Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (12)

Глава дванадесета

Зимата вече си отиваше, тътрейки към планината премръзналите си крака. Настъпи пролетта. Цъфнаха като малки пламъчета цветчетата на прасковите. Бай Тодос хвърли полушубката си и обикаляше из двора по антерия.

Мельос си нямаше приятели. С „персите“ не можеше да другарува. Умът им беше все в градините. Мислеха как да намерят някоя стълба и щом настъпеше пролетта, да си построят колиба върху някое дърво и там да живеят. Някоя вечер, когато нямало да духа вятър, щели да запалят, казваха, една свещ и после щели да тичат из целия град и да разправят, че една звезда се е отронила от небето и паднала върху дървото. Дакридзикос искаше да поставят и едно знаме, което щеше да им послужи и за война. Защото те възнамеряваха да обявят голяма война. Имаше едни селянчета от съседното село, които идваха в града с едни ей такива сопи, биеха „персите“ и после побягваха към селото си. Ако им стискаше, нека дойдеха открито, през деня, та да си премерят честно силите с камъни, а не да нападат със сопи! Такова беше мнението на Дакридзикос. И цялата „банда“ беше съгласна с него. Фолос, който все се увърташе около главатаря с надежда, че той ще приеме и него в „бандата“, се приближи до Дакридзикос и му предложи да отидат някой неделен ден в черквата, където отиват старците, и да откраднат тоягите им.

— Я млъкни, бе! — каза му Дакридзикос. — Ако искам да крада, та теб ли ще чакам да ми кажеш?

— Нашата банда не краде — обади се Хамоляс.

— Ами каква банда е тогава тя?

— Тя е банда, за да яде кестени.

— Лъжец!… Не крадели, казва… А момичетата, дето искахте да откраднете? Не крадели, казва.

— Момичетата… Момичетата, бе глупчо, ни трябваха, за да играем на „кино!“

— Не сме банда за кражби… — каза сериозно Дакридзикос.

— Ами дето се задявате с „Полата“, с бай Тодос, та това честно ли е! Ами дето окачвате на гърба на Песпес листчета? Хайде де, кажи ми, че и това е честно?

— Това е съвсем друго нещо. Това не е кражба. Нито пък безчестие. Ето питай този. Аз не му говоря, но питай го да ти каже.

Мельос беше се опрял на стената и слушаше, без да взема участие в разговора им.

— Защо не говориш сега? — нахвърли се Хамоляс срещу Мельос. — Там дето не трябва, си пъхаш гагата, а сега, дето се налага — мълчиш!

— Не, не е безчестие… — каза сериозно Мельос.

— Чуваш ли? — нахвърли се той сега на Фолос. — Хайде върви при майка си да те накърми.

— Да кажа ли на „Полата“, че вие затворихте кучето в мазето?

Дакридзикос се отправи към Фолос и го хвана за яката.

— Слушай! Ако още сега не му кажеш, не си мъж! Хайде върви вътре. Вътре, вътре!… Ей сега му го кажи!

Главатарят го заблъска към мазето. Като обли камъчета се търкулнаха всички след тях.

Старецът излезе учуден от стаичката си.

— Какво има пак? Какво има пак? На караконджули ли си играете?

— Кажи му, бе! — извика Дакридзикос, като продължаваше да го държи за гушата.

Дечурлигата бяха възбудени.

— Да не ме уплашиш нещо!

— Не, не! Кажи го сега!

— Казах го вече!

— Казвай го!

— Байчо… — каза злорадо Фолос.

— Какво има? — запита подозрително старецът.

— Ей този затвори кучето тук… Ето казах го!…

Всички забелязаха как мустаците на стареца настръхнаха. Изведнъж той се отправи към вратата и я затвори. После се върна и сграбчи Фолос за гушата.

— Какво! — изрева той. — Значи ти си издайник? Значи си предател, а?

И после каза една хубава своя приказка, която никой не разбра, но която много му се харесваше.

— Дини-мани… пир мейдани! Ти си значи мръсната люспа! Юда неден! Падна вече в ръцете ми, Искариотски! Дай въжето, бабо! Бързо въжето на гредата!

Бабичката излезе с въже в ръце и го преметна през една греда. След това старецът сграбчи предателя за косата:

— Настъпи часът ти вече, Юда, ще те обеся! Две хиляди години ми се изплъзваш из ръцете.

— Ще обадя на директора, ще видиш!… — ревеше Фолос.

— Две въжета!… — изкомандува бай Тодос.

Но в този миг, без той да разбере как стана това, Фолос се измъкна от ръцете му. Всички хукнаха след него, но предателят офейка.

Разправията в мазето продължаваше. Бай Тодос схвана, че моментът е много удобен, за да даде един урок.

— Слушайте — започна той, — от предателството… от предателството се отвращавам като от сопола си. Ами скандалът хубаво нещо ли е? — ще ме запиташ. — Не. Но предателството…

Внезапно старецът млъкна и хвана едно момче за ухото.

— Ти, бе, ела тук… Знаеш ли какво е предателство?

— Предателство… — започна, запъвайки се момчето. — Предателство е да си издайник и да обадиш, че кучето, което беше затворено, Дакридзикос беше… и…

— Чакай. Ще повторя още един път всичко отначало. Предателство е: седя на софрата си и ям тайната си вечеря, а ти не си пъхаш гагата и не лапаш с лъжица в ръка думите ми, а лапаш фасула си — правилно постъпваш… пристигат злодеите Юди. Кой е учителят тук? Ти дума не обелваш. Това предателство ли е? Не. Я повторете и вие това заедно с мене: „Не“.

— Не!…

— Е, тогава, какво, по дяволите, е предателство? Не бързайте… И това ще научим. Всичко ще научим полека-лека. Предателство, значи, е…

В този миг обаче едно от големите момичета от последния клас подаде глава през прозорчето и го прекъсна.

— Какво има, дъще? — запита го бай Тодос.

Така се обръщаше той към големите. Всички бяха „дъщери“ за него.

— Господин директорът… — каза момичето.

— Какво? — каза бай Тодос, който веднага схвана за какво се отнася. — Да отидем горе ли? Добре, ще отидем.

Влезе в стаичката, облече сакото си върху кавадията и излезе.

— Урока — каза той на децата и изглеждаше малко смутен, — урока ще вземем друг час. Сега имаме съдилище.

Спокойно, смело, с трезвен ум и крепко сърце бай Тодос влезе в канцеларията. Тя беше пълна. Директорът, прав, застинал в зеления си костюм, с червендалесто лице, приличаше на домат върху стъблото си.

— Ела по-насам, дядо… — каза му той. — Това момче — и посочи Фолос — те клевети. И затова искаме ти да определиш какво наказание трябва да му наложим. Конкретно той те обвинява в страхотни неща…

— За да сме наясно, господин директоре… що за обвинения ми отправя?

— Казва, че си направил опит да го обесиш поради това, че извършил едно похвално деяние.

— Какво деяние, господин директоре?

— Обаждане на виновника, който извършил деяние, противно на училищния правилник.

Бай Тодос се поизкашля в една червена кърпа за нос, за да прочисти гърлото си.

— На писмо… — започна спокойно той. — На писмо, господин директоре, баща ми не ме е научил. От това, което каза, може би нищо не разбрах. Аз… на честност не съм се учил в никакво училище. Какво е добро и какво зло, съм го открил сам с малкия си ум. Дето срещна Христос, веднага го познавам. „Ето, казвам си, този е Исус Христос“. А където пък срещна Юда, и него пак познавам. „Този е, казвам си, злодеят Юда, който предаде Христос. Да му сера на брадата…“ Боже, прости ме!…

— Много далече… много далече отиваш… — каза му нетърпеливо попът.

— Ще дойда и по-отблизо. И Танасис Ваяс^[1] знам кой е. „Този е, казвам, онова магаре, дето се отрече от рода си и служи на турчина.“

— По въпроса… по въпроса… — обади се Карлафтис.

— Ето и друга приказка, която не разбирам. Ще дойда, където искаш. Но с това, дето казваш… значи, че предателството е добро нещо — няма да се съглася никога. Отпиши ме.

„Браво!“ — чуха се два-три гласа. И тогава се дигна такъв шум, че училището се разтърси. По-късно бай Тодос разправяше, че дори и вълците в мъгла не се нахвърлят така един срещу друг, както те се сдавили помежду си с думи. Старецът нямаше вече какво да прави там вътре. Събра полите на кавадията си и излезе.

Децата не бяха си отишли; чакаха го още там, за да узнаят какво го е сполетяло. Бяха почнали вече да се тревожат. И ето че след малко той се появи на вратата побледнял, с посинели устни и ги разбута, за да мине.

— Направете път!… — извика старецът, като ги блъскаше. — Отдръпнете се да мина!

Никой не посмя да го запита. Старецът влезе с големи крачки в стаичката си, взе звънеца… после отиде до гредата, откачи ключа и повика Зумбуля.

— Слушай, бабо… — каза й той. — Вземи този ключ. Взе го, нали? Добре. Сега вземи и този звънец. Взе ли го и него? Добре. Върви сега да ги предадеш на директора. Господин Тодос, кажи му, ми ги даде да ти ги предам и да си намериш друг надзирател. Защото той, кажи му, си дава оставката. Господин Тодос, кажи, ми заповяда това. Няма да ме учат те мене на старини какво значи честност, не! Нито ще ме научат да казвам „браво“ на предателчетата и да наказвам честните момчета — няма значение, че са палави. Разбра ли? Няма значение това! Ако не дойдат, кажи им, да ми се извинят тук… няма да пипна повече звънеца. Ха сега върви!

После се обърна към момчетата. Старецът се запъна за миг. Опита се да каже нещо, но го преглътна, сякаш преглътна сълзи. Но бързо се съвзе.

— Марш сега и вие! — каза им той. — От утре лудориите си ще правите другаде. Мазето се затваря. Марш! Още ли сте тук? Затворено е вече, не чувате ли? Мазето приключи. Изпитите свършиха!

Виждаше се, че се мъчи да се представи за лош.

— Марш! Казах!…

„Взззз…“ — забръмча за миг мазето, сякаш някой беше отворил бъчва с шира.

— Не искаме училище без мазе! — извика едно от децата и всички останали се съгласиха с това.

Старецът се разпени.

— Кое е това гущерче, което посмя да ми отвърне? А вие, „големите“, какво сте се натрупали тук? Засрамете се — връзки носите вече! Нека излезе пред мене този храбрец, та да го заведа вързан при баща му. Всички вънка!

Мазето бързо се опразни и бай Тодос се залости вътре, като затвори и капаците на прозорците.

Минутка след това звънецът удари, но този път съвсем объркано. Тежко мълчание легна над целия двор. Дори и момичетата, които бяха узнали какво се бе случило, също млъкнаха. Звънецът ги подкани отново сърдито с променен с глас. Долу продължаваше да цари мълчание. Кой ги беше подучил? Никой. Всички обаче бяха съгласни да не мръднат нито с пръст. Дворът беше изпълнен с вкаменени деца. Звънецът се измори да вика сам отвътре и излезе на балкона. Тогава всички видяха, че той висеше на широкия ръкав на попа. Напразен труд. Колкото и да се напъваше попът със звънеца си, никой не се помръдна. Даже сега децата направиха и нещо друго. Всички се обърнаха с гръб към училището и продължиха да мълчат по този презрителен начин. Кой ги научи и на това? Никой. Сами се досетиха. Брадата на попа се тресеше като слама, развявана от северняка.

— Безочието достигна своята връхна точка! — каза той. Остави звънеца на пода и почна да пляска с ръце. — Учениците и ученичките — извика той — да влязат незабавно в класните си стаи!

Никакъв отзив.

— Училище ли е това? — изписка той.

Нито дума.

— Това е обор! Обор за глухонеми!

И влезе вътре, като ритна звънеца, който той беше оставил на прага. Зловещото упорито мълчание продължаваше. Никой не се и запита докога. Очите на децата се бяха приковали на отсрещния покрив, сякаш той беше съсредоточил върху себе си — оня полусрутен покрив! — целия смисъл на живота.

Това мълчание се наруши по един най-неочакван начин. Чу се звън, но не онзи отблъскващ и намръщен звън на широкия ръкав, а познатият напевен звън на бай Тодос. Мустаците му мърдаха в такт със звъненето. Едно „ааа!“ се разнесе из целия двор и дечурлигата се юрнаха като прилив.

— Полека-а-а! — викаше усмихнат старецът и мустаците му трептяха от радост. — Полека… Дяволчета!… Луциферчета… Рожби на сатаната!