Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (17)

Глава трета

Едно малко облаче, което ухае на боб, излиза от мазето на бай Тодос. Старците ще изпият първата вода от боба, за да се сгреят, и после ще налеят друга, за да се свари яденето. Преди малко настъпи ветровита зора. Рекичката под тополите ромоли изплашена. Дръвчетата въздишат и губят своите листа.

Старецът гледа унесено листопада. Затова не долови нечии стъпки, които се приближиха зад него. Внезапно той се извърна и сложи ръка на къдриците си.

— А… — извика той. — А, ти ли си? Какво прави пакостничето, куме? Сигурно е болно, нали? Треската коси, коси. Няма какво да се прави… търпение… Загледал съм се тук в тази поразия. Зима, нали?… Хайде да влезем вътре! Разтревожен ми се виждаш.

— Да, разтревожен съм.

— Ех, по-скоро да минава; какво ти се е случило? Да те почерпя ли малко бобена вода? Полезна била, казват, за черния дроб. Така казват хората. Но за нас е полезна за кесията ни.

— Да ви донеса ли — рече Анестис, — да ви донеса ли една стиска планински чай?

— Планински чай ли… балсам!… Но… не желая да те лиша от него.

— Какво разправяш, куме? Нима съм го купувал! Набрал съм си го саморъчно.

— А тъй ли, значи не е купен… Е, щом като не е купен… добре.

— Набрах си го, като отивах за дърва.

— Е, щом като е така, още по-добре тогава. Защото купеният… първо, не струва, после, плаща се прескъпо. И тъй, какво ти се е случило?

— Момчето…

— Е, какво?

— Изчезна!

— Недей приказва такива неща! Защо побягна? Да не би да го е обидил някой? Какво да ти кажа, куме! Какви ли не деца са виждали очите ми! От всякакъв род, но такова чувствително дете за първи път виждам. Да не си го обидил?

— Аз ли?…

— Твоята бабичка, нали? Разбрах го. Мъжете направиха света, а жените го разтуриха.

— Дали не си го виждал вчера?… На следобедния урок.

— Не, не е идвал. Нито вчера, нито завчера. Ако беше дошъл, щях да го видя. Наистина очите ми са били насочени към лудетините, към пакостниците… но хвърлям по някой поглед и на него. Не, разбира се, дали прави пакост, пази боже. Ето тъй… следя го, понеже е… понеже е малко болнав. Ела вътре, де. Ето, чакай да ти донеса едно столче и да седнем тук до огнището. Старата пак е малко болна. Съсипва се, горката. Къде може човек да се справи с такава огромна сграда! Всеки ден изхвърляме по двеста оки пръст. Кал, куме, кал да видят очите ти! Боже господи, къде намират толкова кал?

— Ами… зазимява се, куме. Земята се размекна вече. Я питай ти мене, дето се боря с нея навън?…

— Ех, не ги познаваш ти, сватанак, не ги познаваш ти велзевулчетата. Каквото ти подсказва доброто ти сърце, това казваш ти. Те, ако не намерят кал, ще вземат пръст и вода и ще направят кал!

Бай Анестис учудено зацъка с език — тц, тц, тц…

— Я погледни там… моля ти се! Виждаш ли? Тлъста земя, чернозем, пръхкава като пяна. Да я пресееш, камъче няма да намериш. Е, тогава къде намират онези дяволи камъните? Цели скали, брате… сякаш ги докарват нарочно от планината! Умът ми се смая. Ах, куме, да ми прости господ, дойдох до едно заключение.

— До кое, куме?

— До следното: или няма бог, или ако има, той е само за нас — възрастните. Децата ги командува дяволът.

— Ами защо не си смениш занаята, сватанак? Това исках да ти кажа.

Бай Тодос скочи от стола си.

— Ех… исках, куме, кълна се във всемогъщия, който сега ни чува, исках. Но не мога, не мога, не ми е по силите. Ще посърна полека-лека като славей, затворен в клетка. То ми стана вече като страст.

Отвън се чу лек шум. После едно плахо добър ден. Едно момче се изправи пред вратата, но в стаичката беше полутъмно, пък и от парата на фасула беше станало още по-тъмно… и не можаха да различат кой е.

— Училището ли си сънувал — сопнато се обади бай Тодос. — Хайде ела сега насам. Ела да се стоплиш… да видим каква муцуна има дяволът… прости ми, боже… рано-рано.

Момчето се приближи. И двамата онемяха. С изпомачкани дрешки, бледен от лошото спане, пред тях стоеше виновникът за скръбта им — Мельос.

Бай Тодос веднага излезе навън и се изсекна шумно. Духаше, духаше, просто край нямаше секненето му.

Като се върна вътре, той видя момчето, облегнало се на гърдите на Анестис, който не можеше да отрони ни дума.

Беше чувал да казват „скръбта го вкамени“, но не беше виждал това досега.

— Хайде… ето го… — каза училищният прислужник. — Това беше то… Видя ли го? Ето това беше то.

Кое беше „това“, което „беше“? Бай Тодос си бъбреше и сам не знаеше какво приказва.

— Върви при леля си… как се казваше, куме Анестис, леля му?

— Арети.

— Върви при леля си Арети. Къде се скиташ нощно време по пустите сокаци? Ще те изядат таласъмите. Знаеш ли ти колко таласъми има в този град? Ти не знаеш това. Я попитай нас, старите, дето знаем. Еее… насмалко на мене, дето ме виждаш… Насмалко щяха да ми вземат гласа. На, заклевам ти се в името на Христа, който сега ме слуша. Трайте си сега… това беше то… Мълчете, да чуем какво става горе. Отдавна дочувам нещо. Нещо става горе.

Бай Тодос се наведе и обу ботинките си — някакви стари обуща, които не можеха повече да остареят, и излезе навън, като си бъбреше за това, което „става горе“. На пояса си носеше и грамадния ключ от голямата врата.

— Ето виж! — каза на момчето бай Анестис, когато двамата останаха сами, и извади от джоба си няколко затворени плика. — Писма! Където минех, оставях и по едно. Е!… Виждаш ли?… Ненапразно ме научи.

Мельос ги взе и ги скри в пазвата си, защото бай Тодос се връщаше. Той беше извън себе си от яд. Мустаците му играеха.

— Нали ви казах, че нещо става?! Е!… Нещо стана…

— Какво се е случило, куме?

— Бяха затворили куче в училището.

— Какво думаш?

— Можеш ли да си представиш? И да не мислиш, че беше някакво кутре… Не… един такъв пес, два метра дълъг. Добре, че не се нахвърли върху мен. Пак късмет съм имал. Същото бяха ми погодили и миналата година.

— А сега къде е?

— Хукна към гарата… сякаш бързаше, пръчът му с пръч, да не изпусне влака.

Анестис го беше зяпнал.

— Просто главата ми не побира това нещо… — каза той. — Какво печелят?

— Два удара по задника. Какво да спечелят? Злото е в душицата им. Самият сатана се е настанил в главата им и ги командува. Не си ли бил и ти дете? Бил си. И аз също… Правили ли сме ние такива чудесии и поразии? Не.

— Аз мисля, сватанак, да напуснеш. Да си намериш друга работа. Все ще си изкараш два залъка хляб и шепа бобец.

— Недей!… Ако имаш сърце, не ми повтаряй тези думи. Накарай ме да отида и да се върна бос до Цариград, постави ме на слънце, намазан с петмез. Ще издържа. Но да бягам оттук… Не ми споменавай за това. Няма да мога.

— Добре, добре… Разбирам те. Нали ми разправяше надълго и широко. Е… Време е и аз да си вървя при добичетата си. Погрижи се само че за момчето. Щом свърши уроците си… и после право в къщи. А, нали, Мельос?

— Не… — отговори тихо момчето.

— Какво?

Анестис се наведе да вземе каскета си.

— А, бе момчето ми… — каза бай Анестис. Погледът му бе влажен и изпълнен само с молба.

— Разбирам те… — каза му училищният прислужник — но нищо няма да направиш. Остави го. Сега ако ще реката да потече нагоре, то пак няма да се върне в къщи. Ах, защо ги разбирам така добре тези дечурлига! Ех, майчице… майчице… — каза той на себе си — защо си ме такъв сърцевед родила? Куме, остави го. Аз ще го оправя. — Той се обърна сега към момчето: — Ела тук… мирно… виж къде държа сопата… заедно със смокините! И да знаеш какви самоски смокини са!… Но ги давам само на оня, когото обичам. Само гледай да не ни подуши директорът. Защото все ме пита кое момче е мирно и кое — лудо. Е, обаждаш ли ги, ще кажеш? Мм… Когато е някое приятелче като тебе, не го обаждам. Юда ли съм? Не. Кажи де! Позволявам ли на някое друго луциферче да се грее толкова много на мангала както на тебе? Не. Хващал ли съм те някога за ухото, за да те заведа при директора? Кажи си направо… водил ли съм те? Не. Кажи го де!

— Не… Но и другите не ги водиш.

— Какво? Хм… Не съм ги водил, казва! Какво, няма пред очите ти да ги водя? Водя ги тайно. Знаеш ли колко съм лош!

— Не си… — отговори му уверено момчето.

— Я слушай! Ти ли по-добре ме познаваш, или аз? Виж ти! Говориш така, защото не знаеш. Знаеш ли колко джеременца съм изгорил? Чакай! Не си ли виждал някого с поведение „много лошо“. Е, аз съм го наредил. Вземи сега смокинята. Зная, че ще я вземеш…

Момчето не я взимаше.

— … освен ако не ме обичаш.

Мельос я взе.

— Ах, майчице, майчице… защо си ме родила такъв сърцевед? Чичо си Анестис не обичаш ли? С чисто сърце искам да ми кажеш! Казвай. Обичаш ли го?

— Да.

— Ето. И това знаех. Гледай си работата, куме, и двама ни обича той. Тогава ясно е вече като бял ден. Нещо трябва да му е направила бабичката ти. Ах, зная ги аз… зная ги… Хър… Мър… Хър… Мър… Нали е бездеткиня? Знам я. Това вони, онова смърди… Ааах… познавам ги, нещастнико, познавам ги. Слушай, Анестис… То няма да дойде сега. Напразно си хабиш думите. Ако имаш някоя сестра, някоя племенница… Най-после някоя твоя близка… дай го там… а по-късно ще видим. Нали?

— Да, това ще направя. Още утре ще го наредя. Но къде да остане тази вечер?

— Остави го, ще преспи тук при мен.

— Аз ще вървя при Битрос… — каза момчето.

— Какъв е този? — запита сопнато бай Тодос.

— Мой приятел…

— Приятеля си ли ще предпочетеш, или чичо си Тодос?

— Не мога да го напусна, без да го предупредя. Приятел ми е.

— Добре де, предупреди го… Предупреди го, даже можеш и да преспиш. Но утре ще отидеш в къщата, която ще ти намери чичо ти, нали?

— Да — отговори момчето.

Когато остана сам, Мельос отиде край реката и отвори първото писмо на бай Анестис Простичко писмо. Вместо думи по листа имаше само черти… черти… и после името Анестис Кальоритис… но колко голямо и трогателно писмо!…

После отвори и другото… И то беше същото. После и третото… всички бяха еднакви… еднакви… Големи, кротки и трогателни писма!