратната страна на един плик до телефона. След обаждане до авиокомпанията рано сутринта разбра, че първият полет е до Маями, а вторият с прехвърляне — до Сен Мартен.

Сред множеството фотографии по полиците над вграденото бюро Бен откри една на Камерън с Уелш, когото разпозна от касетата в апартамента на Рамзи, и с Галъуей, когото идентифицира от снимка, намерена при предварителното проучване в мрежата за него. Тримата стояха на палубата на голяма моторна яхта. Беше ги снимал някой от кея, а името „Непобедимите“ ясно се четеше на корпуса.

По-късно същата сутрин той се обади на един от членовете на нюйоркския яхтклуб — адвокат по наказателни дела, на когото бе вършил услуги в миналото — и го попита дали може да разбере кой е собственикът на „Непобедимите“. След консултация в регистъра на „Удс Интернешънъл“ адвокатът му се обади и му каза, че яхтата е записана на името на „Камерън и съдружници“. В регистъра имало и информация за предишните имена и собствениците на плавателните съдове, която показваше, че „Непобедимите“ някога се е казвала „Попътен вятър“. Както винаги предвидлив, адвокатът се бе сдобил с брошура, подготвена от предишния собственик, когато бе обявил „Попътен вятър“ за продажба. Пусна по факса снимките и схемите в хотелската стая на Стафърд, като му обърна внимание, че „Камерън и съдружници“ са купили яхтата за четиридесет и седем милиона долара.

След това Бен се обади на шефа на пристанището във Филипсбърг, Сен Мартен, в холандската част на острова, който го информира, че в момента „Непобедимите“ не е на котва там. Разговорът с началника на пристанището в Маригот, Сен Мартен, във френската част, потвърди предчувствието на Стафърд: „Непобедимите“ бе акостирала край Маригот.

Бен върна форда на агенцията за коли под наем на вашингтонското летище „Рейгън“ и плати в брой билета до Маями, където три часа по-късно нае друга кола и отиде да се види с Чарли Дардас — стар приятел, с когото бяха служили в специалните части, преди да се прехвърли в „Делта Форс“, и който сега имаше фирма за внос и износ.

Дардас винаги се бе движил по ръба на закона и Стафърд никога не го бе питал точно какво внася и изнася, а и той самият не бе изявил желание да му обяснява. Но старият му приятел също така не зададе никакви въпроси, когато Бен му каза от какво има нужда, и намери необходимото само час след пристигането му.

След като си тръгна от офиса на Дардас на морския бряг, грижливо прибрал и замаскирал необходимите му неща така, че да не привличат вниманието на митничарите, Стафърд взе стриктни предохранителни мерки, за да е сигурен, че не го следят. Отби се в магазин за чанти и купи две брезентови раници, от които винаги имаше в изобилие по летищата. От магазин втора употреба във Форт Лодърдейл купи мъжки дрехи и напълни едната чанта с облекло в своя размер, а другата — с доста по-малък номер.

След това остави колата на „рент-а-кар“ агенцията в Маями и три пъти смени таксито, с цел да избегне евентуално следене. Чак тогава си купи билет за Сен Мартен от туристическа агенция в Бока Ратон. Пристигна на летището два часа по-рано и остави двете раници в различни шкафчета в гардеробната, преди да отиде при терминала и да чака заедно с останалите подранили пътници да се регистрира за полета.

След двайсет минути в чакалнята за заминаващи седна сам мъж. Бен стана и нарочно се спъна в чантата му, после я вдигна и се извини за несръчността си. Запомни името и адреса на мъжа, изписани на етикета на чантата, и след кратък разговор, от който разбра, че отивал в Сен Мартен, Стафърд се извини и излезе от чакалнята.

Отиде при шкафчетата в гардеробната, където бе оставил двете еднакви чанти, попълни и сложи етикет с името и адреса на непознатия мъж на чантата с по-малкия размер дрехи и нещата, които Дардас му бе доставил. На другата чанта сложи същия надписан на ръка етикет, но със собственото си име и адрес.

След това изнесе двете чанти през терминала и зачака служителите, които проверяваха багажа, да бъдат затрупани от пътници, бързащи да хванат самолета си. Показа билета си на пропуска, както и паспорта за потвърждение на самоличността, и подаде чантите. Забързаният служител не забеляза, че имената на тях са различни. Подаде на Стафърд два талона от етикетите за багажа и прати чантите по лентата. Бен запомни кой етикет с коя раница вървеше й, когато се върна в чакалнята, изхвърли талона на тази с вещите от Дардас, след това се качи на борда с малкия сак, който си бе приготвил за пътуването.

Процедурата бе обичайна, но както много други изпитани методи, ако се изпълнеше както трябва и ако обстоятелствата позволяваха, все още действаше. Стафърд знаеше, че багажът, който отпътува за Маями и карибските курорти, рядко бе прекарван през рентген и сканиран със сензори, освен ако нямаше специално предупреждение. Имаше много други маршрути, които изискваха засилено внимание от служителите на оживеното летище. Но в случай, че все пак минеха през рентген и съдържанието на раниците бъдеше разкрито, щяха да разпитват човека, чието име бе изписано на етикета. Като се имаше предвид колко много черни брезентови раници имаше, практически нямаше шанс претовареният служител да си спомни, че Стафърд я е внесъл.

Ако чантата стигнеше до Сен Мартен и това, което му бе дал Дардас, все пак бъдеше разкрито, когато се опиташе да го прекара през митницата, можеше просто да каже, че е объркал раниците. Прекалено малките за неговия ръст дрехи щяха да подкрепят твърденията му, още повече че чантата с неговия размер облекло и неговото име беше точно същата. Въпреки че доказателството не бе безапелационно, всеки средностатистически адвокат можеше да го измъкне от съдебен процес.

При пристигането си в Сен Мартен Стафърд взе „грешната“ брезентова раница, махна етикета с чуждото име и адрес и го хвърли в коша за боклук. Номерът на талона, който бе запазил, имаше само една цифра разлика от този, който бе изхвърлил в Маями, и той така скъса етикета, че различната цифра да не се чете.

Подаде раницата с обезобразения етикет и талона от втората чанта на разсеяната жена, която само хвърляше по едно око на багажа на пътниците, които напускаха зоната за проверка. Тя не погледна внимателно нито към етикета, нито към талона в ръката на Стафърд и той продължи към повърхностната митническа проверка, която мина без инциденти.

Сложи раницата в багажника на колата, която взе под наем, и се върна на летището. Показа самолетния си билет и талона за втората раница и обясни, че е забравил част от багажа си. След това се върна в зоната за проверка на багажа и се направи, че я търси.

Шумната гъмжаща тълпа, току-що слязла от борда на друг пристигащ самолет, която също се опитваше да си намери багажа, направи още по-лесно прикриването на това, което се канеше да стори. Дръпна втората раница настрана, откъсна етикета със своето собствено име от дръжката и го прибра в джоба си, преди да я върне обратно и да напусне терминала.

Джанет се върна в апартамента си във Феърфакс петнайсет минути след позвъняването на Бен. Бързо взе душ, облече се и приготви една голяма и една по-малка чанта, които носеше със себе си и във вилата, прибра вътре паспорта си и остави пистолета. Обади се на Бет Купър — близка приятелка, с която заедно тренираха в спортната зала и през повечето дни от седмицата правеха кросове, и я помоли да дойде незабавно. Купър, която живееше наблизо, пристигна след десет минути.

Бе избрала нея, защото бяха еднакви на ръст и на пръв поглед си приличаха. Когато Бет напусна апартамента й с екипа й за тренировки и характерните й спортни слънчеви очила, нямаше начин някой да си помисли, че не е Джанет.

Тя огледа паркинга от прозореца си на третия етаж и видя Купър да тръгва със стария й фолксваген. Тъмносиният седан с двамата мъже в него, който бе забелязала по-рано на път от погребалния дом, веднага потегли след колата й.

Джанет грабна чантите и бързо напусна апартамента. Взе сааба кабриолет на Бет, както беше планирано, и директно потегли към летище „Дълес“, където спря на паркинга за кратки престои, сложи ключа и талончето за платена такса в найлонова торба за сандвичи и я пъхна под десния калник.

Стафърд видя Джанет да слиза от самолета на летище „Куин Джулиана“ и изчака пред терминала да мине митническата проверка. Най-накрая излезе под късното следобедно слънце, облечена за тропическия климат в тюркоазна копринена блуза и бели сако и панталони, които бяха по-намачкани от кожата на номад.

— Сауна ли ще си правиш в тези дрехи?

— Те са ленени, еснаф такъв. Сигурно имам модерен вид.

— На какво? На скитница? — Бен й помогна с багажа, като взе сака от рамото й.

Джанет не пускаше едната му дръжка.

— По-внимателно!

— Какво има вътре?

— Еди. Веднъж ми каза, че ако нещо се случи с него, иска прахът му да бъде разпръснат в океана. Смятах да го направя на брега в Рехобот, но тук е още по-добре. Споменаваше, че иска да дойде на това място да се гмурка.

— Да, помня.

— Е, вече е тук. — Пусна чантата и я хвана здраво с две ръце. — Доколкото разбирам, намерил си Галъуей и Уелш.

— И Камерън.

— Впечатлена съм.

— Недей. С издирването на хора си вадя хляба.

Джанет се качи в колата под наем, а Стафърд сложи сака и чантата, в която беше урната с праха на Еди на задната седалка, завърза я с предпазен колан и седна зад волана.

— Е, какъв е планът ти?

— Всичко съм измислил, но след като ти кажа каквото имам, настоявам внимателно да си помислиш, преди да решиш да се забъркаш. При всички случаи ще го направя, но искам да си сигурна. Ако не си, най-добре ще е да се оттеглиш.

Бен започна да говори, а Джанет слушаше, докато се приближаваха към френската част на острова по тесния път, криволичещ покрай заоблени хълмове и живописни морски долини. Разказа й в подробности какво бе разбрал и какво бе намислил да прави. Когато свърши, тя отговори без колебание:

— Брой ме и мен.