Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (28)

Глава четиринадесета

Месец май пристигна, пристигна

със бодри крачки напред.

Да го посрещнем,

деца, на полето — деца, на полето…

Да го посрещнем, деца, на полето…

деца, на полето…

Начело на класа вървеше Хамоляс, който притежаваше и най-звънливия глас. Той беше натоварен като конче. Учителката по телесно възпитание държеше за езичето един звънец, обърнат наопаки, и вървеше със стройни стъпки като Аура^[1].

В ръцете си дарове много

май месец красиви държи

и весело той ги раздава

на всекиго, който поиска.

На всекиго, който поиска,

и весело той ги раздава

на всекиго, който поиска.

Попът върви разкрачен, сякаш прескача гробове. Хубав, блестящ като свила ден. Всички бяха сключили примирие.

Господин Скамвурас носеше бял баясон^[2] и се беше нагласил пак с пеперудката си. Аглаица му каза, че му „отива чудесно“ и погледна накриво учителя по математика, който беше готов да се изсмее.

Директорът вървеше напред. Беше облечен като за черква. През воднистосините си очи той виждаше света малък и грозен. Учителката по пеене тичаше възбудено насам-натам, за да поддържа такта. Под мишница държеше мандолината си. Какъв незабравим ден!…

Дакридзикос беше откраднал от дома си един черен чадър. Никой не знаеше за какво го беше взел. После разбраха. Той натъпка чадъра с хляб и други неща за ядене, върза го с канап и го метна през рамо.

— Защо не си взел някоя торбичка? — го запитаха.

— Ще видите. Искам да скачам от дърветата. Като разтвориш чадъра и скочиш отгоре, слизаш като самолетче.

Учителят по математика беше плувнал целият в пот. Пуфтеше, бършеше постоянно с кърпата си врата и пръхтеше като изпотен кон.

Мельос повървя с тях известно време, но после се отказа и се върна обратно. Никой не го удостои дори с поглед. Беше жълт като восък. А освен това нямаше и какво да яде. Беше пъхнал в джоба си пет баяти гевреци… Но какво щеше да яде утре? Когато минаваха край някакъв плет, той се скри зад едни къпинаци и изчака да се отдалечат всички. След това се върна в града. От полето се издигаха леки изпарения и всичко беше красиво. Нивята се пъстрееха, сякаш по тях бяха накацали разноцветни птици.

Градът беше останал вече далеч назад. Тук човек придобиваше смелост, която иначе не му достигаше.

По едно време учителката по телесно възпитание, без да си даде вид, че отива нарочно при него, но пък и без да покаже, че го отбягва, се намери до Скамвурас. Всички се бяха пръснали из една голяма ливада.

— Наистина… колега — каза му тя, — аз ви дължа една благодарност, която ето вече толкова време не можах да ви изкажа.

Скамвурас се поспря и я погледна право в очите. Той не беше вече оня впаничен човек. Нещо беше го преобразило неочаквано. Разбира се, не много. Но ето че това нещо бе успяло да прогони безкрайната му нерешителност и да я замести със самообладание.

— Повярвайте ми… повярвайте ми… — отвърна й той. — Никой никога за нищо не ми е бил длъжен, госпожице… а най-малко вие.

— Моля, не! — каза му тя малко засегната. — Тогава изглежда, че животът на уважаемия колега е пълен с рицарски постъпки… щом не помни една, която той направи за някаква незначителна гимнастичка.

Какво искаше сега от него тази надменна самка? Тя беше жизнерадостна, стъпваше като някакъв розовобузест офицер. Презираше затворените в себе си хора… Беше гореща поклонница на природата. Какво искаше от него? Какво друго?… Беше загубила своя шут и сега скучаеше. По пътя през цялото време беше играла на топка с ученичките си. А сега беше им оставила топката и беше дошла да си поиграе с него на „смешник“. Тогава той взе едно ужасно решение — да разкрие всичките си карти и да я направи на пух и прах.

— Бих желал да ви запитам нещо, госпожице… — започна той.

— Ъ?

— Харесват ли ви искрените хора? Много искрените хора?

— Извънредно много.

— Тогава ето един удобен случай да ви кажа някои мои мисли… сега, когато при нас няма безочливи свидетели.

— И вие ли, колега, ще ми направите declaration^[3]?

Тя го погледна право в очите и неочаквано забеляза, че тези очи я гледаха с жесток упрек.

— Аз казах „мисли“, госпожице, а не чувства.

— Жалко. Но въпреки това продължете.

— Жалко… Вие губите един глупак, който би ви забавлявал през време на излета. Но както и да е. Значи исках да ви кажа някои мои мисли. И ето кои.

— Извинете… Ако възнамерявате да ме нараните, оставете за друг път.

— Не. Сега ще ги чуете. Не съм никакъв проповедник, госпожице… А радостните хора ми харесват. Те са солта на живота.

— Какво искате да кажете? Моля кажете го час по-скоро!

— Искам да кажа следното, госпожице. Ако е долно да се забавлява някой с наивността на един човек, то да се забавлява с трагедията му е пък жестоко!

Аглаица запуши с длан ушите си, после защипа лицето си. Тя беше много смутена.

— Боже мой… Какво… какво искате да кажете? Какво?…

— Това, което казах. И още нещо, което е още по-лошо… и което, като го осъзнаете, госпожице, не ще ви остане нищо друго, освен веднага да си подадете оставката.

— Кое? — запита тя отново. — Но кое?…

Внезапно обаче в нея се пробуди гордият воин. Тя отметна косите си, които се развяха като раздухван от южняка пламък, и извика с гневен глас:

— Какво искате да кажете най-после, господине? Какво искате да кажете?

Скамвурас пребледня, но с желязна решителност изрече тези няколко сбити недвусмислени думи:

— Когато пишете писма на „Идиота“ от Достоевски, госпожице Настася Филиповна, трябва да имате смелостта вие лично да ги изпращате, а не да си служите с девойчето Аглая Ивановна. Ето това исках да ви кажа… И сега сбогом, госпожице… Сбогом завинаги.

До един явор, сгушен в един дол, шуртеше тъжно малка чешмичка. По-долу се намираше една падинка. Водата се изливаше там и бъбриво бълбукаше. Скамвурас избра това място, за да се усамоти и да прекара деня си. Наяде се. Пи студена вода в шепата си и се изтегна под дървото да си отпочине. След малко, люлян от песента на водата, той затвори очи. Но едно яворово топче тупна до него и го събуди. Скамвурас отвори очи. Още едно яворово топче тупна до него и пропъди напълно съня му. Но то не беше само — влачеше след себе си една хартийка, вързана за него с конец. Той скочи на крака и почна да търси навсякъде, за да открие този, който му го беше изпратил. Навред наоколо не се помръдваше нито листче. Развърза конеца, разгъна хартийката и прочете следното: „Няма да направя опит да ви разкрия цялата истина. Няма да ми повярвате. Но трябва да знаете само това: че няма да се успокоя, докато не я научите. Ще ви преследвам навсякъде, докато не ми позволите да ви поискам извинение. И тогава ще си отида. Дотогава обаче ще упорствувам. И нека ме изключат от училище. Не ме е грижа. Сега вече не се страхувам от нищо. Това пиша днес на 1-ви май на излета. Велико Принола, ученичка от осми клас“.

 

Развълнуван, той се приготви да си върви. Тръгна по една пътека, по която едва можеше да се провира. Ненадейно сред къпинаците тя му препречи пътя. Цялата сияеше като зора, окъпала току-що полето. Смела и виновна… тя лъхаше любов, само любов. Любов моминска… Защото само тя е любов. Момичето, което не е станало още жена, обича два пъти повече от жената. Жената носи половината от любовта си в сърцето, а другата половина в корема. Момичето носи цялата си любов в сърцето. Той се приближи и се изправи решително пред нея. Смелостта на девойката изведнъж се изпари. Пред него не стоеше гордата Велико, а едно отчаяно и съкрушено същество, което трепереше. Тя държеше в ръцете си един букет като птичка.

Но въпреки това Скамвурас не можа да разбере. При все че се въздържаше, той бе повече смутен от своята ученичка. Стояха един срещу друг, без да продумат. Беше станал изведнъж много бледен. Почувствува, че става пред нея дете, дете, което се обърква пред една зряла жена. А тя пък стоеше там, изгубила цялата си вяра, изпълнена с отчаяние, отчаянието, което чувствува зрялата жена, когато изгубва любовта на един много по-млад от нея мъж.

— Кажете ми… Какво да правя?… Какво да правя… — каза му тя трепереща, със светнали, сладки и гибелни очи… — Какво да правя? Какво да правя?…

Учителят задуши гласа на сърцето си… Като дете, което счупва любимата си играчка… Като мъж, който ругае, а иска да погали.

А тя… като момиче, което изпъжда, защото не знае как да задържи… Като жена, която си отива, а така много обича…

— Кажете ми тогава… Какво да правя?… Какво да правя?

— Престанете… да четете романи… — каза й той студено. — И правете всяка сутрин шведска гимнастика.

Победената русалка се олюля и се опря на къпинаците. А учителят й мина край нея като победител… Но той беше по-победен от нея…

Мельос се завърна в града и се луташе из улицата като заблудена овца. Дъвчеше малко по малко гевреците си и в джобовете му сега бяха останали само трохи. По едно време, завивайки по една тясна уличка, чу някакви гласове, които пееха песен, която той чуваше за пръв път в живота си. Бяха седем души, повечето младежи, наредени в редица „по един“, с някакво особено знаме начело, на което бяха нарисувани инструменти; носеше го един нисък човек с потури, който също пееше с много тънък глас. Около тях бяха се струпали хора и ги гледаха учудено. Малко по-нататък бяха залегнали стражари, които чакаха да свърши песента, за да стрелят. Дълго време лежаха по корем и се прицелваха.

Но тяхна милост певците, си караха своята. Те пееха все по-силно песента си, която се състоеше всичко на всичко от два стиха, в които се говореше за труд, за работничество и за други подобни неща.

На Мельос много му се хареса песента. Даже ако имаше още някой стих, щеше да му се хареса още повече. Проправи си път сред хората и се приближи към певците. А! Какво става там сега? Какво търси онзи стар дявол, обущарят, в тази група? Мельос толкова се слиса и се обърка, че залитна като замаяно пате.

Сред певците последен в редицата беше старият кърпач, който му поправяше обувките. Мельос се запъти към него и го дръпна за сакото.

— Добре, добре… видях те… — каза му старецът. — Отдръпни се по-настрани само, защото тези няма много да му мислят и току-виж, почнали „бам-бум“.

— Но защо? — запита момчето. — Да дойда ли и аз с вас да пея?

— Още не. Почакай още малко… Върви си сега и ела след десетина години.

В това време се чу:

— Огън!…

Вдигна се дим. Гръмнаха пушки… Жени припаднаха. Когато димът се разнесе, мястото беше се опразнило както в приказките.

Другият ден беше събота.

Мельос се изпотрепа да отиде час по-скоро при стария обущар, за да му обясни какво значеше всичко това.

— Първи май беше — каза му старецът. — Какво друго искаш да стане?

— Ами защо пеехте?

— Защото беше Първи май.

— Ами защо стреляха по вас?

— Пак за това. Разбира се, пак за това, защото беше Първи май. Искаш да ме объркаш, а, дяволче? Ех, да имах езика на оня, който държеше знамето. Та да ти разправя за Чикаго и тям подобни… Аз само ги разбирам тези неща. Но той може и да ги разправя. Оставяш ме долу!… Ти само ядеш, а аз само работя. Богатият изсмуква бедняка, а беднякът изсмуква себе си. Не казвам ли право? Дай ми осем часа сън. Дай ми осем часа четмо и писмо. Халал да ти са другите осем — ще ти работя… Ех, погледни и ти малко към бога. Уволняваш ме. Какво ще ям? А имам и семейство. Кокошката пие вода, казва се, но поглежда към бога. Ти нито бога поглеждаш… нито закона. Но и аз съм му намерил колая. Слизам на площада и те нареждам, както трябва… Не съм сам… аха!… Излъгали са те!… Сега ли?… Аха-а-а-а-а! Но… ти какво си помисли? Предизвикваш ме, а? Разпръснете се, викаш. Ето стражарите ми… Тези тук искат хляб — къде се е чуло и видяло това? Искат и да се учат. Я виж ти мутра? Огън… Гръмват кримките. Покосяват робите. Първи май… Ти върви за цветя… Аз ще дигна знаменцето си и ще сляза в Чикаго. Знаеш ли къде се намира Чикаго? Чак в Америка и още по-нататък!… Ще ме стрелят ли? Е… нека ме стрелят!…

— Да, но се разбягваш…

— Разбягвам се. Разбягвам се, защото съм една шепа. Утре ще стана цял харман, а другиден цяло поле. И ако посмее някой, нека стреля. Хайде сега върви. Останалото ще научиш от улицата. Смееш се, а? Какво ли си казваш сега с ума си… обърках стареца. Хайде махай се от очите ми! На мене ли ще ми кажеш! Първи май! — казва. „Месец май пристигна, пристигна с бодри крачки напред“… Краставици на търкалета! Това е Първи май! Като възкресение господне… Възкръсва бог, за да съди земята. Гладен ли си? Гладен съм. Викай, за да се наситиш. Ти, другият, гладен ли си? И аз съм гладен. Зареви, за да се наситиш. Онеправдаха ли те? Онеправдаха ме. Ела с мене. Тебе, другия, онеправдаха ли те? И мене ме онеправдаха. Ела и ти с мен. Всички заедно, дружно, а келявият настрани. Знаеш ли кой е келявият?

— Не.

— Страхливецът. Егоистът. Той е. Виждам, че искаш да се изсмееш на стареца под мустака си, а? Но нямаш мустаци и не можеш… Хайде махай се сега от главата ми!… Експлоататор на работничеството и на масите? Още ли си тук? Дребнобуржоазна утайка^[4] от масите?

— Хм!! Не се казва така. Аз съм чувал това. Казва се дребнобуржоазен остатък.

— Я се махай! Я го виж ти! Той ще ме учи мене сега! Дребнобуржоазна помия… Вън!…