Джеймс Елиът
Краят на играта (26)

26

Бен Стафърд предчувстваше най-лошото, когато зави по Брас Лантърн Уей и видя мигащите светлини на полицейските патрулки, спрени под ъгъл на тротоара пред къщата на Еди Барне. Паркира от другата страна на улицата и слезе от колата със слабата надежда, че приятелят му не е сред трите трупа в найлонови чували, които видя да изнасят по алеята и да товарят в камионетката на съдебния лекар.

Край къщата около лентата, отцепваща местопрестъплението, се бе събрала тълпа зяпачи и Бен се присъедини към тях и си проби път напред. Тъкмо се канеше да попита униформен местен полицай какво се е случило, когато видя Джанет Барне, застанала пред вратата на къщата, да се взира в колата, в която товареха труповете.

Стафърд показа на младия полицай пропуска си на преследвач на престъпили съдебните гаранции, промърмори нещо за окръжния прокурор, бързо се мушна под лентата и пое по пътеката, преди да разгледат подробно документите му.

Бе виждал Джанет само веднъж преди, когато с Еди се върнаха от войната в Залива. Беше дошла до Форт Браг да посрещне брат си и да присъства на награждаването му със „Сребърна звезда“. И въпреки че бяха минали осем години, откакто прекара няколко часа с нея, веднага я позна.

Беше най-големият хамелеон, когото някога бе виждал. Можеше да изглежда като мъжкарана, като съседското момиче, а когато светлината падаше по лицето й под правилния ъгъл, естествената й красота можеше да ти спре дъха. Очите бяха най-привлекателната й черта. Светлокафяви, напръскани със златисто, те се протягаха като ръце, сграбчваха лицето ти и те заставяха да гледаш само нея и никого другиго.

Когато се приближи към нея и я видя да плаче, Бен вече знаеше отговора, от който се боеше. По лицето й беше изписана мъка и тя продължаваше да се взира в потеглящата линейка.

Джанет видя приближаващия се мъж, за няколко секунди в погледа й се четеше въпрос, но после го позна.

— Бен Стафърд?

Той кимна и посочи с ръка оттеглящата се линейка.

— Еди?

— Убили са го, Бен. Измъчвали са го, докато умре.

И млъкна. Изглеждаше неестествено за нея беззащитна и уязвима. Като го произнесе на глас, се почувства още по-зле, но се помъчи да сдържи сълзите си, страхувайки се, че ако се разплаче, няма да може да спре. Стафърд протегна ръце и я прегърна. Тя постоя в обятията му само секунда, след което се отдръпна, а напрегнатият, и поглед затърси очите му.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да го видя.

Тя не проговори веднага. После лицето й потъмня от гняв и гласът й стана по-твърд.

— Не ме лъжи. Току-що прекара една седмица с него на къмпинг.

Стафърд погледна към ченгетата наблизо.

— Не тук. Да влезем вътре.

— Откъде са парите, Бен? Кажи ми! Еди живееше от заплата до заплата. Все беше без пари. Винаги имаше дългове. Как така си е купил ново порше, а са му останали и десет хиляди, които ми даде, все едно са джобни пари?

Той я хвана за ръка и я поведе към вратата на къщата, далеч от ченгетата, които гледаха към тях.

— Ще поговорим вътре. Става ли?

Джанет го последва в кабинета, по-далеч от криминалистите, които работеха във всекидневната. Погледът на Бен веднага се стрелна към телефонния секретар. Като се увери, че полицаите не го виждат, той отвори машината, извади касетата и я пъхна в джоба си.

Джанет видя какво направи.

— Какво има на тази касета?

— Обадих се да го предупредя.

Буйният й характер, същият като на брат и, моментално избухна.

— Знаел си, че това ще се случи?

— Дойдоха и при мен по-рано вечерта. Тръгнах веднага щом успях.

— В какво сте се забъркали двамата, по дяволите?

Стафърд хвана Джанет за ръка и седна с нея на дивана. Обясни й всичко, случило се от катастрофата на лиърджета близо до лагера им до нападението над него същата вечер. Когато свърши, тя му разказа какво са направили с Еди и момичето и как е убила единия от мъжете, докато бягали от къщата.

— Как са успели да ви намерят толкова бързо?

— Още не мога да го проумея.

— Не са търсили само парите, Бен.

— Знам. Може би сме видели нещо, което не е трябвало, но проклет да съм, ако знам какво е. — Стафърд пак хвана ръката й и я стисна. — Ще направя всичко възможно, за да разбера кой стои зад това, Джанет. И той ще си плати за Еди. Обещавам ти!

— Ще го направим заедно.

— Не мисля, че сега е много разумно да се движим заедно. Те пак ще ме потърсят.

— Мога да се грижа за себе си.

— Знам, но от Отдела за борба с наркотици няма да ти разрешат да се забъркваш с мен, още повече, като се има предвид каква е първопричината за всичко.

— Еди не ти ли каза? Напуснах Отдела преди два месеца.

— Не. Каза ми, че се чувстваш много добре и че обичаш да работиш под прикритие.

— Така е.

— Какво стана?

— Шефът ми в една операция реши, че има право да ме опипва всеки път, когато му се прииска. Казах му да престане, но той продължи. Заплаших го, че ако не спре, ще го съдя за сексуален тормоз.

— Нека позная. Устроили са ти клопка.

Джанет извърна за миг поглед. Старият гняв пак загоря в очите й.

— След две седмици се оказа, че липсват два килограма кокаин от акция, на която аз присъствах. Намериха се в багажника на колата ми. Казаха ми да избирам: или да подам оставка, или да бъда предадена на полицията.

— Защо не разказа какво ти е сторил?

— Той е високоуважаван агент, направил много успешни публични разкрития, които са вдигнали реномето на шефовете във Вашингтон. Ако се наложеше да избират между двама ни, нямаше да имам никакъв шанс.

— Съжалявам.

— Да. Аз също.

— Еди много се гордееше с теб.

— Знам. Обичаше ме. И аз го обичах. С теб или без теб, ще намеря хората, които са го убили.

— Добре. Но трябва да поема инициативата. Не мога просто да седя и да чакам да ме потърсят пак.

— Имаш ли нещо, което да ни насочи в правилна посока?

— У мен е личната карта на мъжа, когото намерихме мъртъв в самолета. От Ню Йорк е. Можем да започнем оттам.

— Искам преди това да се отбия на едно място. Един бар. Там се събират след работа служители на Отдела, ФБР, Тайните служби, всички федерални знайни и незнайни служби по азбучен ред.

— Кого ще търсим там?

— Все още имам няколко приятели от Отдела. Единият е възможно да знае дали не са изчезнали големи наркопари и дали някой ги търси. Дори и най-големите баровци няма да отпишат двайсет милиона, ако има някакъв шанс да си ги върнат.

— Даде ли показания на ченгетата?

— Да. Приключих с тях засега.

— Искаш ли да се погрижиш за Еди?

— Вече се обадих в погребалното бюро. Еди искаше да бъде кремиран. Ще запазят праха му. Знам къде желаеше да бъде разпръснат.

— Искам да съм там, когато го направиш.

Джанет кимна в знак на съгласие и те излязоха от къщата и прекосиха улицата, за да отидат до джипа.

— Къде е барът?

— В Александрия. — Джанет взе ключовете от ръката му и седна зад волана. — Аз ще карам. Така ще спестим време.

 

 

Джанет се отклони от Рестън Авеню по Далас Тол Роуд. Скоростомерът показваше 100 километра в час и стрелката пълзеше нагоре, докато задминаваха малкото коли по пътя към летището. Погледна в огледалото за обратно виждане и изведнъж пусна газта и намали до 60 километра.

Стафърд я погледна въпросително.

— Какво има?

— Може би нищо. Когато завих от улицата на Еди, видях тъмен седан с двама мъже вътре, паркиран една пресечка по-надолу.

Бен погледна през задното стъкло.

— Опашка?

— Заприличаха ми на преследвачи. Реших да карам бързо и след това рязко да намаля, да видя дали няма да се залепят точно зад мен, но нищо не забелязвам. — Тя отново ускори малко над разрешената скорост, като непрестанно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. — Хрумна ми още нещо. Затегни колана.

Стафърд щракна катарамата, а на следващата отбивка Джанет излезе от Далас Тол Роуд. Кара няколко километра по един двулентов път, след това зави по наскоро павирано шосе, водещо към обширна индустриална зона. Беше почти единайсет часът и мястото бе напълно пусто.

Джанет натисна газта и джипът зави на деветдесет градуса, беше като по учебник как да маневрираме със спортна кола, без да я преобърнем: леко докосваме спирачката, въртим волана, после пак натискаме газта и изпод гумите излиза дим, а мощният осем клапанов двигател прави всичко по силите си, за да ги държи прилепени на земята.

Стафърд здраво стискаше дръжката на вратата.

— Какви ги вършиш?

— Хвърлям им прах в очите — беше всичко, което Джанет каза, съсредоточена в шофирането.

 

 

Преследвачите от ЦРУ излязоха от Далас Тол Роуд по същата отбивка, която Джанет използва преди трийсет секунди. Завиха и спряха, наблюдавайки дисплея на търсещото устройство на таблото на колата. Сигналът от предавателя, прикрепен на пода на джипа на Стафърд, излъчваше силен и стабилен сигнал.

— През последните десет минути правят резки поврати в движението си.

Шофьорът не откъсваше очи от дисплея.

— Може да са ни разкрили и да се опитват да се отдалечат достатъчно напред, за да сменят колата незабелязано.

— Да се приближим и да ги държим под око. Ако са ни разкрили, няма значение, че ще ни видят. Ако не са, ще изостанем и ще продължим наблюдението.

 

 

Джанет Барне караше със сто и четиридесет километра в час по половин километрова права отсечка на пуст път без изход, през запусната строителна площадка. Премина майсторски един тесен S-образен завой, през жп линията, колата подскочи във въздуха при едно рязко издигане на пътя, след това се приземи на нисък участък, наводнен от скорошните дъждове.

Стафърд я гледаше и не можеше да повярва на очите си.

— Няма ли малко да намалиш? Мисля, че достатъчно се отдалечи от преследвачите, които и да са те.

— Не това имах предвид.

Продължи да кара с пълна скорост по друга права отсечка от пътя, напълно погълната от това, което вършеше. После, на края на спирачния път, сред свистене на гуми в асфалт, изведнъж панически спря на няколко метра от излязъл пред нея булдозер. Веднага даде на заден и натисна спирачката до ламарината. Джипът рязко изгуби инерция, тя нави волана надясно и зави шеметно на сто и осемдесет градуса, а колата се озова насред шосето в обратна посока. Демонстрира впечатляващо умение на шофиране в извънредни ситуации.

Главата на Бен се удари в страничния прозорец по време на маневрата.

— Какво беше това, по дяволите?

— Така ще отделим мъжете от момчетата.

— Или живите от мъртвите.

Поседя със запален мотор, след това — като в отговор на стартов изстрел, който само тя можеше да чуе — натисна газта до дупка и потегли с грохот през водата, подскочи над издатината и подгони джипа с пълната скорост, на която беше способен. В далечината се появиха фарове на кола, която идваше точно срещу тях.

Предчувствията на Стафърд ставаха все по-лоши, докато двете превозни средства се движеха стремително едно към друго. Идващата кола намали и отби леко встрани, но не можеше да продължи, без да се забие в канавката, вървяща успоредно от двете страни на пътя. Джанет мръдна леко волана, след това отново се впусна, сякаш искаше да се сблъска челно с тях.

Бен вече бе разтревожен от гнева й напрежението, които се излъчваха от нея, докато гледаше съсредоточено приближаващите светлини. Той се пресегна и я хвана за ръката.

— Хей! Достатъчно! Дръпни се!

Тя бутна ръката му, без да откъсва поглед от пътя.

— Няма за какво да се тревожиш, Стафърд. Всичко е под контрол.

В последния възможен момент преди двете превозни средства да се сблъскат челно, колата на ЦРУ зави рязко вдясно и се заби в канавката, задните гуми задълбаха в меката кална почва, докато шофьорът се опитваше да се върне на шосето.

Джанет натисна спирачки и спря. За миг бе вече извън джипа с пистолет в ръка, насочен към шофьора на преследвачите, който също бе излязъл навън.

— На земята! — извика тя, сграбчи го за косата и го бутна долу. Държеше на мушка спътника му, докато излизаше и лягаше до шофьора.

С извадено оръжие Стафърд стоеше вляво зад Джанет и я прикриваше. Приближи се и започна да й говори така, че да не го чуят двамата мъже на земята:

— По-добре, преди да отидеш по-далеч, да проверим кои са тези момчета.

— Добра идея. — Очите й горяха от гняв. Джанет опря пистолета в тила на шофьора. — Кои сте вие?

— Горещо ви препоръчвам да престанете да бягате, докато още можете. Много сте загазили.

В отговор тя сграбчи шофьора пак за косата и обърна лицето му към своето.

— Доколкото мога да преценя, ти и приятелчето ти сте отговорни за мъченията и смъртта на брат ми. И ако случайно не сте забелязали, наоколо няма свидетели. Или ме убедете, че греша, или — Бог да ми е на помощ — ще ви размажа мозъците и на двамата по новичката ви държавна кола.

Шофьорът видя гнева в очите й и се предаде, бръкна в сакото си и бавно извади кожената легитимация. Джанет я взе, отвори я и я вдигна към светлината на фаровете, идваща от колата в канавката.

— Вие сте от ЦРУ?

— И нямаме нищо общо със смъртта на брат ти.

— Дори не знаем кой е. — Шофьорът посочи с брадичка Стафърд. — Дойдохме в Рестън с него. — Изправи се на колене, като държеше ръцете си така, че Джанет да ги вижда. Партньорът му направи същото. — Сега имаш ли нещо против да се изправим?

Тя им даде знак с ръка да станат и отстъпи назад. Стафърд чу много добре обяснението на шофьора.

— Защо ЦРУ ме следи?

— Нямам представа. Просто изпълнявам задача.

— Следвали сте ме от Пенсилвания. Което значи, че сте били край дома ми, когато онези тримата се опитаха да ме убият. Идвате тук и Еди е мъртъв.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Така ли?

Бен се приближи, претърси двамата мъже и хвърли пистолетите, крито носеха на кръста си, в пълната с вода канавка. Взе ключовете на колата от таблото и направи същото и с тях.

— Ще ви дам един добър съвет. Стойте настрана от мен. Дори да не сте от лошите, може да пострадате, без да искате.

— Не се поддаваме на заплахи, Стафърд.

— Направете изключение.

Джанет се беше върнала при джипа и търсеше нещо под него. Скоро намери предавателя и го вдигна към Бен да го види, преди да го изхвърли в канавката.

Стафърд нареди на двамата мъже да застанат пак на колене.

— Не мърдайте оттук, докато не се отдалечим.

Отиде при Джанет и я погледна с нескрито възхищение.

— Как разбра за предавателя?

— Бяха паркирали на две пресечки от дома на Еди. Което значи, че не са имали нужда от визуален контакт. Само с предавател са могли да бъдат сигурни, че няма да те изпуснат.

— Еди казваше, че си добра. — Посегна и взе ключовете на джипа от ръката й. — Но ще се чувствам много по-добре, ако не си зад волана.

Когато потеглиха, Стафърд си спомни нещо друго, което Еди Барне казваше за сестра си: че умее отлично да се превъплъщава в различни личности. В един миг е юпи от Уолстрийт, в следващия — смачкана проститутка или гимназиална учителка, медицинска сестра или монахиня. Той ясно разбираше как физическата й красота, умението й за справяне в непознати ситуации и силният й характер са я направили идеална за опасната работа под прикритие в Отдела за борба с наркотиците.

Усмихна се на себе си, когато си спомни още една забележка на Еди за Джанет: че колкото и да изглежда твърда и цинична, дълбоко в себе си е мило малко момиче, от което ще излезе страхотна майка и съпруга. Бен нямаше причини да се съмнява в това, но му стана жал за мъжа, който щеше да се опита да я укроти и опитоми.

Караха дълго в мълчание, накрая Джанет се обърна към него и го попита нещо, върху което отдавна размишляваше:

— Ако парите са от наркотици, тези двамата сигурно са били от Центъра за борба с наркотиците. Може би са използвали теб и Еди за примамка.

Стафърд кимна:

— Като стана въпрос за парите, какво искаш да правим с тях?

— Това ще го решаваме, като му дойде времето. Първо да разберем с какво и с кого си имаме работа.