Джеймс Елиът
Краят на играта (39)

39

Том Куин и Стийв Джейкъби, специалният агент на Отдела за фалшификации, влязоха в оперативния център в щабквартирата на Тайните служби във Вашингтон малко след осем часа сутринта. Никол Грант, агентката, очакваща пристигането им, току-що бе привършила с инсталирането на картографската програма за североизточната част на Пенсилвания в секретната и супер сложна електронна апаратура на масата пред нея. Кимна за поздрав на двамата мъже, след това посочи към монитора с победоносна усмивка.

— Намерих вашия човек.

Куин и Джейкъби се приближиха и се вгледаха в ритмично мигащия индикатор, движещ се по LCD^[1] екрана, вграден в капака на алуминиевата кутия с портативно следящо устройство „Тригърфиш“.

С помощта на операторите на мобилни услуги „Тригърфиш“ можеше да установи точното местонахождение и да следи движението на всеки притежател на клетъчен телефон по излъчван от апарата сигнал, независимо дали е инсталиран в автомобил, или се носи в джоб или куфарче. Не бе необходимо обектът на наблюдението да използва телефона си, трябваше само да го е оставил включен и за „Тригърфиш“ това бе достатъчно, за да улови сигнал. Когато се поставеше в кола за следене, устройството позволяваше на агентите да се движат далеч зад целта си, без да бъдат забелязани и без да се страхуват, че могат да я изгубят.

Сега „Тригърфиш“ бе настроен на сигнала, излъчван от клетъчния телефон „5 Стар Так“ на Бен Стафърд. Той бе уловен и предаден на Тайните служби от мобилния оператор във Филаделфия, който след официална молба предостави на специален агент Никол Грант електронния сериен номер и мобилния идентификационен номер, необходим на „Тригърфиш“ да локализира апарата на Стафърд.

Куин и Джейкъби гледаха как индикаторът се движи по шосе, успоредно на брега на малко езеро, в отдалечена гориста местност в планината Поконо, Пенсилвания.

Джейкъби разгледа терена, показан на картата.

— Прилича ми на място на края на света. Какво ли търсят там?

— Предполагам, че са се покрили, докато решат кои са враговете им и как да стигнат до тях. — Куин посочи към картата. — Погледнете местността. Гъсти гори. Може да се стигне дотам само по един-единствен път. Много е лесно да забележиш, ако някой се приближава. Идеално място за скривалище или за устройване на засада.

Агент Грант вдигна очи от екрана.

— Нарича се Мистичното езеро. Точно преди да дойдете, разговарях с местния заместник-шериф. Не беше най-умният човек на света.

— Да не би Стафърд или Барне да има къща там?

— Попитах, но не знаеше. Опитах да се свържа с областния архив, но не отварят преди девет. Но ми се струва логично единият от двамата да е свързан по някакъв начин с това място, иначе защо ще го изберат. Не е от известните.

— Научи ли нещо полезно от заместник-шерифа?

— Само общи неща. Тихо е, отдалечено, посредствен курорт. Няколко държавни лагера. В единия край на езерото има малко селце със семейна бакалия, дървена църква, според него принадлежаща на сектанти, които говорели на странен език и правели заклинания със змии, и четири бара. В общи линии — това е.

— Колко голямо е езерото?

— Не много. Малко повече от четиристотин акра, а по бреговете му има около петдесет-шейсет къщи, повечето малки дървени вили за риболов. Каза, че обикновено там е доста пусто от Деня на труда^[2] до първата седмица на юни.

Джейкъби обърна поглед към Куин.

— Ти решаваш. Можем да изпратим двама агенти от офиса в Скрантън да арестуват Стафърд и Барне. Не вярвам да е на повече от час път с кола.

— Не. Предпочитам сами да се появят при нас. Освен това нямаме сериозни доказателства, че са свързани с парите. И ти гарантирам, че и двамата са достатъчно умни, за да са наясно с това. Ако си потърсят правата по закон, а ние нямаме причини да ги задържим, тогава ще си изгърмим патроните и ще загубим всякакви шансове да разберем до какво са се добрали.

— Щом не искаш да ги арестуваме, тогава поне остави агентите да ги следят, докато измислиш нещо.

— Тази местност ми изглежда прекалено изолирана и усамотена за ефективно следене отблизо. Не искам да рискувам Стафърд и Барне да ги забележат. Колкото са изнервени от последните два дни, може да започнат да стрелят, преди нашите хора да успеят да се легитимират. Ако Стафърд продължи да държи мобилния си телефон включен, винаги ще знаем къде са.

Джейкъби се усъмни в аргументите му.

— Какво те кара да мислиш, че ще дойдат при нас доброволно?

— Четох биографиите им. Цял живот са играли по правилата. Ако им се удаде възможност, според мен ще ни сътрудничат.

— Откри ли нещо за въоръжените нападатели в Ню Йорк?

— Не. Но и това само по себе си означава нещо. Историята се повтаря с тримата мъже, които Стафърд уби в дома си, с човека, когото Джанет Барне застреля в Рестън, както и с трите трупа на улицата в Ню Йорк. Никой от тях не носеше документи за самоличност, отпечатъците им не се водят никъде, оръжията им нямат серийни номера и печат на производител, а рейндж роувърът, използван в Пенсилвания, и бусът в Ню Йорк са регистрирани на името на практически неоткриваеми офшорни фирми. А и двамата знаем кой е специалистът в създаването на такива призраци. Добре организирани. Добре екипирани. И достатъчно хладнокръвни, за да убиват своите ранени, без да се поколебаят, да не говорим за хората, които им се изпречат на пътя.

— Ако това са момчетата от Лангли, по-добре да пипаме внимателно. Защото ако грешим… Е, нека поне да сме напълно сигурни, преди да отворим тази змийска яма. — Джейкъби погледа за момент движението на индикатора по екрана, след това пак се обърна към Куин: — Как би искал да процедираме?

— Директно. Ще се обадя на Стафърд и ще се опитам да го убедя, че не сме от хората, които искат да ги убият, после ще видя дали ще мога да си уредя среща с тях някъде, където и двамата биха се чувствали в безопасност.

Агент Грант увеличи картата на „Тригърфиш“ докрай, когато индикаторът напусна шосето покрай езерото и пое към брега. Продължаваше да мига непрекъснато и започна да се движи по-бързо, когато стигна до знак за пешеходен мост над тесен канал, отделящ сушата от малък остров. На картата бе отбелязана само една пътека на островчето. Тя криволичеше покрай брега му през дърветата и се връщаше обратно при моста.

Джейкъби видя как индикаторът набра още скорост, когато слезе от моста и пое по пътеката, обикаляща острова.

— С кола ли е?

Грант поклати глава:

— Не мисля. Вероятно бяга. Скоростта му се увеличи, когато излезе от шосето покрай езерото.

В гласа на Джейкъби прозвуча загриженост.

— Надявам се, че не бяга от някого.

Куин поклати глава, докато гледаше как индикаторът се движи по тънката кафява линия, обикаляща острова.

— Не, не би останал на открито на пътеката, ако някой го гони. Прекалено умен е да направи такова нещо. За секунди щеше да се скрие в гората.