Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (39)

Глава седма

„Музиката на водите“. Свободно съчинение. Седнете на някой мост и послушайте музиката на водите. Внимавайте само да не паднете в реката. Господин Скамвурас дава с любов тази тема, с любов, но веднага се огорчава. Тази тема му харесва. Харесва му всяка тема, в която се говори за река. Но идва преподавателската колегия със своя суров глас и разрушава безмилостно поезията в сърцето на един беден учител.

Избери си, казва тя, каквато тема искаш — твое право, но относно езика — внимавай! „Що се отнася до езика“. И ето вратата се отваря и директорът на гимназията влиза. Очите му са толкова сурови, че и малкото син цвят в тях е изчезнал, избелял е съвсем.

— И тъй искам за няколко минути пълна тишина. Една препоръка. Обърнете внимание на езика. Свободни сте относно всичко останало. Но що се отнася до езика, в никакъв случай не може да се търпи какъвто и да е досег с разните варварски идиоми^[1], които завличат традиционното ни езиково средство в уличната тиня. И тъй налага се педантично отбягване от подобен допир и ревностно придържане към правилата на официалния език, придържане, значи, към официалния държавен език, тоест, катаревуса. Предупреждавам ви, значи, и заплашвам. Нарушителя ще накажем безпощадно! А сега продължете работата си.

Можеш ли ти, учителят, и то, ако си млад учител, който обожава тези „варварски идиоми“, да не се огорчиш… Децата обаче никак не чувствуват мъката на своя преподавател. Чувствуват само, че това съчинение няма да бъде като другите. Че е „свободна тема“, как да го кажем… Могат да развият своята тема, както си искат. Че няма да си блъскат главата, за да си припомнят как учителят разказа съдържанието, с какви думи и какви образи. Пишете, каквото ви харесва. Достатъчно е да изразите това с ваши думи. Само че… нали знаете… варвар… т.е. що се отнася до диалекта, нали знаете? О, разбира се, „знаем“, господин учителю! Ние вече сме образовани хора, а един образован човек трябва да уважава своето образование! Ами че, разбира се, как не, особено сега… разбира се, господин учителю, всичко е ясно.

— Имате на разположение два часа. Надявам се, че са ви достатъчни. Подчертавам, че не се поставя никакво ограничение относно дължината на съчинението. И още нещо — продължаваше да обяснява учителят, но Мельос не го слушаше вече.

Заби брадичка в юмрука си и се заслуша в тополата. (Нима тя говореше?) Той се понесе с ветреца, който повяваше сред листата й. Носеше се… А долу шумеше реката.

„Тече… носейки тъмносините си води надолу, все надолу, дето ги очакват моретата в своите неизследвани глъбини… Понякога водната повърхност се набраздява. Понякога става гладка, но пак тече…“

Мельос смачка листа в шепата си и го направи на топче. Не. Това беше едно мъртво съчинение! Той не можеше повече. И тогава го обхвана някаква дързост. Да каже всичко на майчиния си език. Пречеше ли това? Защо да пречи? С реката го свързваше приятелство. Той беше стар приятел с нея. И тъй ще разкаже всичко на езика, който и двамата знаеха, тъй както някога си приказваха лице с лице. И знаеше, че лицата им си приличаха. Колкото пъти се бе навеждал над водите й, беше виждал, че си приличат с реката като двама братя! Как обаче сега ще се разберат на този плесенясал език? Срам го беше дори. Почна да мечтае. Рекичке… вярна, незабравима моя дружке. Къде отиваш? Помниш ли един Йован? И върбата, от която скачахме и се гмуркахме в твоите води? Нали знаеш? Върбата отиде, Йован я насече на дърва. Това се случи през една дъждовна нощ, когато всички мръзнеха, а едно момче беше болно. Течи… течи… там, по-надолу, при един вир тръстиките са се хванали на хоро. Като минеш край тях, грабни си някоя песен. Някои птички, които обичат музиката, отиват там и вземат уроци по пеене. Чучулиги ли ги казват? Не, не зная. Те са малки като юмручета. Не, не. Те са като камъчета, които, чуруликайки, летят нагоре-надолу из небето. Тези птици много обичат музиката. И са свикнали да пеят много рано сутрин и затова имат на главата си качулки, за да не мръзнат. Някои чичовци потъркват брадичката си и казват: „Не разбирам нищо. Чучулиги ли? Не. Това са качулатки“.

Тече, тече водата; тя е като погребение — никога не се връща назад. Тя е като барабан, който не променя ритъма си. Върви, тече и не знае какво ще срещне по пътя си. Тревички и дива мента, риби, жаби или водни змии… Понякога преминава и през някоя пробита планина и скрито рони сълзи. По-нататък се разсърдва, но по-после пак запява своята незабравима песен… Чуй, рекичке, ти, която носиш вода… ако минеш край някой бостан, напой го, защото се заинатява, като не го напоиш, и не дава дини. Почерпи малко и някои царевици, почерпи ги, горките, защото тъкмо сега са станали млечни. Почерпи и жътваря, чието сърце гори. Спри се и край онези гладки камъни, където девойките перат мъхестите си покривки, и им направи пяна, защото си нямат сапун…

По-нататък е полето. Децата цамбуркат и пускат хартиени корабчета. Те пеят и песнички… нестройно, с неукрепнали още гласчета. По-надолу реката среща едни гробища и плаче. После се гали о корените на един стар явор, който разправя приказки на дребните рожби на цветята.

Музиката на водите — песента на реката — никога не свършва. Само когато стигне до морето, омайната й музика спира, защото няма накъде да отиде, и се удавя в рева на океана. Тук долу реката загубва своята музика. Загубва и своя цвят. Когато се влива в морето, водите й са тъмносини. Кой знае защо… И по-нататък златистосини. Пак кой знае защо.

Тя знае добре, че в началото водите й са сладки, но полека-лека стават солени. По целия си път тя събира всичката пот и всички сълзи. А светът лее много… А още повече лее бедният народец по полето.

Музиката на водите е тъжна. Такава музика е слушало от брега едно момче, което често е говорило с реката.

Мечтата свърши. Мельос премина към друга мечта… Той си спомни за къщата, където живя по-миналата година, за реката, която течеше край нея… после за една тежка нощ, когато умря старицата Севдо… И почна да описва всичко. Това беше темата му. И взе да пише. Перото му летеше като насекомо, което бърза, да не го превари нощта…

По едно време спря. Беше свършил.

Написа четливо, ясно датата и името си и затвори тетрадката. Да. Съчинението беше готово. Мельос се загледа пак в листата на тополата. На върха й един кичур се вееше, сякаш реката го поздравяваше с кърпичка. „Поздрави от приятелката ти“. Тогава внезапно почувствува желание да погледне назад. Аграмбели седеше и го гледаше с очи, пълни с нежност и покорство… Те бяха съвсем зелени. Как не беше забелязал по-рано това? Я виж ти, очите й бяха станали зелени. Те плаваха в листата на тополата!

— Госпожица Стамири защо не пише? — запита учителят.

— Пиша… — рече тя. — И после… — Свърших!

— Всички сме свършили, господин учителю! — обадиха се отвсякъде.

Привършили бяха. Тогава един ученик стана да събере тетрадките. Дебелата тетрадка на Мельос излезе топла от ръцете му. Тя имаше портокалов цвят. Виждаше я от чина си как му прави знак, различавайки се от всички други. Той знаеше, че ще получи двойка. Но беше спокоен. Не можеше другояче. Училището щеше да се дигне на крак — и това знаеше. А учителят му щеше да се поболее и да се натъжи, щеше да стане по-тъжен и от Христа. Всичко беше преценил. Но не можеше да постъпи иначе. Не можеше да говори на друг език на своята приятелка реката. След малко удари звънецът. Учителят взе тетрадките и излезе. Децата, бавейки се, останаха малко по-назад.

— Писах за една река, която влачи магарета и умрели котки — каза Хамоляс. — Ти какво писа, бе, Торис?

— Писах за бабината ми трънкина!

Куркулос поддържаше, че реките са, за да напояват бостаните.

Едно момче от задните чинове казваше, че реките са, за да плува човек в тях, а едно друго — че са, за да пускаш в тях корабчетата си.

— Глупости!… — каза Дакридзикос. — Реките са, за да изпразват бабоците нощните си гърнета.

Той плюна и даде знак на бандата да го последва. Край чина на Мельос литна оная… очилатата, която Мельос познаваше още от по-миналата година.

— Кадрас… — каза му тя — друг не знае да ни каже как се нарича цветът, който е смесица от черно и зелено?

— Тъмносин… — рече Мельос, изчервявайки се.

Очилатата се върна назад.

— Тъмносин… — обясни тя на една друга, която беше зад нея.

— Благодаря… — рече оная.

Мельос се стопи. Другата беше Аграмбели…

Но тя беше толкова смутена, че сякаш косата й трепереше.

— Ех… Кадрас — продължи очилатата, — представям си колко хубаво съчинение си написал… Нали си написал?

Мельос усети, че езикът му пресъхва.

— Двойка ще получа… — рече той.

— Боже! Какъв лъжец! — извика Кальондзи (Кальондзи се казваше тя). Ти? Ти двойка? Тогава какво ли ще стане с нас, дръвниците?

Тя си тръгна, защото отзад бяха почнали да я блъскат да върви напред.

— Отивам долу да се смея! — рече Кальондзи и отмина. След нея вървеше Аграмбели. Тя не го погледна. Само наведе глава още повече, толкова много, че брадичката й докосна верижката.

И това беше достатъчно. Мельос слезе за междучасието, сякаш носеше обувки, пълни с жар, сякаш стъпалата на стълбата бяха гумени… Долу ставаше нещо. Чуваше се голям шум вън и вътре в мазето. Бай Тодос обикаляше като замаяна кокошка, напоена с ракия.

Някакви хлапета пъхаха главите си сред другите и се късаха от смях.

— Проклетници… — викаше старецът. — Какво е това зло, дето ми се стовари сега, на края на живота ми?

Обикаляше нагоре-надолу, пускайки газове — същински мотоциклет. Ругаеше, скубеше се, мъчеше се да се сдържи… но невъзможно. Червото му работеше като картечница. Мельос стана бял като платно от яд.

— Какво са ти направили, дядо? — запита той загрижено стареца.

— Корк, сине… Овъглили корк и ми пуснали в кафето.

Червото му работеше непрекъснато като циганско „духало“. Мельос пообиколи сред децата и сграбчи за яката едно от тях.

— Кой те накара? — запита го той.

— Не беше мой коркът!… — каза Фолос.

— Кой ти го даде? Казвай, че главата ти ще строша о стълба!

Малкият трепереше. Тогава Мельос забеляза едни наконтени момчета да правят знак на Фолос да не ги обажда.

— Разбрах… — каза Мельос.

В този момент отвън се появи сянката на Дакридзикос.

— Торис! Иска да ме бие! — извика малкият и изведнъж се отскубна от ръцете на Мельос и се затече към Дакридзикос.

„Главатарят“ с готовност му даде своето покровителство. После го изтегли със себе си навън. Всички следяха да видят какво ще стане по-нататък. Дакридзикос го заведе настрани и двамата изчезнаха зад една стена. Минутка по-късно се чуха три плесника. Главатарят се появи отново намръщен и се запъти към тополите, отдето след малко се чу да си подсвирква песента „изгоро ле“, която много му харесваше.

Мельос проследи всичко, без да проговори. Познаваше типа на „главатаря“. Той не искаше да му се противопостави. Знаеше, че има работа с едно особено момче, нещо между уличник и ангел. Знаеше, че „главатарят“ е един нетърпим гамен, без милост, без възпитание, без стремеж да стане нещо… Един покварен характер. В глъбините му обаче се виждаше, че беше честолюбиво момче с дива гордост, каквато никой друг не притежаваше!

Мельос усещаше, че в него бликаше чувство на обич към този нехранимайко, към този уличник — това не му подхождаше, не биваше да бъде тъй, но той не можеше да го скрие.