Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959


Книга първа

Част първа

Глава първа

Вятърът духаше като циганин. Сякаш се бе заел да разпали някъде огромен огън, за да стопли света. Защото светът мръзнеше. Мръзнеше светът през тази есен. Мръзнеше като грешник. Мръзнеха и къщите на този град. Те бяха се сгушили там горе, в скута на планината, още от стари времена и сега бяха се разкаяли. Но беше много късно. Вече бяха станали град. Лесно ли се вдига и се премества цял един град?

Но да си признаем и истината, студът нямаше право да довтаса толкова рано. И вечният календар дори не беше съгласен с такова нещо. Студовете трябваше да дойдат много по-късно. Водата замръзваше и реките се сковаваха. А това беше работа на ветровете през зимата. Но през месец септември тези неща не бяха редни… Та по това време ветровете са още топли. Ухаят на зрели плодове, не носят облаци със себе си и са лекокрили като боси момчета.

Ето като това босоного момче, което тича тази вечер по пътя, който води към града. То тича, защото зъзне и защото вятърът го блъска като някаква малка дрипа. Името му е Мельос, но това не е важно, защото никой не го пита. Ето сега то върви по широкия път с акации, който разделя града на две части. Хубав е този път. През лятото ухае силно от акациите и градините, които се простират край него. Всяка неделя дори го поливат с вода с един пробит варел, натоварен на двуколка, за да не се прашат роклите на момичетата. Хубав навик… Защото иначе момичетата може би нямаше да излизат на разходка, а тогава каква прелест би имало едно шосе!

Босото момче сега е стигнало до моста, където пътят се среща и се кръстосва с реката. Оттук ще мине то и ще потъне сред сивите квартали по този стар мост, чиито основи треперят от бързоструйните води. Тази река от утре ще влезе в малкия му живот. Защото по-надолу тя напоява младите тополи, които обграждат двора на училището. Тя струи и обикаля белоснежната сграда, опасвайки я като син пояс. Оттук се вижда добре червеният покрив на училището, двете колони, изправени пред входа, и широките му прозорци. Колко хубаво ще бъде там вътре от утре!… Момчетата ще имат право да носят фуражка на главата си с емблема кукумявка[1] и ще говорят важно-важно.

Това училище приличаше напълно на училището от неговите мечти. Също така се белееха стените му, така блестяха и прозорците му през самотните нощи. Такова го виждаше той в сламената си постеля…

Кое беше това момче? Ами че кое друго, освен Кривия. То още усещаше на езика си неприятната стипчивост на самотата, с която бяха го напоили страниците на една друга книга… „Заоблачава се“, но тя сега вече е останала назад. Кривия сега е голям. Скоро лицето му ще се покрие с мъх. Точно три години изминаха оттогава. Момчето порасна, порасна и стана по-бледо, но не наддаде на тегло. То изстрада още много и не вкуси никаква радост. През всички тези години то търсеше топлота. За хляба си заплати твърде рано с пот, която миришеше още на мляко. Ето кое беше това момче. Кривия от старата книга, който не намери селото с радостните деца, защото облаците, подир които той тичаше, бяха волни и непрекъснато бягаха.

Какво прави той впрочем през всички тези години? Нищо. Трупаше знания и горчивини. Искаше да стане добър човек, но не знаеше как? Търсеше Майково, но пътищата го заблудиха. Какво можеше да прави впрочем? Един ден дълго блъска главата си над това. Блъска я, въртя я, тъй както циганите въртят плетените кошници, и най-после реши: ще се сприятели с книгите. В тях ще потърси онова, което възрастните криеха ревниво зад мустаците си. Ще се сприятели с картинките и с приказките, които тези мънички дядовци — книгите, седнали на колената ти, разказват просто и без молби.

Но в селото, гдето бяха го взели ратайче, нямаше книжарници. Затова трябваше да помоли някой от онези чичовци, които слизаха в града и продаваха царевицата си, да му донесе една книжка. И един ден това стана. Той помоли един такъв старик, сложи в ръката му две-три монети и му каза: „Моля ти се… ако намериш там, дето отиваш, някоя книга, в която да се разправят хубави приказки, купи ми я. Нали ще ми я купиш, много те моля…“

Дядката сложи монетите на дланта си, попипа ги с пръст, обърна една, за да й види опаката страна… поглади мустаците си… и му ги върна. „Вземи си ги — му каза той. — Ако книгата разказва хубави приказки… ти ще ми ги разправиш и така ще се разплатим. Ако ли пък не са хубави… ще ти отрежа едното ухо. Съгласен ли си?…“

Момчето се изплаши. Старецът тогава прихна да се смее… „Хайде, хайде… успокой се… — рече му той. — Няма да ти отрежа ухото, ще ми дадеш една паричка. Съгласен ли си?“

След три дни старикът донесе една книга, малко по-дебела от евангелието, и му я даде.

— Въртях я отвсякъде, но нищо не можах да разбера — каза той на момчето. — Я вземи я ти, може би ще те познае и ще се разберете с нея.

Момчето я отвори разтреперано. Тя приличаше на малка къщичка. „История на Севах моряка“ — пишеше върху корицата. Само това. Детето се нахвърли жадно на книгата. Чете я, чете я цяла зима. Четеше я и я препрочиташе и пак я препрочиташе и я научи наизуст. Дядката, който беше му я донесъл, слушаше и мустаците му потрепваха. Хубава книга. Само че си имаше една особеност — разправяше своята история само на този, на когото си искаше.

Докато се измине годината, момчето беше погълнало още около десетина книги. Тогава именно почна да се говори за ратайчето из всички къщи. Научи за него и учителят. И един ден заръча на момчето да дойде при него в училището. То си облече чиста риза и отиде…

— Я ела тук… — каза му учителят. — Ти ли си този, който разправя приказките?

— Не съм аз виновен… — промълви детето.

— Та кой ти каза, че си виновен? Това, което вършиш, е много добре. Но защо не дойдеш да те запишем в училището да учиш писмо при нас? Е… защо? Не искаш ли?

Да се учи писмо в училището! Дали обича училището! Ами че имаше ли нещо по-хубаво от училището! Но как да се учи в училище? То, ратайчето, учеше писмо на крак, тичайки, тук прочиташе един ред, там — друг. Говедарче. Вървеше подир юниците. Те си пасяха трева, а то поглъщаше книгата. Дали обичал писмото, казва! Какви са тези думи, господин учителю! Ами че на колко парчета може да се разкъса едно такова малко човече? Виждаш, че училищата на този свят са отворени през деня. Те отварят своите врати, когато се отварят и вратите на кошарите. Къде да върви? Там или тук?

То върви, разбира се, със стадото. И срещу това получава малко пари, които му струват много пот. То ги събира малко по малко, както мравката — зърната. Намислило е нещо… има намерение, като събере достатъчно пари, да отиде при някой учител и да му каже: „Ето вземи тези пари и ми дай писмо, но хубаво писмо, училищно…“ Момчето се надяваше, че няма да го изпъдят. То беше чувало за учителите, че са хора приветливи и че няма да го нахокат.

И ето сега учителят сам дойде при него. Щастливата му звезда му го изпрати. И то какъв!… Истински учител, с очила! Вика го и в училището! Време беше впрочем. Момчето се потупа по джоба на сакото.

— Какво е това? — запита го учителят.

— Пари.

— Отде ги имаш?

— Спечелих си ги.

— А защо така ги подрънкваш?

— Те са, за да ме учиш на писмо. Но не са много. Като събера повече, ще ти ги донеса тук, за да ме учиш. Може ли да стане това, даскале?

Дали може?…

Учителят вдигна ръка, за да махне една прашинка от окото си. После погледна момчето дълбоко в очите.

— Тъй… — каза му той. Гласът на учителя беше някак си променен, нещо като че ли малко дрезгав. — Остави ги там и си върви… Утре, след като прибереш от паша юниците, ела!

— Да си донеса ли и плоча, и калем, даскале? Да си донеса ли и хартия, и молив?

— Не, не, момчето ми… Как се казваш?

— Мельос.

— Не, Мельос — гласът му пак се беше поизменил.

Но сега беше още по-променен и по-дрезгав.

Момчето се поспря. После изпразни джоба си върху масата и си отиде. Учителят не се и обърна да го погледне.

Беше се загледал втренчено през прозореца, като че ли там навън внезапно беше изникнал някакъв свят и той го разучаваше.

От следващата вечер Мельос започна да отива при учителя. Прибираше говедата, поеше ги, слагаше им кърма, изливаше кана вода върху главата си, избърсваше се, пъхваше в пазвата си книгите и тайно се промъкваше в дома на учителя. Бяха се уговорили да не се узнае тайният им план.

Една вечер, докато затваряше вратата на плевника, за да отиде да си легне на одъра, момчето видя, че светилничето му гори. Кой можеше да бъде? То запристъпя на пръсти. Изкачи няколко стъпала…

— Я ела тук — чу един дебел глас то.

Краката на Мельос се подкосиха. Там на одърчето, със скръстени крака и пъхната сред мустаците лула, го чакаше господарят му.

— Ела тук… — извика му той отново. — Приближи се! Седни! Къде скиташ нощно време?

Момчето трепереше.

— И оставяш отворена вратата на обора. Защо правиш това?

— За да не… За да не дигам шум и ви събудя — отговори му момчето.

— Ами ако ни откраднат добитъка? А? Можеш ли да ми отговориш, а? Ако дойдат, непрокопсанико, и ни откраднат говедата, от кого ще ги търся после? А?

— Аз… — промълви момчето.

— Ти ли? Ето ти богаташ! И с какво ще ги платиш? А? Можеш ли да ми отговориш и на това?

— Няма да ги откраднат… — осмели се да отговори момчето.

— Виж ти!… А откъде знаеш това? Нима имаш вземане-даване с крадците? Така ли е работата, а? С тях, изглежда, хаймануваш, а? С тях се събираш значи? Чакай да видиш ти, утре ще се разберем. Утре ще те предам на полицията, ще видим тогава.

— Не!… — отговори момчето и гласът му затрепери. — Не, не ходя с тези, за които говориш. Аз…

— А къде по дяволите ходиш тогава?

— Ходя на училище.

— На училище ли? Я виж ти! На училище ли, каза? Е, обърка се светът! Добре де, глупчо… значи, науката не може без твоята мутра. Значи, така да се каже, ако ти не се изучиш, науката ще изостане, а? Искам да ми отговориш на това! Така. Слушай сега, без много приказки: от утре край. Или орач, или поп! За говедар съм те главил, а не за писар! Разбрахме ли се? Хайде сега върви да си легнеш, че утре работа те чака. А освен това гориш и толкова олио…

Момчето загаси светилничето, тръшна се върху сламата и плака чак до сутринта.

На другия ден заряза всичко, захвърли книгите на бунището и не ги погледна вече. Беше взело решение. Орисията му беше такава — да дружи с говедата.

Такива мисли минаваха през ума му. Но беше се излъгало. На третия ден, когато се връщаше от паша, учителят го спря.

— Научих всичко, нещастно дете! — каза му той. — Но няма да те оставя да се затриеш. Слушай сега! Ще ти дам, каквато книга и да ти потрябва. Ще четеш значи, докато преминеш всички класове. И като изкараш основното училище и имаш кураж и за гимназията, не се спирай. Един ритник на чорбаджията и карай. А сега вземи тази торбичка. В нея са книгите. Хайде не плачи сега! Пожелавам ти добър успех!…

Учителят си отиде. Момчето го проследи дълго с поглед, докато той се изгуби зад облака прах, който стадото дигаше.

Както му заръча учителят, така и направи. Прочете от край до край книгите, които той му даде. Всичко научи наизуст.

Един ден през лятото учителят се запъти към ливадите.

— Дойдох да видя напредъка ти — каза му той.

Седнаха там под една дива круша и си поговориха. Попрелистиха и книгите. Поговориха и за намеренията си. Огън беше това дете. Учителят се смая. Когато се разделиха, всичко беше наред. През есента можеше да се яви на изпит в града. Учителят беше готов да му даде свидетелство — че е преминал всички уроци, „целия материал“, както той се изрази, че поведението му е примерно и пр. и пр. И че успехът му е отличен.

Сега нищо не бе в състояние да спре нашия приятел! Последният месец изтече сред луди вълнения и безкрайни мечти, докато настъпи най-после есента, натежала от плод, с благоухания, които гърдите му за първи път вдишваха. Поръча си при селския шивач и една горна дреха — каквато и да е, все пак беше нещо ново! Даде и обувките си на обущаря да им сложи подметки. Изпра долните си дрехи на коритото при водопоя. Уреди и сметките си с чорбаджията. Всичко беше наред. Учителят го придружи до кръстопътя. Тук те се ръкуваха… но учителят държеше нещо в ръката си и не можеше да стисне здраво.

— Какво е това, господин учителю?

— Вземи ги. Това са твоите пари. Вземи ги, за да имаш там в града малко пари на ръка. Животът там е тежък. Там ще ти трябват пари за наем, за храна, за тетрадки. Вземи ги.

Поиска да целуне ръката на учителя, но не я виждаше, защото очите му бяха се замъглили от сълзи.

Бележки

[1] Кукумявка — символ на мъдрост за гърците. Б.пр.