Джеймс Елиът
Краят на играта (29)

29

Джойс Линковски имаше две редки и странни дарби: способността да запомня дълги поредици от цифри от пръв поглед и непогрешим усет за подредба. Нещо, което оставаше незабележимо за другите, за организирания и прецизен ум на Джойс се открояваше като секвоя в Долината на смъртта. Ако картината бе окачена само на половин сантиметър встрани от центъра или се бе килнала на един-единствен градус, тя го забелязваше. Ако сериите от цифри не бяха подредени както трябва или списък, който се предполага, че е съставен по азбучен ред, имаше грешка само с една буква, също й правеше впечатление. Понякога тази уникална дарба й се струваше огромна досада, като се има предвид, несъвършеният свят, в който живееше, но друг път, както в тази втора сутрин, откакто бе започнала новата си работа във „Фърст Юнион Банк“ в Рестън, се оказваше доста полезна.

През последните шест години Джойс бе работила във Федералната банка в Ричмънд, Вирджиния, помагаше за обработката на десетките милиони долари, които преминаваха всяка седмица през Федералния резерв. Напусна и работата, и града, който никога не бе харесвала, за да избяга от своя неверен и груб съпруг и да потърси по-добър живот за себе си и четиригодишната си дъщеря. Точно преди да тръгне, бе прочела указанията на Тайните служби за фалшивите пари, особено за „супер банкнотите“ и трудностите при разпознаването им. Прецизният печат, мастилото с променящ се цвят, защитната нишка, вградена в хартията, която става червена под ултравиолетова светлина, всичко това бе перфектно изработено и според указанията правеше разпознаването на фалшивата от новата истинска стодоларова банкнота изключително трудно.

Общо взето, фалшификаторите бяха направили почти пълно копие, което можеше да заблуди всеки друг, освен експертите и шепа хора, които различаваха банкнотите по други признаци, освен качеството на печата. Такива като Джойс Линковски.

Джойс току-що бе отворила гишето си, когато един хубав млад мъж с костюм на „Армани“ и „Ролекс“, инкрустиран с диаманти, й подаде осем хиляди в стодоларови банкноти. Флиртуваше с нея, докато й обясняваше, че иска цялата сума да бъде депозирана в разплащателната му сметка, и Джойс, която отскоро се възприемаше като свободна жена, несъзнателно посегна към косата си и му се усмихна в отговор. Започна да брои банкнотите, премяташе ти уверено и ритмично, но изведнъж забеляза нещо необичайно.

Всички купюри бяха еднакво износени, или по-точно еднакво неизносени. Сякаш бяха издадени по едно и също време и еднакво бяха използвани. Но имаше и нещо друго. Нещо, което на пръв поглед се запечата само в подсъзнанието на Джойс, в дъното на подредения й мозък, и я накара да спре за малко и после напълно да прекрати броенето.

— Съжалявам, обърках се — беше фалшивото извинение, което даде, сви безпомощно рамене и започна отново да брои. При следващото с една трета по-бавно и доста по-внимателно прехвърляне на пачката тя разбра на какво се бе натъкнало безпогрешното й око. Серийните номера на банкнотите бяха последователни, а поне шест купюри имаха еднакви серийни номера, а двата факта недвусмислено говореха, че парите са фалшиви.

Джойс свърши броенето и се усмихна мило, запазвайки спокойствие, докато му връщаше разписката. Видя го как прекоси фоайето и леко съжали, че ще загуби възможността да си уреди първата среща в новия си живот. Но отхвърли съмненията и в мига, в който мъжът прекрачи прага, веднага уведоми мениджъра на банката, който, от своя страна, незабавно се обади на Тайните служби.

Двама агенти от Отдела за разкриване на фалшификации пристигнаха в банката за двайсет минути, идентифицираха „супер банкнотите“ и се обадиха на специалния агент, отговарящ за Вашингтон, а той начаса позвъни на шефа на Централния отдел за разкриване на фалшификациите, който пък уведоми Том Куин за възникналата ситуация.

Куин без проблеми откри Питър Дънкан — мъжа, имал нещастието да попадне на Джойс Линковски, когато депозираше осем хиляди долара в „супер банкноти“. Куин провери досието му и разбра, че през последните две години Дънкан има арест за притежание на марихуана, завършил с глоба, задържан е и за притежание на малки количества кокаин, за което е осъден на шест месеца общественополезен труд и една година условно, и два ареста за тежко хулиганство, но обвиненията били свалени, когато жертвите по-късно отказали да свидетелстват. Това наведе Куин на мисълта, че Дънкан е дребен наркопласьор, работещ предимно с богати клиенти, който внимава достатъчно, за да не го хванат с големи количества, и затова досега не е арестуван с доказателства, уличаващи го в търговия.

За по-малко от два часа след като Дънкан депозира парите, Куин бе уредил да го арестуват и да го докарат за разпит във вашингтонския офис и сега той седеше там, в стаята за заподозрени, нервно потропваше с крак и се взираше в извадените на масата хиляда и петстотин долара в „супер банкноти“, които бяха намерили в него. Куин стоеше облегнат на отсрещната стена на стаята, със скръстени на гърдите ръце, и гледаше развеселено Дънкан, който усилено се опитваше да измисли обяснение, достатъчно правдоподобно, че да не загази.

— Нали ви казах? Кълна се в Бога, не знаех, че са фалшиви! Аз да не съм глупак? Да нося фалшиви пари в банката!

Куин му вярваше. Ако не друго, Дънкан познаваше законите на улицата и трябваше да е пълен глупак, за да депозира съзнателно фалшиви пари в собствената си банкова сметка. Независимо от доброто качество на банкнотите, всеки професионалист би използвал своята мрежа, за да ги пласира. Дори и неособено умен, неопитен аматьор поне би опитал с малки покупки в различни магазини в най-натоварените часове, защото се знаеше, че е почти невъзможно забързан продавач, заобиколен от много клиенти, да запомни лице или да забележи, че парите са фалшиви, докато клиентът си чака рестото.

По-малко от пет минути след като влезе в стаята за разпити, Питър Дънкан направи две неща, които Куин бе сигурен, че ще стори от мига, в който го видя. Каза, че парите му ги дал приятел. И издаде този приятел, без да се замисли:

— Антъни Балдини. Продава коли в Рестън. Поршета. Този скапан наркоман ми дължеше девет хиляди и петстотин… — Осъзнавайки какво бе казал току-що, Дънкан бързо спря и се поправи: — Дължеше ми девет хиляди и петстотин, които му бях дал назаем, и ми плати предната вечер с парите, които казвате, че са фалшиви.

Куин се усмихна разбиращо — имаше силни подозрения, че плащането е било за кокаин. Но сега пласьорските прегрешения на Дънкан не го интересуваха, а беше убеден, че деветте хиляди и петстотин бяха всичките фалшиви пари, които имаше, затова го пусна.

Антъни Балдини стана от бюрото си в магазина за поршета на булевард „Рестън“ и посрещна Том Куин с протегнати ръце и усмивка, която сякаш казваше: „Аз съм новият ти най-добър приятел.“ Но ръцете му се отпуснаха и усмивката му помръкна, когато Куин се легитимира.

С леко озадачен вид Балдини се върна зад екстравагантното си бюро от мрамор и стъкло и потъна в облицования със сива кожа въртящ се стол на „Рекаро“.

Нямаше представа защо Тайните служби се интересуват от него, само знаеше, че са държавна институция — също като данъчните. А данъчните имаха много причини да искат да си поговорят с него. Но беше почти сигурен, че Тайните служби не вършат разследвания за данъчните. Тогава оставаха фалшивите имена и надвишените сметки на някои от старите му кредитни карти.

Балдини се опита да не изпада в паника, докато високият мускулест агент на Тайните служби му обясняваше, като го гледаше неотклонно и проницателно, причината за посещението им, седнал на едно от двете бежови кожени кресла пред бюрото. Балдини слушаше с трескаво внимание и се мъчеше убедително да изобрази пълна невинност с широко отворени очи.

— Не познавам никакъв Питър Дънкан. Поне в момента не се сещам. Може да съм му продал кола, но трябва да проверя в документите.

Куин търпеливо се усмихна.

— Сигурен ли сте, че това искате да ни кажете, господин Балдини? Защото ако е така, знам, че мога да убедя федералния прокурор да повдигне отделно обвинение за всяка фалшива банкнота, която сте дали на господин Дънкан. Това са деветдесет и пет обвинения. Всяко с присъда от пет години. Вие сметнете останалото.

Балдини бързо изостави преструвките в неведение.

— Добре, добре. Вчера получих парите от човек на име Еди Барне. Живее тук, в Рестън. Купи нов кабриолет 911 с двойна предавка и плати в брой. Почти не го познавам и ви уверявам, че не знаех, че парите са фалшиви. Иначе щях ли да ги приема?

— Може би, за да му ги изперете?

— Не, за бога! Откъде ви хрумна такова нещо?

Куин едва потисна смеха си.

— Добре. За какво си мислех? — Той втренчи нетрепващ поглед в Балдини. — Къде са останалите пари?

Балдини се отпусна на стола си, беше напълно съсипан.

— Мамка му! Предполагам, че сте взели и деветте хиляди и петстотин от Дънкан?

— Добро предположение.

— Значи сега оставам без всичките осемдесет и девет бона, които онова копеле Барне ми даде. — Балдини се замисли, после изведнъж се оживи. — Но нали ще мога да си върна колата?

— Не виждам защо не. Само кажете истината, цялата истина и нищо друго.

Зад бюрото на Балдини висеше негов маслен портрет в пилотски гащеризон, едната ръка на бедрото, а другата — държаща каска, застанал пред състезателно порше. На Куин му напомни на рисунките на Елвис върху кадифе, които бе виждал на спирките за камиони. Балдини стана и махна комичния портрет от стената, а под него се показа малък сейф. Набра комбинацията и извади 79 500 долара — остатъка от сумата, дадена му от Еди Барне. Натъпка парите в малка платнена торбичка с логото на „Порше“ и името на магазина си, след това ги подаде на Куин.

— Това ли е всичко?

— Абсолютно. И задръжте торбичката. Моите почитания.

Балдини набра някаква команда на клавиатурата на компютъра пред него, присви очи пред плоския екран вдясно и преписа адреса, който Еди Барне му беше дал. Подаде го на Куин с изпълнена с надежда усмивка.

— Е, сега работя за Тайните служби, нали?

Куин стана и се разходи през шоурума, като спираше да се полюбува на невероятно скъпите лъскави поршета с турбо задвижване. Беше сигурен, че в мига, в който го изгуби от поглед, Балдини ще засипе стъкления плот на бюрото си с цели купчини кокаин и ще се опита с белия прашец да се подготви за неизбежната и вероятно редовна среща с Питър Дънкан — човека, който — според досието му, не се колебаеше да раздава юмруци на тези, които го ядосваха.

Куин знаеше, че осемдесет и девет хиляди долара в „супер банкноти“, появяващи се на едно и също място по едно и също време, и идващи от един и същ човек, говореха за две възможности: или самият Барне печаташе парите, или беше част от мрежата за препиране, създадена от фалшификаторите. Куин се съмняваше в първото: рядко производител и пласьор бяха едно и също лице, когато ставаше въпрос за големи количества висококачествени банкноти. По-вероятно беше Барне да е пласьор, но невнимателен и глупав. Но друг въпрос още се въртеше в главата му и го мъчеше все повече, докато караше към адреса, който Балдини му бе дал.

Възможно ли беше „супер банкнотите“, които току-що конфискува, да са част от доставката, която следяха от Ротердам? Невъзможно беше да се пренебрегнат съвпаденията във времето. Но ако бяха от доставката, за която Центърът за борба с наркотиците на ЦРУ твърдеше, че се е загубила след все още неоткритата катастрофа на самолета в канадските гори, как парите са се появили в Рестън, Вирджиния, четиридесет и осем часа по-късно?

По-малко от час след като намери къщата на Еди Барне запечатана с полицейска лента, Куин имаше отговора на този въпрос и не само на него. Беше се обадил в полицейския участък на Рестън и бе разбрал за мъченията и смъртта на Еди Барне предната вечер и как сестра му, бивш агент на Отдела за борба с наркотиците, бе убила единия от нападателите. Той не носел никакви документи за самоличност, нито отпечатъците му от пръсти се пазели някъде.

Съсед от близката къща разказа на Куин, че Барне скоро се върнал от екскурзия в горите на Квебек с приятел. Служили заедно в армията, не го бил виждал, откак напуснали „Делта Форс“, спомни си съседът на Барне.

Куин поиска от разузнаването на Тайните служби да намери телефонните разпечатки на Барне за предишния месец заедно с армейското му досие. Скоро откри каквото му трябваше. Телефонът, на който Барне се бе обадил сутринта, преди да тръгне на риболов, беше на Бен Стафърд от Чадс Форд, Пенсилвания, който според човек на Тайните служби в „Делта Форс“, бе служил в един и същ взвод с Барне.

Минути след като научи самоличността на Стафърд, Куин нареди на специалния агент, отговарящ за Филаделфия, да го прибере за разпит и да го задържи там, докато той не пристигне. След час кацна на филаделфийското летище със самолет на митническите власти, посрещнаха го двама агенти, които му разказаха за престрелката в дома на Стафърд предната нощ, след която той изчезнал.

Като знаеше, че двамата са лагерували в горите, където се е разбил лиърджетът, и че в разстояние на двайсет и четири часа след пристигането им Барне е бил измъчван и убит, а животът на Стафърд е бил заплашен, Куин вече беше сигурен, че знае какво се е случило с доставката на двайсетте милиона долара фалшиви „супер банкноти“.

Но все още не си бе отговорил на всички въпроси. Кой бе проследил двамата мъже? И как бяха успели да ги открият? Бяха ли си върнали парите? И ако не, къде бяха те? Куин знаеше, че за отговорите на тези и други въпроси трябваше да намери Бен Стафърд. И то бързо. Преди тези, които се опитваха да го убият, да успеят в намеренията си. Започна издирването с обаждане до Разузнавателния отдел на Тайните служби в централата във Вашингтон. Помоли за пълна проверка на Стафърд, включително и номерата на кредитните му карти, регистрацията на колата и номера на мобилния му телефон.

След това разпореди пълно претърсване на дома на Стафърд в Чадс Форд от агентите от филаделфийския офис, а в същото време хората от офиса във Вашингтон да направят също такъв щателен обиск в къщата на Барне. И двете не доведоха до нищо. Местен заместник-шериф, патрулиращ около къщата на Стафърд, спря, когато видя паркираните отпред коли. Той разказа за трагичната смърт на съпругата на Стафърд. Куин се повъртя из къщата, след като агентите от филаделфийския офис си заминаха, разгледа снимките и другите дреболии, прерови и файловете в компютъра на бюрото на Стафърд с надеждата да научи нещо за човека, когото сега преследваше. Видя снимките на Стафърд с дъщеря му, месечните сметки за частната психиатрична клиника във Филаделфия, както и обезкуражаващите заключения на лекарите, и му се стори, че разбира какво бе изкушило този иначе честен човек да прекрачи границата.

Всичко показваше, че Стафърд и Барне са били много близки приятели. И представата, която Куин си бе изградил от наученото, го накара да се почуди как ли Стафърд щеше да реагира на мъченията и смъртта на приятеля си. И веднага разбра.

Осем часа след като пристигна във Филаделфия, Куин се качи пак на самолета на митниците и отлетя обратно за Вашингтон. С надеждата да подремне малко, той се облегна на седалката си и затвори очи, докато машината набираше с грохот скорост по пистата и излиташе. Помисли да се обади на Лу Баръс в Центъра за борба с наркотиците на ЦРУ и да му каже, че „супер банкнотите“ са се появили, но засега се отказа. Инстинктите му подсказваха, че Баръс не е бил напълно искрен за това, което в Центъра знаят. И щом искаше да го държи настрани — добре, но и той щеше да постъпи по същия начин.