Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Този ден Мельос нямаше какво да прави на обед. Бяха ги пуснали рано от училище. Сви тетрадката си и я пъхна в пазвата си. Тази дебела синя тетрадка беше и „чанта“, и книги за него. Един негов съученик, който изкара зимата с домашна платнена риза, му каза, че ако отиде да се „примоли“ в общината, щели да му дадат книги.

— Аз не се моля… — рече Мельос.

— Да, но ще останеш на… поправителен.

— Нека да остана. Няма да отида.

— Ти си горделивец…

— Такъв съм. На колцина са дали книги.

— На никого. Но на мене дадоха.

— Колко дни си просил?

— Два месеца. Но ми дадоха.

— При кравите ще се върна пак, но при онези няма да отида.

— Ясно е. Затова пък ще останеш на поправителен.

— Не можеш дори правилно да произнесеш думата! Нека остана на поправителен.

— Остани, какво съм аз виновен?

Мельос пъхна „книгите“ в пазвата си и се запъти към гарата. Харесваше му да гледа влаковете как сноват неспокойни, как изпускат дим, как се движат напред-назад по линиите, там дето бяха стрелките. Някога беше решил да работи по железниците, но те бяха премазали един негов приятел и той се бе отвратил от тях. Влакът, който пристигаше от Битоля, имаше все още сняг на покрива си. Що за град беше тази Битоля, дето и през април вали сняг? Мельос беше намислил да запита бай Тодос, който много хвалеше града си, да му обясни какво търсеше през това време сняг.

Едно босо момче, което услужваше на пътниците, се покатери на покрива на един вагон и почна да яде сняг. Един железничар го подгони.

— Махай се оттам, бе! — извика му той. — Ще те хване дрисък, проклетнико!

Момчето напълни шепата си със сняг и побягна откъм другата страна на влака към градините.

Влакът избълва още малко огън и тръгна. Сега Мельос нямаше къде да отиде и беше страшно притеснен. Той имаше една грижа, една много голяма грижа.

Бай Анестис, който идваше два, а понякога и три пъти седмично да го види, от десет дни насам беше изчезнал. Какво се бе случило с него? В дома му Мельос не искаше да отиде, ако ще и светът да пропаднеше! Позаинтересува се само да узнае дали не е болен.

Не, не бил болен — казаха му. Виждали са го да излиза от дома си. Какво се е случило тогава? Дали не му е отстинал от сърцето? Но защо? Какво беше му сторил? Той си нямаше другиго на света. Не. Излъгали са го, че не е болен. Бай Анестис сигурно е болен, туй то. Изключено беше да е здрав и да не дойде да го види.

През първите дни той питаше всеки обед хазайката:

— Урана… идвал ли е чичо ми?

Тя го поглеждаше тежко, сякаш го притискаше с очи:

— Не, пак не дойде. Чу ли? Искам да чуеш добре: пак не дойде.

Какво искаше да каже с това? И защо му говореше с такъв тон? Добре, не се е вестявал, не се е вестявал. Чухме това! Мельос напрягаше ума си да отгатне причината, но не успяваше. Дали не са се скарали с Урана. Тя беше такава кавгаджийка, че човек можеше всичко да очаква от нея. Дъщеря, която оставя майка си гладна и се държи с мъжа си като със слуга, всичко може да направи.

А днес, тъкмо беше турил крак на първото стъпало, за да се качи горе, и тя му се обади, без да я запита за нещо.

— Хей!… — извика му тя. — Чичо ти те забрави.

Мельос се замая, сякаш му удариха плесник…

— Не ме интересува… — продължи тя. — Нека те забрави теб, мене да не забрави. Това ме интересува. Мене да не забрави.

Мельос не можа нищо да разбере от това й ново поведение. Изгледа я в очите и се качи в стаичката си. Много скърцаха напоследък стъпалата. Всички до едно пищяха, сякаш във всяко от тях имаше по едно коте, което измяукваше, щом човек го настъпеше.

По-късно той чу крясъците на Урана, която ругаеше бабата. Тя й беше постоянно на върха на езика и на върха на обувката. Наяде се, приспа децата си и излезе като вятър.

Тогава бабата се затътри бавно и влезе в стаичката на Мельос. Седна на миндера и избърса очите си с кърпа. Те бяха навикнали… и сега плачеха и без причина.

— Разтревожен си… — каза тя на момчето.

— Да, разтревожен съм.

— Пак те ядоса тази. Всичко чух. И на другия свят ще продължавам да я чувам. Ах, защо не послушах стареца си. Още когато тя беше бебе, той ми казваше: „Удуши го“. Не го послушах. Не спря да го ругае чак до гроба му. Погреба го и още го ругае. Тя не трябваше да се казва Урана[1], сине. Трябваше да се казва Хамко[2]. Изглежда, че съм я заченала от куче, без да… съм усетила. Само така трябва да е. Това ми казваше и старецът, а аз му се карах. От куче съм я заченала, без да съм усетила. Ето какво си изпатих, а сега няма цяр. Ами какво ти има на теб, пилето ми? Защо очите ти са така тъжни?

— Чичо ми ме забрави… — каза й той.

Бабата избърса с кърпата дясното си око, което беше по-плачливо от другото.

— Забравил те е… — каза му тя. — Не, нещастно момче, не те е забравил! Слушай ти мен.

— Какво важи това, дето ми казваш? Аз виждам, че той не идва. Това гледам аз.

— Не идва ли? А пък аз ти казвам, че идва!

— Кога? — запита момчето и я хвана за чембера.

— Полека, ще ми скъсаш шамията, а я пазя за умиралка.

— Лъжеш!

— Да… лъжа… какво ме питаш тогава?

— Питам те, но ти лъжеш. Кога е идвал?

— Днес.

— Ето видя ли каква си лъжкиня! Той идва, след като аз се върна от училище.

— Ами че той не дойде за теб, даскале, мълчи си там…

— Ето че ти хванах лъжата! Да дойде тук, пък да не дойде за мене! Ами че тогава за кого е идвал, за Урана ли? Полека!

— Да, за нея. Мълчи. Пусни сега дрехата ми и седни да ти разправя. Пусни ми само шамията, че не искам да ме погребат незабрадена. Ти беше послушен преди… Какво стана с теб, та сега не слушаш?

— Добре, казвай! Слушам те.

Тя извади кърпата си и избърса и двете си очи този път.

— Два часа се караха долу в мазето. Лепнах ухото си като пеперуда на пода, за да чуя. Чичо ти я молеше да потърпи малко. Лоша година го сполетяла, казваше й той. Конят му умрял, а и зърното не могъл да продаде. Дължал и десятък. Пък и вода заляла нивата му. Да имала, казва, малко търпение. Догодина щяла да получи двойно. Само момчето да не остане неуко. Нали и тя имала деца.

— А… какво каза тя?

— Пищеше, сякаш я печаха на скара. Не зная какво стана. После почнаха да говорят много тихо и не можах да чуя. Пък и ухото ми бучи… Друго нямам какво да ти кажа. Е, какво правиш пък сега? Я мълчи де… (Какво исках да му кажа още…) Да не би да си бебе? Плачеш, защото няма да се учиш ли? Ех, пък и ти. Ексик да е. Остави ученето. (Какво исках да му кажа още…)

— Не… Не плача за това.

— Ами за какво плачеш тогава?…

— За чичо си. Не исках да го сполети такова зло.

— Добрият добро не вижда, не знаеш ли ти това? Хайде, не плачи сега! Не плачи, защото очите ти ще свикнат да плачат и после няма да можеш да ги спреш. Не виждаш ли моите! Хайде мълчи!

Момчето се сви в яката си и остана така дълго време. После избърса с юмруци очите си, стегна панталона си и излезе на улицата и закрачи по нея като възрастен човек. Беше взело голямо решение.

Мельос си спомни, че по пътя за училището минаваше край две фурни. В едната от тях печаха гевреци, едни хрупкави, обсипани със сусам гевреци, за които местните жители лудееха. Хлебарница „Фурната“ пишеше неграмотно на една напукана табела.

Особено се прекаляваше с рекламата: „Симиди, по-превъзходни от всичките. Сладкиши и различни деликатеси. На вдовицата Евморфия Дака-Калиспери и наследници.“

И понеже табелата не беше побрала всичко, художникът беше продължил и на стената. „Фабрика за печени изделия. Хляб черен, бял и тъмен.“ А вдовицата Дака-Калиспери стоеше вътре невъзмутима като картина сред облак от мухи. В тази фурна имаше и едно момиченце, което всяка сутрин, когато Мельос минаваше, стоеше немито на вратата и му се плезеше. Той не му се сърдеше. То беше толкова мръсно, че сигурно му се плезеше, за да се защити. Фурнаджийката много уважаваше тлъстините си и не се унижаваше да ги накара да се потрудят малко и да се погрижат за момиченцето. Когато Мельос се опита да влезе, малката му препречи пътя.

— Как се казваш? — запита я Мельос.

Тя го заплю.

Един от хлебарските работници я дигна и я сложи на лопатата си.

— Пак ли плюеш?… — каза й той. — Ще те хвърля във фурната!

Тя му се изплези с малкото си като листче от роза езиче. Работникът залюля върху лопатата си малката и тя завика: „люли-люли, люли-люли!“ Мельос каза на господарката „добър ден, какво правите“, после се поизкашля, потърка с подметката си по пода, попреглътна, отново преглътна. Преглътна още веднъж… И почна да й излага своя план. Фурнаджийката стоеше така неподвижно, че той губеше нишката на мислите си. Тя го слуша, слуша… и после почна да пробива дупчици с молива си.

— Хъм… — каза жената и проби три дупчици. — Ще рече… хъм… — и проби други три дупчици с молива си.

Харесваше думите си толкова много, че ги скъпеше, дъвчеше ги и едва ги отронваше.

— Защо не вземеш да продаваш сладкиши — каза му най-после тя.

Мельос й обясни, че тази стока „не се харчи“. Беднотията иска да яде сутрин рано нещо, което да й хване място.

— Хъм… да й хване място… хъм… Ами… бил ли си друг път геврекчия?…

Тя проби седем дупчици поред.

— Не.

— Хъм… не…

Сега фурнаджийката се зае да пробие с молива една голяма дупка и накара и самия Мельос да следи усилията й.

— Не става… — отговори му тя. — Хъм… Имаш ли кошница?

— Имам.

— Мм… Не става… Мини сутринта…

— Утре ли?

— Мм… утре…

Дъската на тезгяха стана като решето.

— С кошницата ли?

— Мм… с кошницата.

Мельос беше така щастлив, че му се дощя да грабне молива, с който тя правеше дупчиците, и да го глътне.

Едва беше направил две крачки навън, и момиченцето го повика.

— Какво има, малката? — запита го Мельос.

— Казвам се Келасия… — рече момиченцето.

— Наистина ли? Тъкмо това исках да зная.

— Тебе какво те казват?

— Мене ли?… Мене ме казват Пататия[3]

Момиченцето примря от смях. То беше цялото като някакво звънченце, което се смееше.

Бележки

[1] Урана — Уранос — небе. Б.пр.

[2] Хамко — майката на Янинския деспот Али паша, известна със своята жестокост. Б.пр.

[3] Шеговито игрословие от „кераси“ — череша, и „патата“ — картоф. Б.р.