Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Мельос не знаеше за кое да скърби повече. Направиха го на парцалче и го захвърлиха там в един ъгъл. Той искаше да знае: защо им пречеше бедността му? И кого обиждаше, като продаваше гевреци. Ти пък стани, ако искаш, тютюнопродавец, какво ме интересува това? Толкова свят хранеше той със своите гевреци. Защо да си харчат парите за топчета? Купи си геврече със сусам, та и господ да те види. Да те види и птичето и да дойде и то при теб. Защо се заяждат, защо се заяждат толкова много с него? Беше вече загубил цялото си настроение за работа. Работеше без желание, със сломено сърце. Дори и Морфия усети това и един ден му каза:

— Без настроение я караш… — рече му тя. — Изпари се меракът ти. Тежи ли ти? Остави гевреците и почни със сладкишите. Нали ти казах и друг път.

Госпожа Морфия Дака-Калиспери, откакто узна, че Мельос е ученик в гимназията, се залови да му покаже своето образование.

— Ако не ми изневерява грешката ми… — каза му тя, — сладкишите предоставят по-големи печалби и освен другото не стават и баяти дори. Или нима допускам грешка?

— Сладкиши ядат децата от първоначалното училище — каза Мельос. — А това е гимназия.

Госпожа Евморфия започна да прави дупки с молива по тезгяха.

— Паметта ми не го запомни — каза му тя. — Виждаш ли, понякога съм забраванка и паметта ми забравя малко.

Керасица се мотаеше в краката му и дърпаше сакото му. Искаше да му каже нещо. Искаше да го накара да си затвори очите.

— Добре… — каза й той, — ето, затварям ги. Вече съм ги затворил. Сега какво искаш?

Чу се детски смях.

— Намери ме къде съм!… Мели, Мели! Хайде, намери ме къде съм се скрила…

Мельос отвори очите си. Детето беше се похлупило с кошницата му. Тя го беше закрила едва до половина.

— Къде ли се е скрило това немирниче Керасица? — каза уж учуден Мельос.

Смях избухна зад кошницата, която беше закрила момиченцето едва до половина. От кръста надолу то беше съвсем открито — виждаше се червената му рокличка с дипли и нашарените му с въглени от фурната крачета… Тя пишеше по краката си с въглени като с молив буквата „а“.

— Брей!… — каза майка й. — Такова криене не съм виждала друг път! Бре! Бре! Бре!…

Тогава Керасица подаде нослето си и го погледна хитро.

— Като вземеш сладкиши… — каза тя на приятеля си — ще ми ги дадеш всичките на мене. Нали? Ще ми ги дадеш всичките… всичките… всичките… Нали? Нито един няма да дадеш на Фотика… нали?

— Да, Керасица. Излез сега от кошницата, защото ще сложа гевреците си.

През това време госпожа Дака-Калиспери избираше гевреците, нанизваше ги по десет на ръка като гривни и ги нареждаше като халки по пръчките на кошницата.

Керасица завидя.

— И аз гливни… мамо — почна да хленчи тя. — Ма-мо-о-о-о!

— Какво има, мари охтико, рано-рано?

— И аз искам гливни!…

— Плесница искаш ли?… Ето това искаш ти… Къде спряхме, Мельос?

— На четиридесет.

— Искаш ли да отстъпим нагоре или тези ти стигат.

— Сложи още десет, госпожа Морфия.

— Слагам ти двадесет. Ако не ги продадеш, ще ми ги върнеш при връщането си от продажбата… тъй, нали?

— Разбрано, госпожа Морфия.

Мельос нарами кошницата и излезе. Настъпил беше вече месец април и градът плуваше в леки изпарения. В такова време гласът ти ечи, сякаш се намираш в празна черква. Милован го чакаше на малкия площад вече с друга стока.

— Виж… — каза му той. — Свърши се със салепа. Свърши се, свърши се, бог да го прости. Сега продавам друга „стока“. Погледни. Знаеш ли какво е това?

— Боза!

— Ха-ха! Какво разправяш, бе будала! Такава ли е бозата?

— Ами каква е?

— Бозата е шербет… който е малко възкисел, който е малко сладък, който е малко тръпчив, който е малко гъст… който е и малко…

— … горчив.

— Не, бе. Не е горчив… Резлив е, не е горчив.

— Значи не е боза…

— Какво търси нишесте в бозата, е? Какво търсят бадемите? Какво търси канела? Какво търсят лешници в бозата? А?

— Откъде да зная аз?…

— Не е боза.

— А какво е? Умори ме.

— Това е сапун халва. Ето това е!

— Яде ли се?

— Не. Купуват я жените, за да перат дрипите си.

Точно в това време ето и един мющерия.

— Сладка ли е? — запита той и посочи сапун халвата с пръст, който трепереше от нетърпение.

— Баялдисваш от сладко… — отговори Милован.

— Отрежи ми за драхма.

Милован му отмери, както попът мери нафора, и отряза едно парче с резачката. Мющерията грабна парчето и го лапна лакомо.

— Подиграваш се с мене… — каза Мельос на Милован. — Защо ми каза, че не се яде и че с нея се перат дрехи? Виж го този как я лапна като локум!

— Ха-ха-ха! — скъса се от смях мющерията. — Така ли ти каза? Ха-ха-ха-ха-ха!

И си ближеше пръстите.

— Така му казах… — рече Милован. — Така му казвам и го ядосвам… И после правя така (той отряза едно парче) и го подслаждам. Вземи, бе Мелко. Сега и да не се пошегуваме ли малко? Какъв еснаф сме тогава…

Мельос взе парчето, но не го лапна веднага. Сложи го в джоба си, като го уви в една хартийка. След това отиде и седна настрани на една каменна пейка и почна да яде халвата малко по малко, за да усети сладостта й. Накрая остави и едно малко парченце за приятелката си Керасица.

После почна да обикаля със стоката. Но малко по-нататък — минавайки по моста, Мельос срещна треската. В началото не можа да я познае. Помисли, че са само тръпки, причинени от водата, която беше пил рано сутринта от един кладенец. Челюстта му затрака като кречетало. Къде да отиде да се стопли? Стаичката му беше такава, че вместо да се стопли, щеше още повече да измръзне. Оставаше му само бай Тодос. Там, само там, къде другаде да отиде.

Изпотрепа се старецът да му угоди, да му свари градински чай.

— Треска е, не се страхувай… — каза му той. — Малария. Ще ти дам хинин и ще ти мине. Нищо не е. Къде е хининът, Зумбуля?

Старицата се покачи на едно столче и пъхна ръка зад иконите. Дадоха му да пие чай. След това му постлаха да легне и го завиха с всичките си черги.

— Ще ти мине… — рече старецът и му се усмихна, а после излезе навън и потъна в тъжен размисъл.

На другия ден му стана по-добре. Тръпки го побиваха от време на време, но бързо му минаваха…

Но на следващия ден дойде най-лошото. Беше през третия час. Зад катедрата седеше като вседържител, но от много долен произход, Карлафтис. Внезапно на един чин беше започнал лек земетръс. В началото беше много слаб като люлеене. Но после започна да се усилва. По същото време из класа захвана да се шушука. Математикът, който през това време се занимаваше на дъската с решаването на една задача, се обърна.

— Кое муле рита там на задните чинове?

— Кадрас, господин учителю… — обади се един от съседния на Мельос чин.

— А защо рита?

— Хвана го треска, господин учителю.

Карлафтис почеса цирея, който имаше на врата си, и заповяда на Мельос да излезе. „Да остави яслите си и да дойде на дъската“.

Мельос излезе, но му беше невъзможно да се държи на краката си. Учителят, вместо да изрази съчувствие, почна да го ругае.

— От малария ли страдаш? — запита го той.

— Не зна… я… го… спо… ди… не — рече Мельос, треперейки непрекъснато.

— Но знаеш да ядеш неузрели плодове. От тях си пострадал! А сега?… Какво искаш да те правя? Тук е училище, не е болница.

Едно добре облечено момче от първия чин вдигна ръка.

— Господин учителю… — каза то — ще зарази и нас.

— Правилно! — отговори Карлафтис, който търсеше съюзници. — Какво да го правя тогава?

— Да го изпъдиш, господин учителю.

Карлафтис погали доволен цирея си.

— Радвам се, че сами проявявате грижа за здравето си… — рече той. — И тъй, Кадрас…

— Недейте, господин учителю! — изписка момчето. — Не ме пъдете от училището. Извинете ме, че съм болен… Ще се постарая да оздравея. Оставете ме и тази година… После няма да дойда вече. Два месеца остават само…

И трепереше!… Трепереше… Трепереше…

Там горе при „персите“ се чу шушукане. След това едно грозничко момче се изправи по заповед на „царя“ и вдигна ръка.

— Господин учителю… — каза то.

— Какво има, Куркулос?

— Ние не се заразяваме.

— Какво значи това? Какво ще рече „не се заразяваме“?

— Ето… то значи, че ние… Кадрас…

— Я говори по-ясно.

— Да дойде при нас.

— Какво „да дойде при нас“?

— Кадрас, господин учителю, да дойде при нас, защото ние, господин учителю… ние не се заразяваме от болести… Това е, господин учителю.

Карлафтис стъпи на пръсти, за да огледа по-добре тъмното „царство на персите“. Действително той видя някаква чудновати мутри… но в очите на всички се четеше единодушие и решителност.

— Но какво ще каже дълголетният цар на „персите“? Казвай, Дакридзикос.

— Ние не се заразяваме… — отговори рязко „главатарят“.

Карумбалос се изчерви.

— Великодушие на глупаци… — рече той. — Тези прояви не ми харесват… Чувате ли? Никак не ми харесват. Разбойниците нямат чувства. Ако някой ученик не може да бъде приет по някакви причини, настояването на шепа глупаци не би могло да промени последиците.

— Да се махне, господин учителю!… — изпискаха в този миг всички от първите чинове.

— Не!… — изреваха „персите“.

Карумбалос тресна линията и я счупи.

— Млък всички! Всички, казах!

Сред тази врява Дакридзикос се наведе и прошепна нещо на ухото на Хамоляс. Телохранителят веднага се изправи и се приближи превит до катедрата.

— Господин учителю… — каза той и запристъпя от крак на крак.

— Какво има, Хамоляс?

— Господин учителю… искам да отида да уринирам… урината ми… по малка…

— Сядай веднага на мястото си!

— Господин учителю… Не мога да се стискам повече… урината ми… иска да я изпикая.

— Махай се, върви!… И веднага се връщай.

Хамоляс не беше успял да направи и десет крачки в коридора, и звънецът удари. Но в класа олелията продължаваше. Мельос, без да дочака резултата от спора, взе тетрадката си и излезе. На площадката пред стълбището той видя Хамоляс да разправя нещо на Скамвурас и изведнъж този дребен човек се извиси и стана гигант. Той се запъти с огромни крачки към класната стая. В коридора срещна и замъкна със себе си и Мельос. Отвори вратата, без да почука, и се втурна вътре като отприщена вода.

— Това е невъзможно! — извика той пребледнял… — Не е възможно да е възможно!

— Кое, колега?

— Това е нечувано! Вие сте се отнесли безмилостно към едно болно дете!

Карлафтис се нахвърли на него с най-ужасен глас:

— Нима бихте желали да видите заразен от малария целия клас?

— Това не е вярно. Маларията не е заразителна.

— А вие с какво право сте дошли да ми правите забележки? Каква е ролята ви в дадения случай? Да не би да сте повишен в длъжност директор и ние да не сме узнали още това?

— Говоря ви с правото на един обикновен човек, който не е загубил окончателно това си качество…

— И какво искате да кажете, господин… Песпес?

Скамвурас се вкамени, сякаш гръм падна върху него. Обърна се пребледнял към децата:

— Извинете ме… — рече им той. — А що се отнася до нас — продължи, обръщайки се към Карлафтис, — съществува учителска колегия, а по-нагоре — министерството.

— И още по-нагоре?

Отговорът дойде неочакван и силен:

— А по-нагоре — честта, господине!…

И Скамвурас си отиде…

След него излезе и Карлафтис, плюейки с безгранично отвращение в една огромна кърпа.

Смаяните деца останаха сами в класната стая. Най-напред се съвзеха богаташките и станаха да излязат. В този миг Дакридзикос стана и се изпречи на вратата.

— Хей, вие! — каза им той с най-груб глас. — Хей, вие!…

Всички спряха. Дакридзикос застана с един скок до катедрата. Никога не го бяха виждали толкова грозен.

— Слушайте тук, бе! Който от вас каже друг път „Песпес“, ще му счупя зъбите!… Нали? Разбрано ли е?… А сега марш!