Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endgame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Краят на играта

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

ISBN: 954–459–788–3

История

  1. — Добавяне

30

Тони Китлан караше тъмносиния бус на север по авеню „Амстердам“ и майсторски маневрираше през натовареното движение на Ню Йорк в сутрешния час пик. Спря на светофара на кръстовището с 84-а улица и зачака зелена светлина, за да направи десен завой. Крайната му цел беше жилищен блок близо до мястото, където живееше Джефри Рамзи — човекът, който загина в катастрофата с лиърджета. Камерън им бе наредил да почистят апартамента и да се уверят, че в него не е останало нищо, което може да свърже Рамзи с „Камерън и съдружници“ или с предишната му месторабота — ЦРУ.

Питър Маркъс седеше до него, дъвчеше нокътя на десния си показалец и разсеяно гледаше парада от предимно трийсетгодишни пешеходци, движещи се целенасочено и делово покрай скъпите магазини и ресторанти, наредени по продължение на улиците на модния Южен Уест Енд.

Китлан погледна и се намръщи, като видя Маркъс да си гризе нокътя.

— Отвратителен навик.

Питър сви рамене и престана. Насочи вниманието си към привлекателна жена, возеща се в черен джип „Чероки“, спрян точно пред буса, с който пътуваха. Шофьорът му също чакаше да продължи по 84-а улица.

Очите на Маркъс се разшириха от уплаха, когато жената от джипа за миг се взря право в него. Той бързо извърна поглед, след това се сети, че не може да го е разпознала. Никога не го бе виждала, нито пък Китлан. Но те я бяха виждали.

— Тони, виж жената пред нас. — Докато казваше това, джипът тръгна бавно напред, за да премине през светофара, преди да се е сменил. — Въобразявам ли си или това е кучката, която снощи уби Лари?

Китлан веднага разпозна Джанет Барне — жената, която бяха видели да се приближава към къщата в Рестън предната вечер. Шофьорът се обърна за миг да й каже нещо и на Китлан не му трябваше повече, за да познае в него Стафърд — мъжа от снимките в кабинета на Барне. Регистрационният номер от Пенсилвания извика в спомените му черния джип „Чероки“, който бе накарал да отбие от пътя в Канада.

— Това е тя. А шофьорът определено е Стафърд. — Китлан дръпна буса напред и изви, за да се вреже за джипа, когато движението тръгне отново. — По дяволите, Камерън е бил прав! Те ни търсят.

— Не е много умно от тяхна страна. — Маркъс бръкна под таблото и извади автомат със заглушител, който стоеше закрепен на две скоби. — Шефът ги иска мъртви от вчера, така че да приключваме с тях.

Китлан побутна смъртоносното оръжие в скута на Маркъс.

— Скрий това. — Помисли малко, после продължи: — Стафърд трябва да е взел документите на Рамзи от трупа му на мястото на катастрофата. Обзалагам се, че отиват там, където и ние.

— Тогава веднага да ги подминем. Щом можеш, отбий. Ще стане за секунди.

— Не, не тук.

— И защо, по дяволите? — Маркъс дръпна предпазителя на автоматичното оръжие. — Трафикът ги притиска. Не могат да мръднат. Като вързани мишени са.

Китлан сграбчи оръжието от ръцете на Питър, пусна пак предпазителя и го хвърли на пода на буса в краката на Маркъс.

— Какво ти става? А? Каква беше тази идиотска идея? И как смяташ да се измъкнем, след като ги застреляме? И ние сме притиснати от движението като тях. За не повече от десет секунди някой гражданин ще набере от колата си 911 и ченгетата ще блокират улицата от двете страни.

— Да имаш по-добра идея?

— Боже! Надявам се, че да.

Джипът най-накрая се изтегли от кръстовището и продължи на изток по 84-а улица, но преди следващата пресечка спря, тъй като пак го хвана светофар. Китлан последва плътно Стафърд на завоя и пресече пътя на един ядосан шофьор, който провря изкривеното си от гняв лице през прозореца и започна да крещи дълга тирада от неразбираеми обиди на някакъв непознат език. За миг Маркъс се позабавлява с идеята да изстреля един откос през предното му стъкло. Да му даде урок, който никога няма да забрави, ако оцелее. Но беше сигурен, че на Китлан това още повече няма да му хареса.

Движението пълзеше бавно напред и Китлан отби към другата страна на улицата, като застана на едно ниво с шофьора на джипа. Видя как Стафърд се навежда напред, за да провери номерата на сградите.

— Да, определено са тръгнали към апартамента на Рамзи. Ще ги пресрещнем, когато си тръгват. Ще имаме достатъчно време да се подготвим.

— Ами ако намерят нещо, което не трябва? Тогава ще възникне още един проблем.

Китлан избухна:

— Коя част от плана не разбираш, Пийт? Какво значение има, по дяволите, дали ще намерят нещо в апартамента? Нали ще ги убием, като излизат?

Замълча за малко и смекчи тона, спомни си как Маркъс се сърдеше като дете, когато му се караха.

— Виж какво, Пийт, оценявам загрижеността ти. Наистина. Но не забравяй, че Стафърд премахна трима добри оперативни работници съвсем сам, а тази жена пусна два куршума в гърдите на Лари от петдесетина метра. И то през нощта. Уважавай способностите им.

— Да, сигурно си прав. Няма да се подмокрят, когато престрелката започне.

— Не, няма. И в наш интерес е да си направим добър и разумен план, а не да се втурваме презглава.

Колите поеха равномерно напред, когато светофарът на авеню „Кълъмбъс“ светна зелено. Китлан изостана и продължи да следи Стафърд, докато се убеди, че е познал накъде отива. След като видя джипът да поема по алея, водеща към подземния паркинг на блока на Рамзи, той продължи към следващата пресечка, зави на юг по „Кълъмбъс“ и набра един номер на мобилния си телефон.