Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (22)

Глава осма

Пет минути по-късно, когато завиваше по уличката за към дома си, Мельос забеляза на моста трима „перси“, които още отдалече имаха вид, че чакат нещо. Те стояха, без да говорят, с крака прострени напред — така че да преграждат пътя. Сигурно чакаха някого, а по мутрите им съвсем не личеше да имат добри намерения. Първоначално Мельос помисли да избяга, но след това се засрами. Най-после защо трябваше да се страхува от тях. Никога ме беше им направил зло.

Стисна под мишницата си книгите и продължи. Когато стигна на половин метър от краката им, те си ги отдръпнаха. Никой не отвори уста да продума. Мостчето заигра, после утихна. Мельос беше вече отминал, когато Дакридзикос стана и се затече след него.

— Ей, Кадрас… — извика му той. — Я почакай малко!

Мельос спря. Всички тръгнаха към него.

— Сега си наред… — каза му той. — Това исках да ти кажа. Също и момчетата.

Мельос не отговори нищо.

— Сега вече край, нали? — продължи Дакридзикос. — Наш си… принадлежиш на групата ни значи… нали? Сега ще можем да нареждаме Песпес както трябва. Ами че така трябваше да постъпиш, разбира се. Просто се отвращавах от теб като от носа си, когато те гледах да му се правиш на добър. Има един в махалата ни, който държи жезъла на владиката; през живота си не съм се отвращавал толкова от човек, колкото от този. Дойдохме да те пресрещнем, защото решихме да те вземем на нашия чин. Няма да откажеш. Ето и момчетата, и те… Нали така, бе?

— Тъй… — отговориха те.

— Свършено… — каза Дакридзикос. — Да си вървим сега. Съгласни, нали?

— Не… — отговори Мельос.

И тримата се върнаха обратно.

— Нямам никакви причини да напусна чина си… — продължи Мельос. — Никой от съседите ми не ме е закачил. Защо да ги напусна?

— Добре… Тогава само ще влезеш в групата ни. Знаеш ли… Ние отиваме и на кино, дето се бият с юмруци. Ще изпуснеш тези неща. Сега вече няма да откажеш. Нито ще обидиш някого, нито нищо. Значи споразумението ни е сключено. Нали?

— Не… — отговори Мельос. — Не мога да закъснявам. А освен това… и не искам.

— Ето сега говориш честно. Нас ни харесват честните хора. Честност, бе! Нали чу какво казваше старецът в мазето? Значи „дигайте си парцалите и пръждосвайте се другаде, за мене, Кадрас, не струвате пет пари“. Ето това се казва да се говори откровено. Добре, бе Кадрас… защо? Не може ли да знаем това нещо? Не, ще ни отговориш на това…

— Ей тъй. Не искам да имам другари. Ако ми потрябват, сам ще си намеря.

Тогава един от „персите“, с изпоцапани колене, хвана Дакридзикос за ръка.

— Да си вървим, бе… — каза му той. — До гуша ни дойде.

— Не… — отговори Дакридзикос. — Преди да си отидем, искам да узная нещо. Я ми кажи, бе Кадрас, видя ли днес на гърба на Песпес някаква хартийка — но честно отговори, нали? Казвай: видя ли?

— Видях…

— Дотук добре… А сега… Видя ли кой я закачи? Тук ще се види дали си честен!

— Видях!…

— Чудесно. И кой беше?

— Ти.

— Много ти благодаря. Хайде да си вървим, момчета. Със здраве!…

Извърнаха се, изгледаха го право в очите и си отидоха. Вървяха като големи. Единият в средата, а другите двама отляво и отдясно като телохранители. Преди да завият на ъгъла, извърнаха се и го изгледаха още веднъж враждебно и някак си любопитно.

Мельос се завърна в къщи с мрачни предчувствия и изяде сухия си царевичник без голяма охота.

Целия следобед той очакваше да се случи нещо в училище. Но нищо не се случи. Забеляза само, че лицето на господин Скамвурас беше много мрачно и че за пръв път „персите“ бяха кротки, кротки като никой друг път дотогава. Малко преди да завърши вторият час, учителят повика Дакридзикос.

— Болен бях… — каза водачът на „персите“ — и не съм чел.

— Нищо от това. Зная. Ела насам. Слушай, Дакридзикос, и сега нямам намерение да ти се карам. Ще бъде безполезно. Не ти се карам значи, но ще ти дам за първи път възможност да покажеш малко искреността си. Обещавам ти, че това не само няма да ти навреди, но напротив — ще повлияе благоприятно и върху твоето поведение. Ела по-насам, момчето ми. Погледни тази хартийка. Ако ми кажеш истината, ще забравя цялото ти минало. И тъй, казвай, Христидис. Тази хартийка твоя ли е?

— Не.

— Не си я видял добре, затова казваш не. Ела по-насам. Вземи я, разгледай я по-добре. И тъй, какво ще кажеш? Внимавай, Христидис… това е последната ти възможност да станеш добър човек. Кажи, момчето ми… Твоя ли е?

— Не. Не е моя.

Скамвурас го погледна с болка.

— Добре… — каза му той с отпаднал глас. — Седни. Не ми трябваш повече.

На Мельос внезапно му се стори, че учителят му, който преди имаше маслиненочерни лъскави коси, сега беше остарял. До момента, когато звънецът удари, той остана все тъй мълчалив. И щом го чу да бие, въздъхна, сякаш бяха го затворили някъде, където нямаше въздух. Мельос забеляза, че Принола беше загубила нещо и го търсеше, така че остана последна. Като забеляза това, учителят стана и веднага излезе преди нея. Девойката се завтече след него, цялата поруменяла.

— Господин учителю… — каза му тя на стълбата, а краката й едва я крепяха.

Скамвурас не се спря. Той разбра. Комедията на „ангела“ продължаваше.

— Няма защо… — отговори й той със студен глас и ускори крачките си.

Принола остана посред стълбата като поругана статуя. Стори й се, че ще се срине ей сега там и щяха да съберат парчетата й долу в подножието на стълбата.

При перилата на моста тримата „перси“ и днес чакаха Мельос. Те пак бяха прострели крака, но сега не ги отдръпнаха, когато той мина. Дакридзикос се затече и го хвана за сакото.

— Ей ти!… — каза му той. — Не те ли е срам? Пфу… Тъй, а!

Момчето не разбра. Не разбра нищо.

— Сега ми се преструваш, че нищо не знаеш, а?

Другите двама бяха го обкръжили.

— Какво съм ви направил? — запита ги той.

Тримата се спогледаха и се разбраха.

— Ела, хайде да отидем малко по-нагоре и ще ти кажем.

Тръгнаха нагоре по улицата, като вървяха край самия бряг на реката. Той не се опита да им избяга. Първо, защото му се видя недостойно, а освен това щяха да го хванат. И тримата бяха по-големи и по-бързи в краката. Но и да не бяха, пак нямаше да направи това. Не му приличаше да се покаже малодушен. Той се досети, че го замъкваха нагоре в пустите махали. След малко щяха да стигнат и при черничевото дърво, дето беше седнал веднъж с Битрос и светлокафявото кученце.

— Стой! — извика главатарят.

Спряха тук. Дакридзикос си съблече сакото.

— Слушай… — каза му той и навря мутрата си под очите на Мельос. — Търсим начин да ни изпъдят от училището, а мръсниците им недни не искат. Сега вече намерихме начин, а имаме и право. А бе, ти защо каза на Песпес, че аз му закачих хартийката?

— Това, което ти направи… не беше хубаво… — каза му Мельос. — Аз обаче не му обадих.

— Ти му каза! — изрева Дакридзикос. — Друга „патерица“ няма в класа ни!

Мельос, без много да му мисли какво щеше да му струва и как щеше да го заплати, вдигна ръка и му зашлеви един плесник. Но още преди да се опомни, се намери в реката.

Някакви жени, които бяха малко по-нагоре, изпискаха. Малките злодеи го удариха на бяг. При бягството си обаче те налетяха на един изпотен черен човек, който бързаше нагоре срещу течението на реката. Човекът веднага разпери ръчищата си и сграбчи един от тях. Другите двама му се изплъзнаха. Този, когото беше сграбчил, пискаше като безстопанствено куче.

— В реката… — извикаха жените. — Хвърли го в реката, та да се научи! Какво го държиш още, бе, циганино?

Мельос излезе от водата. Тогава видя Дакридзикос да се гърчи под една черна ръка. И черната ръка — Мельос се смая — беше на приятеля му, на Битрос…

— Битрос!… — извика той.

Циганинът гордо доведе Дакридзикос пред краката на Мельос.

— Ето го, Мелос… — каза му той. — Таман, нося ти го подарък.

— Хвърли го в реката, бе, циганино! — пискаха жените. — Какво го държиш?

— Сус!… — каза Битрос! — Този, когото е намокрил, той ще реши. Мелос… нали този те хвърли в реката? Нали е този? Аз го видях.

— Не, не е този… — рече решително Мельос.

— Вай!… Холан ти преди не лъжеше… как сега лъжеш?

— Той е!… — изпискаха жените. — Ние го видяхме със собствените си очи. Хвърли го, бе, циганино! Какво го държиш? Виж ти работа!…

— Млъкнете, бе, жени!… Не ме шашардисвайте. Ела тук, Мелос… ефенди… Погледни… Виждаш ли това? Това са очи. Е, тези очи го видяха! Защо сега лъжеш? Ей, жени!… Видяхте ли го?

— Видяхме го.

— Този ли беше?

— Този.

— Свършено. Този беше. Сега и той ще отиде в дерето да се понатопи.

Битрос вдигна детето, което крещеше, и се приготви да го запрати в реката. Мельос обаче се хвърли върху циганина и го сграбчи.

— Не… — каза му той. — Не, Битрос!… Не искам това да стане. Ако направиш това, ще ме загубиш като приятел. Ето, аз си отивам. Ако искаш, направи го, но няма вече да си ми приятел.

Циганинът се обърка. Не можеше да разбере.

— Я ела тук… — каза му той. — Мелос… Да не би да ти е приятел тази бялка?

— Да, приятел ми е.

— А защо те хвърли в дерето?

— Не ме хвърли той. А освен това ние си играехме.

За първи път циганинът се беше объркал така много.

— Ееее… та игра ли беше това, я… С дерето игра олур ми^[1]? Бива ли това, бе? Защо ходиш с такива белалии приятели? Това ще го арестуват полицаи. Това само пакости прави и нищо повече. Какво ти трябва такъв приятел? Я ме остави да го топна малко във водата.

— Недей!… — изписка отново Мельос.

— Ех!… — обърна се циганинът към жените. — Това момченце има сърце като памук. Не позволява… Какво да направя?

— Хвърли го в реката!… Това ще направиш. Хайде, бре, циганино, не слушай това хлапе. Направи това, което трябва. Хвърляй го.

— Ах… — извика циганинът. — Не мога… Това момченце ми е пръв приятел. Пст… Мелос. Погледни… Да го топна само малко, а? Ето бе, малко само… Ей толкова… един пръст. Какво ще му стане? За хатър на жените да го сторя, за госпожите… защото всичките са ми мющерии… Утре ще купят от мен бакъри и джезвета… Нали, госпожи?… Само едно пръстче да го топна.

— Не… — рече Мельос.

Битрос свали от рамото си Дакридзикос. Жените щяха да се пръснат. Всички го гледаха с отвращение.

— Водата е много студена… — каза им Мельос, чиито зъби тракаха. — После може би не знае да плува и ще се удави.

— Нека! Пада му се.

— Не, аз не искам.

Битрос остави бялката на земята. Жените си отидоха разсърдени.

— Хайде, бре!… — каза той на Дакридзикос. — Бягай. Мелос, ела, ела да вървим у дома. Ще накараме жената да запали огън да се изсушиш. Хайде да вървим. Ще видиш… Малкото е вече с гащи. Ха-ха-ха!… Хайде да вървим.

Тъкмо се готвеха да тръгнат, когато зад тях се чу някакъв шум и те се извърнаха.

Дакридзикос беше се засилил и се хвърли в реката. Битрос почна да се смее.

— Ха-ха-ха! Мелос… Ха-ха-ха! Виждаш ли? Господ си знае по-добре работата. Ти се показа милостив, нали? Е… и той пък си извърши своята работа. Ха-ха-ха!

Дакридзикос плуваше като делфин; стигна на отсрещния бряг, излезе на сухо и седна на един камък. От него капеше вода и той си подсвиркваше, обаче без настроение.

— Защо, бе? — запита го Битрос. — Защо се хвърли във водата?

— Подхлъзнах се… — отговори с кротък глас Дакридзикос.

Битрос взе със себе си Мельос и заедно си отидоха. Никой нищо не каза. Но и двамата разбраха какво беше станало…