Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (43)

Глава единадесета

На другата сутрин стана нещо неочаквано. Цяло земетресение… Дори и попът, който се представяше за пророк, не очакваше такова нещо. Очите на директора изгубиха и малкото син цвят, който имаха. Алберт връзваше пеперудката си, когато чу това нещо — ръцете му отмаляха и се смъкнаха надолу с пеперудката. Някои само потъркаха ръце.

— Навреме идва! — рече Карлафтис. — Да бяхме поръчали, нямаше така да дойде.

— Бог ни го изпрати! — рече попът и поглади брадата си. — Нечестивите бог поразява, преди да са успели да се разкаят.

Какво беше се случило? Новината беше донесъл бай Тодос.

Тъкмо бил сложил, казва, да си свари чай, не бил отворил още външната врата — било много рано. На гарата изсвирил някакъв влак. Старецът налял, казва, чай в чашата, за да го поднесе на Зумбуля… и в това време пред вратата се изправил някакъв господин.

„Ти ли си училищният слуга?“ — пита ме той.

„Ако е рекъл бог… — му казвам — може да бъда… Дори и през идущата година!“

„Лаиос, инспектор…“ — казва ми той. Хванах се за рамката на вратата.

„Срам ме е… — му казвам — господин инспекторе, че ме завари в това положение… но извинявай.“

„Минавам оттук на път за хотела… — казва ми той — и рекох да ти кажа добро утро.“

„Добро и благословено да ти е, господин инспекторе… — му казвам. — Няма ли да вземеш един градински чай?“

„По-късно…“ — казва ми той.

„Както намираш за удобно…“ — му казвам аз.

„Довиждане“ — ми казва той.

„Та дойдох да ви предупредя, да не би да ви изненада, както се случи с моя милост…“ — така завършил бай Тодос.

— Действително ни изненадва… — рече директорът и захапа пребледнялата си устна… — Наистина ни изненадва, господин Теодулос.

След това старецът въпреки годините си тръгнал да съобщи и на другите по домовете.

— Защо да не знаят хората… Инспектор е това, да не би да е някакво си там даскалче.

В дома на попа бай Тодос подхвърли и някоя дума.

— Нещо радостен те гледам, попе даскале… — каза му той.

— В радост и блаженство съм!

— Бре… Ами по каква причина, ако е позволено да зная?

— Позволено е. Затуй че нечестивците ще бъдат разпръснати като пушек.

Бай Тодос си отиде, мърморейки си под мустак.

— Я ми кажи, боже господи… ако твоите хора са такива усойници, кой знае тогава какви са твоите врагове? Ами че как, бе, боже всемогъщи, си наредил така нещата?

В десет часа инспекторът прекрачи усмихнат прага на външната врата и влезе в канцеларията.

Всички го очакваха, застанали прави като вдървени, зъзнейки в черните си дрехи.

Директорът пристъпи пръв и го посрещна. После един по един представя своите „сътрудници“.

Инспекторът не се отказа от усмивката си. Изглежда, че някога, когато се е усмихнал, я намерил много сладка, и си я запазил за през целия си живот.

Той погледна змийската мутра на директора, дарявайки го с една усмивка, сякаш му казваше: „Поопитайте я и вие, много е сладка“. Напразен съвет! Лицето на директора беше една страна, над която никога не бе прелитала такава птица. Поръчаха на инспектора кафе. Като отпи една глътка, той каза на бай Тодос, който му го поднесе:

— Браво! Правиш го като академик!

Старецът му се усмихна като стар аркадаш.

— Ще пием двамата още по едно — каза му инспекторът. — Щом като свърша тук… нали? Съгласен ли си?

— Я виж ти!… — каза му старецът. — Защо не? И ще покажа цялото си изкуство!

Като слезе долу при бабичката си, старецът започна отново да се хвали.

— Ето… дай ми един такъв „мосю“, пък оскуби косъм по косъм косата ми! А бе защо, боже господи, си направил толкова малко разбрани хора?

— Какво си баеш пак сам? — обади се отвътре Зумбуля.

— Нищо… пообличам се малко, за да съм готов за компанията.

— Какви са пак тия „компании“, задето се готвиш?

— Нищо… с господин инспектора…

— Много нависоко хвърчиш…

— Бабо! Остави да си нареждам сам работите. Може да станем малко и приятели, та да му кажа някоя дума за онова вироглаво момче и да го спася от ударите им. Остави ме на мира по тези работи. Все нещо разбирам.

— Направи, каквото бог те осени… — каза старицата накрая.

Горе инспекторът им обясняваше нещо за ненадейното си посещение. Казваше, че минавал случайно и… тъй като бил вече тук, моли ги да му дадат възможност да поздрави учениците.

Това не беше трудно. Салонът за тържества побираше всички. След малко там се събраха всички класове. Инспекторът се изкачи с усмивка на катедрата.

— Добър ден, деца… — каза им той. — Минавам през града ви и рекох да остана няколко часа, за да се запознаем. Много ми е приятно, че насреща си виждам усмихнати лица. Само един час ми беше достатъчен, за да обикна града ви… Как може човек да не е усмихнат в такъв един град? Обещавам, че през ваканцията ще дойда при вас да прекарам лятото. И тогава ще ни се удаде случай да се запознаем по-добре и да станем по-добри приятели. Бих желал, деца, ей тъй, да се поразходим малко дружно, но коя улица би ни побрала всички наедно? Във всеки случай за краткото време, откакто съм с вас, разбрах едно нещо и то ми стига. Че вие сте деца с вдигнати чела. И как да не ви го кажа? Зарадвах се… Какъвто и ръст да има човек на този свят, той трябва да го покаже с дигнато чело. Нека да си е дребничък. В света няма джуджета. Джуджета са само малодушните и смазаните. В такава стойка човек не може нищо да постигне… защото му липсва гордостта. Жив човек… това значи горд човек! Най-кратката история на света е историята на малодушните хора. Гордите хора се уважават дори и мъртви, от малодушните се отвращават и докато са живи. От националния ни поет Костис Паламас има една поема в този дух, която бих желал да прочетем и да й се наслаждаваме заедно. Чакайте да я извадя от джоба си. Трябва да ви кажа по този случай, деца, че истинската поезия е моя настолна книга.

Той поглади малко с длан книгата, намери поемата и почна да декламира:

Смъртта води на кон Дигенис^[1] в ада…

Инспекторът прочете поемата и почна да я декламира отначало:

Смъртта води на кон Дигенис в ада.

— Защо, деца, смъртта води Дигенис на кон в ада? — запитва инспекторът. — Кой може да ни каже защо поетът е поставил един мъртвец да язди на кон? Кой ще ни обясни? Хайде… Кураж!… Хайде, деца… Хайде, много е просто.

Някъде в дъното най-после някой дигна ръка.

— Браво! — рече инспекторът. — Как се казвате?

— Пастрас.

— Какво ще кажете вие, драги Пастрас, защо смъртта води Дигенис на кон?

— Защото… Понеже бил умрял и не е могъл да ходи… затова. И тя го поставила на коня — да язди.

Инспекторът се усмихна.

— Хм… много практично обяснение, но мене ми се струва, че поетът няма да се съгласи с тебе. Някой друг, деца. Хайде…

Сега обаче никой не се помръдна. Инспекторът помоли, отново помоли… Нищо… Най-после се обърна към директора.

— Няма ли вие да ми посочите някого, господин директоре? Изглежда, че учениците са завладени от един вид… скромност. Нима никой от господа учителите не може да ми посочи някой от своите ученици?

Никой не се обади.

— Жалко… — рече той. — Но въпреки това все още имам скрита надежда дали няма някой… Я си помислете…

Тогава господин Скамвурас се помръдна срамежливо, изчервявайки се като ученик.

— Извинете, господин инспекторе… — рече той — ще ми позволите ли да посоча… Разбира се, малко се колебая, не поради евентуално незнание на ученика — не… аз съм сигурен в неговите знания!

— А за какво?… — запита заинтригуван инспекторът.

— Страхувам се да не би да се сблъскам с честолюбието на останалите ученици, понеже въпросният ученик е от сравнително по-долните класове… Кадрас! — развълнувано почна да вика той на всички страни. — Стани, момчето ми, Кадрас… Кадрас! Кадрас! Да не би да отсъствува?

— Не, господин учителю, тук е! — обадиха се някои от момчетата.

— Оставете на мене, аз ще го намеря… — каза инспекторът. — Драги Кадрас… — рече той и се отправя към чиновете. — Драги Кадрас… много е просто… Защо не ставате? Браво! Кажете ни сега вие, Кадрас, защо смъртта водеше Дигенис на кон в ада?

— Защото… Защото и мъртъв, й внушаваше страх, както всички действителни герои.

— Браво!! Браво още един път! Поздравявам те, драги. Доказателство за това е, че другите… кажи!

— … Доказателство за това е, че другите, които не бяха герои, ги влачеше като тълпа след коня си, като безволево стадо.

— Тъй! Много съм доволен, драги Кадрас. Искаш ли да продължим по-нататък заедно?

— С удоволствие…

Малко след това инспекторът се обърна към Скамвурас, който трепереше от смущение и вълнение:

— Господин…

— Скамвурас…

— Господин Скамвурас… ако не съм жертва на някакво моментно вдъхновение…

— Надявам се, че не, господин инспекторе…

— … Тогава този ученик е надарен с някакъв — не с някакъв — а с рядък талант! Той възбужда до крайна степен любопитството ми. Бих желал извънредно много да хвърля един поглед на някое негово съчинение.

— Тъкмо последното му съчинение… — промърмори Скамвурас… (Зад гърба му започнаха да съскат някакви змии.)

— Времето ми е разчетено, но бих желал да хвърля бегъл поглед на това съчинение. Пише ли четливо?

— Доста.

— Кадрас! Дай, момчето ми, последното си съчинение.

— Не… Не го нося със себе си… господин инспекторе… извинете, но не мог…

— У него е, господин инспекторе!! — обадиха се някои от съучениците му.

Инспекторът погледна Скамвурас.

— Той е скромен и се вълнува. Дай го, момчето ми!

От ръка на ръка тетрадката след малко стигна до ръцете на инспектора.

В началото господин Лаиос четеше прав. След малко обаче той поиска стол. Оная скромна тетрадка с портокалов цвят беше го завладяла изцяло.

И когато след малко завърши, той потърси с блеснали от радост очи „виновника“.

— Къде е този ученик?

Той се разтича из салона… и почна да го търси.

Приятелите ма Мельос, блъскайки го с юмруци, го избутаха навън.

— Тук е, господин инспекторе!

— Къде е?… Момчето ми… — каза му той и го прегърна. — Благодаря ти. Бих желал и ти някога да изпиташ такава радост… От години нищо не ме е развълнувало толкова много. Кадрас, този град е много малък, момчето ми… Господин Скамвурас… — рече той след това и отиде при него. — Поздравявам ви от все сърце… — и стисна и двете му ръце. — Господа!… — каза после и на другите. — Поздравявам ви всички! — И започна да се ръкува поред с всички.

Внезапно в салона гръмват неудържими ръкопляскания. Инспекторът бърше очите си.

Аграмбели плаче лудо в скута на Кальондзи.

— Глупачка… защо правиш тъй, ма? — казва й „автомобилът“, бършейки скришом големите си очи.

— Не чу ли какво каза? „Градът ни е много малък“. И сега ще ни напусне…

Попът излезе вънка… хвана една ръкойка от брадата си и я пъхна в устата си. Директорът чезнеше бавно-бавно, пръскайки последните зелени искри на злобата си. Алберт забрави своя френски, своя гръцки, всичко… и говореше на един нечуван досега език!

Незабравим… Велик… Покъртителен ден!…