Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (8)

Глава осма

Всеки ден звънецът пееше, увиснал на слабите ръце на дядо Тодос. Този звънец беше една микроскопична ръчна камбана, чието езиче висеше като на запъхтяно куче. Затова и старецът казваше „лае“, а не „звъни“. Преструваше се, че се отвращава от звънеца, че му е дотегнал, и го наричаше „дрънкало“, но само да посмееше някой да позвъни с него. Дори и на бабичката си не даваше. „Остави, не знаеш ти…“ — й казваше той, сякаш това беше някаква голяма наука. Долу в подземното си царство те имаха един котлон за дървени въглища, на който си готвеха ястията, тоест боба, защото никой не помнеше да са готвили някога нещо друго. Цялото училище ухаеше на фасул, напук на попа — учителя по вероучение. Брадата му се умирисваше на боб („храбростта му“^[1], както казваше скришом учителката по гимнастика, за да го ядоса, понеже се перчеше с нея като със сабя).

Един ден, хванал брадата си с ръка, попът слезе да види бай Тодос. Бабата се изплаши, защото помисли, че идва „да я вземе“.

— Всички сме добре… — каза тя.

— Добре сте, но няма да сте… — рече й пророчески попът.

— Пази боже! Защо, отче?

Попът я погледна сурово в очите и изля в ухото й една дума, изгаряща като разтопено олово.

— Целулозата.

— Божичко! Какво е това, отче?

— Смърт.

— Господи, помилуй!

— Скорбялата…

— А това пък какво е? Богородичке!…

— Друга смърт.

— Бог да простре ръчичката си над нас!…

Бай Тодос, който четкаше в ъгъла кавадията си и му беше прекипяло, се приближи и застана почти до брадата на попа.

— Къде са тези първа смърт и втора смърт, отче даскале?

— В боба.

Старецът поклати насам-натам глава.

— Шегуваш се… — каза му той.

Попът повдигна веждите си. Те приличаха на две змийчета, готови да се нахвърлят едно върху друго.

— Не чух добре.

— Шегуваш се… казах. През червата ми, отче, досега са минали тридесет декара боб. Нищо не ми стана. Глава дори не ме е заболяла.

— Да, но стомната много пъти…

— Стомната си е стомна, а бобът си е боб. Защо плашиш бабичката ми, попе? Това имаме, това ядем. Дай ни овнешко, овнешко ще ядем.

— Да, но еднообразието на храната…

— Колко пари ми струва… „еднообразието на храната“? Аз искам гърненцето ми да пее. Ако ти пък искаш да ти пее псалми, хвърли му вътре мръвки.

Попът стисна брадата си в шепите и си отиде. И беше толкова ядосан, че на урока, вместо да говори за „Пътя към Емаус“, почна да развива пред учениците теории за „гибелните последици от прекалената употреба на бобовидните растения“.

Той беше един заядлив поп, само нерви и косми. Очите му бяха малки, злобни и подвижни. Когато почваше да се ядосва, смесваше псувни с черковни изрази, тъй че човек не можеше да различи дали се моли или ругае. Той не обичаше своя предмет. Често пъти го смесваше с уроците на другите преподаватели. Веднъж дори предаде на учениците пеене, но по мелодии на византийски тропари. Разбира се, другите преподаватели узнаваха за тези неща, но не смееха да обелят дума, защото той се хвалеше пред тях, че имал „високопоставени покровители“.

Галеше брадата си като козината на някое малко животно; тя му служеше и за играчка, и за броеница. Ако би се случило да загуби ръцете си на война, би прекарал живота си в дълбока скръб, затуй че нямаше да има с какво да гали брадата си.

— Не мога… — казваше той. — Откакто се родих на света, така съм си свикнал. Стар навик…

— Добре де, отче свети… — казваше му учителката по телесно възпитание, която според него беше „дъщеря на сатаната“ — добре де, преподобни колега… ами преди да пуснеш брада, какво си галил?

— Имах си коте… — отговаряше й той, като движеше брадата си нагоре-надолу като физармоника.

Тази му слабост към космите го бе накарала да стане поп. Усещаше някакъв болезнен сърбеж по пръстите си.

— Едни имат слабост към шах… — казваше той. — Други — слабост към…

— А вие слабост към брада… — казваше му сатаната в рокля.

По отношение на бележките беше стиснат като скъперник. Никога не пишеше отличен. Смяташе това за светотатство.

— Никой не е отличен, освен бог! — казваше той с особен глас, сякаш афоресваше.

Свещената му брада се навирваше нагоре, за да потвърди това. Тя приличаше на дълга и тясна разноцветна метла. По средата й се очертаваше една бяла линия, чиято горна половина беше жълта от тютюна, сякаш бяха я залели с йод. Това караше децата да приковават очите си върху нея и да се развличат с цветовете й.

Този поп издаваше една особена миризма. Той не миришеше на тамян както всички попове по света. От него лъхаше миризма на смокини. А това беше още по-чудно, защото никой никога не го бе виждал да яде смокини.

Общо взето, този учител в расо имаше малко на брой, но силни страсти. Мразеше от дън душа боба, вероучението и децата — зла орисия, защото и с трите неща се бе сблъскал на едно и също място.

Той имаше майка, която бе расла, стигнала бе до старостта и тук бе спряла. Нямаше намерение да продължи по-нататък.

„Тук ще стоя — казваше тя упорито — и ще чакам второто пришествие!…“

Живота си прекарваше на прозореца. Оттук изсмукваше тя живота, сякаш беше разтворен във въздуха.

— Защо не я поразкарате навън, колега свети! — запитваше го „изкушението“.

— Много й са годините… — отговаряше й той — затова.

— На колко е?

— Никой не знае. Аз съм й „изтърсакът“.

Смях бликваше като водоскок.

Дори и директорът се опитваше да се усмихне и сурово поглеждаше учителите със сините си очи. Той не знаеше как се смеят хората.

Попът се изправяше като разярена вълна.

— Оттеглям се… — казваше той. — Тук тържествува безсрамието! — И хвърляше свиреп поглед към гимнастичката с такъв устрем, сякаш запращаше и очите си върху нея.

Учителят по математика се смееше, като мучеше и щипеше врата си, сякаш искаше да хване някаква невидима муха; Скамвурас се замисляше… и го беше срам за всичко това. Страхуваше се да не разсърди някого, да не обиди някого, да не би някой да си помисли нещо лошо.

— Госпожице — казваше той.

— Да — отговаряше „изкушението“. — Вие защо не се смеете?

— Въобще…

— Въобще, да, но отчасти би трябвало от време на време да се смеете, колега.

Скамвурас се изчервяваше. Адамовата му ябълка подскачаше като момиче с панделка.

— Извинете… — казваше той.

Учителят по математика наблюдаваше замечтано гимнастичката иззад мазните си клепачи. Тя му изглеждаше като нар, като възкиселичко грозде. Но той таеше дълбоко, много дълбоко чувството си. Каквото имаше да каже, той го изразяваше с погледа си и с едни неуместни ръмжения.

Винаги когато някой й направеше някаква забележка, той изцвилеше високо и вземаше страната й. Тогава в миг игривите й очи се насочваха към него и му отговаряха гаменски: „Благодаря, чичко“. Така получаваше той своето възнаграждение.

Тя се казваше Хлоиду. Госпожица Аглаица Хлоиду.

— Гальовно име… — казваше с влажни уста математикът.

— „Харесва ли ви?“ — запитваха синеоките гамени под сенника на веждите й.

— „Извънредно много“ — изръмжаваха два искрящи вълка от своя гъсталак.

През време на междучасията говореха винаги за една екскурзия, която беше минала в царството на легендите.

— Разбира се, че ще направим екскурзия… но… — казваше директорът.

„Изкушението“ почваше да се закача. Най-много се занасяше с най-нерешителния.

— Вие, господин Скамвурас — казваше му тя. — Вие трябва пръв да гласувате.

— Но защо, госпожице, защо аз, колежке? — запитваше свенливо той.

— Защо… Защото, колега, пеперудката ви — и посочваше връзката му — и тя, горката, се нуждае от малко въздух, малко цветя…

— Чудесно — изреваваше математикът.

— Неприлично… — протестираше попът.

Скамвурас ги гледаше, потънал в срам и отчаяние. Другите се люлееха смутено на столовете си. И само неудържимото възхищение на математика ечеше в стаята на директора.

Брадата на попа се тресеше като чердже, което изтърсват от балкона.

— Ах, министерството… Министерството… — казваше той.

— И законодателите!! — подшушваше някой тихо.

— Разбира се, и те — повтаряше и попът — покваряват учащата се младеж. Тази крехка…

— Не се залавяй с нея — отговаряше му математикът, — щом като не обичаш тази младеж.

— Мразя младежта! — пенеше се той.

— Видя ли? Какво са виновни законодателите тогава? Нямат какво да правят и коват закони, за да не ги обвиняват в лентяйство.

— Лентяи са!

Директорът се обаждаше: „Господа… Господа…“ — и спорът утихваше. След малко биеше и звънецът. Тогава един след друг всеки угасваше цигарата си, слагаше линията в дневника си, вземаше го под мишница и се отправяше към своя клас.

Децата нахлуваха в сградата като вълни, които заливат мазетата на крайбрежните къщи.

„Беее…“ — блееха зевзеците и влизаха като овце в кошара.

Бай Тодос със звънец в ръка се заканваше с мустаците си. Напразно ги заплашваше. В такива мигове нищо не можеше да спре „зверчетата“. По-лесно би било да кажеш на морето „спри“, отколкото на тях.

— „Рожби на Луцифера — мърмореше под мустаците си старецът. Беше чул тези думи от попа. — Изроди!“ — продължаваше той. — „Ненужни мебели и нечестивци“. „Луциферчета…“ — почваше сега той със своите епитети. — „Козленца мои… пакостничета мои мили… с-с-с!…“

— „С-с-с-с-с-с-с…“ — се чуваше из цялото училище… сякаш всички чешми се бяха отворили и изпускаха въздух.

Старецът закриваше с ръка мустаците си, за да го не видят, че се смее.

След малко всички влизаха в клас и училището утихваше, сякаш се бе опразнило.