Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (42)

Глава десета

На другата сутрин училището приличаше на бурно море. Момчетата сновяха насам-натам с разярени погледи. Раменете им бяха се извили като дъги. Случката беше напълно известна с всичките й подробности. Дори и момичетата бяха узнали за нея и сновяха неспокойни насам-натам в малкия си двор като сърдити кадънки.

По едно време Аграмбели сви юмруците си и се изправи пред другарката си с вирната глава, сякаш се молеше на слънцето.

— Аз ще пиша на димотики!

— Какво каза? — опули се смаяна Кальондзи. — Ах… ето една луда.

— Казах, че ще пиша на димотики!

— Е, ти си луда… Ясно е вече…

— Луда съм.

— Да обадя ли на момичетата?

— Кажи го, на когото искаш.

Кальондзи следеше объркано капризите й.

— Ама че глава си имала…

— Какво да правя?

— Просто насила търсиш да те изпъдят. Или си въобразяваш, че ще ти простят?

— Искам да ме изпъдят. Че за какво ми е гимназията вече?…

— Какво?

— Не искам нищо вече… Нищо…

— Ах… ето… тази вече полудя и е за връзване.

Аграмбели остави Кальондзи, отиде тичешком към една топола край реката, прегърна я и почна да плаче. Тя плачеше горчиво и безутешно, опряла лице на дървото.

— Тази ще се обеси — помнете ми думата! — рече на себе си Кальондзи. Тя се отправи към тополата и й каза: — Не те ли е срам?

После я съжали.

— На, вземи, хапни си фъстъчета… — рече й тя.

— Ти само за ядене… Само за ядене мислиш. А аз искам да се хвърля в реката.

— Я виж ти, не те ли е срам? Гледат те.

— Много ме интересува.

— Ами ако усетят?

Аграмбели избърса скришом със синята престилка очите си.

— Какво да усетят? — запита я спокойно тя.

— Че това… какво друго?

— Кое това?

— Кое това ли? Ох… това, което знаеш. Че… че си полудяла…

— Зная това… — отговори тя трагично.

— И не те ли е срам?

— Срам ме е, че още живея.

— Нещастнице, само, само ако усетят…

— Кои да усетят? Какво?… Какво да усетят?! А?… Защо не говориш?

— Че си ето… от главата до петите…

— Какво?…

— Нищо…

Аграмбели прегърна отново тополата и почна да плаче. После внезапно я пусна, завтече се и се скри зад стената. „Свършено… Сега вече ще се изложи“! — каза си на ум Кальондзи и отиде към група ученички от трети клас, които шумно разговаряха.

— Знаете ли, момичета? — извика тя. — Стамири отсега нататък ще пише на димотики!

— Ех! Да ми беше тук да я разцелувам! — извика Вурахмани.

— Защо? — запита глупаво Кальондзи.

— Защо ли? Ами че ние какво ще правим?

— Та и вие ли?

— Вече взехме решение и свършено.

— Тогава да съобщим и на момчетата! А?

— Добре, че дойде — рече Вурахмани. — Ти поддържаш приятелство с тях. Върви и им кажи. Но внимавай да не те види Карумбалос.

— Много ме е грижа от него.

— Хайде, хайде, върви!

Кальондзи се приближи към двора на момчетата. Но не можеше да намери никого от трети клас. Само Дакридзикос с компанията си обикаляше там край реката и риташе камъни във водата.

— Хей, Христидис… — извика му тя.

Главатарят я погледна студено.

— Я запитай тая какво иска? — каза той на Хамоляс.

Адютантът се извърна.

— Какво има, мари? — каза й той.

— Вие ще пишете ли на димотики?

Хамоляс погледна главатаря си.

— Ще пишеш ли, бе, Торис?

Дакридзикос погледна накриво.

— Че какво, по дяволите, ще правим, та няма да пишем!

— Ще пишем… — предаде й Хамоляс. — Върви да съобщиш и на другите.

Кальондзи почна да подскача като папуняк.

— И те се присъединиха към партията ни! — пискаше тя, тичайки.

— Ура!… — изчуруликаха всички и се прегърнаха.

Дакридзикос чоплеше една пъпчица, която беше му излязла на брадичката.

— Шугави кози!… — рече той.

Както крачеха тъй рамо до рамо, Куркулос се озова до главатаря.

— Торис, я ги погледни, бе…

— Какво има?

— Как да не ги обичаш?

— Кои? Тези ли?

— Да.

— Не мога да ги понасям…

Устните на Куркулос увиснаха огорчено.

— Защо, бе, Торис?

Дакридзикос най-после успя да отчопли коричката на пъпчицата си и я хвърли.

— Ще ми кажеш ли защо? — настояваше Куркулос.

— Няма „защо“ — отговори сурово главатарят. — Отвращавам се от всички тези гъски. Хайде сега върви си!

Всички бяха обърнали погледи към улицата. Мельос го нямаше никакъв. За пръв път закъсняваше. След малко щеше да бие и звънецът.

Но ето не е ли този, който се подаде иззад ъгъла? Да, той е.

Мельос се отправи направо към мазето. В миг всички се завтекоха след него. И веднага, без някой да извика „шт“, всички млъкнаха.

— Изключват ли те? — запита го някой.

— Не ме интересува. Друго по-голямо зло има. Напускат и трима от нашите учители.

— Няма да позволим! Всичко знаем.

— За мене не ми е толкова грижа… — рече той отново.

В това време едно момче от шести клас се изправи пред тях.

— Кадрас — каза му той, — не ме познаваш, но нищо. Аз те познавам. Казвам се Сикалос. Ако те изпъдят, ще сринем цялата тази сграда.

Той беше облечен в стари износени дрехи, нямаше палто и зъзнеше.

— Ние не сме съгласни!… — обадиха се страхливо няколко гласа.

Сред тези гласове Мельос можа да долови и гласа на някогашния си приятел Стамирис. Заболя го. Оттогава те не си бяха проговорили. Но сега, когато чу да се съгласява с „мамините синчета“, го заболя.

— Ще видим това! — обадиха се двама от „персите“.

— Какво ще направите? — запита сериозно Мельос.

— Ще изпотрошим прозорците — обадиха се два-три гласа.

— Ще удавим Карумбалос и компанията му в развалени яйца.

— Не съм съгласен… — рече Мельос. — Не. Предпочитам да ме изпъдят.

— Намерих! — извика Хамоляс. — Да окачим отзад на Карумбалос една карантия, та да тръгнат след него всички кучета и котки от пазара. Нали е хубаво?

— Пукни! — рече Дакридзикос.

— Имаш ли нещо по-хубаво? — запитаха го всички.

— Имам.

— Да чуем.

— Няма сега. Най-напред да дойде „Юдата“ да го нашаря и после.

— Тук е! — обадиха се двама от трети клас.

Фолос подуши опасността и побягна през вратата. Но „персите“ бяха бързоноги като стрели. С два скока го настигнаха, довлякоха го с ритници до реката и го хвърлиха във водата.

Главатарят се върна отново в мазето, бършейки ръцете си.

— Сега слушайте — рече той. — Да… виждам… тук са и „мамините“, но реката е много студена… попитайте Фолос да ви каже.

— Какво ще правим впрочем? — питат момчетата.

— Ще дойдем през нощта и ще зазидаме вратата. Ето това.

— Ще полудея! — извика Хамоляс въодушевено.

— Аз ще открадна мистрията на баща си! — обади се един.

— А ние ще носим камъни.

Мельос не отронваше ни дума.

— И това пак не му хареса… — рече Хамоляс отчаян. — Е, какво да правим? Казвай.

— Най-напред… Още не са ме изпъдили.

— Ами Песпес? Ами Алберт? Ами Аглаица?

— Всички остават по местата си. Ще чакаме отговор от министерството.

— Говори де!… — извика Хамоляс на Дакридзикос.

— Слушай, бе!… — намеси се Дакридзикос. — Тези са взели решение да пишат на димотики. Та тези чавки ли ще ни водят за носа?

— И ние ще направим същото? — извикаха всички.

Хамоляс се приближи към Мельос.

— Кадрас, всички се присъединихме към твоята партия, всички, всички, също и тези. Харесваш ли ги? Говори… Говори, бе!

Мельос беше нажален.

— Говори, де!…

— Не мога… не мога… да говоря… — рече Мельос.

— Нищо не разбрахме… — рекоха момчетата. — Какво каза, бе, Дакридзикос?

— Бабината ви трънкина каза! Щом като всички сте телета и не ви сече главата! Какво да ви правя аз? Хай по дяволите! С никого тук не мога да се разбера!

Той плюна и си отиде.

— Да живее димотики! — изреваха всички в един глас.

Аграмбели се разхождаше нагоре-надолу под тополите с широко отворени очи и разплетени коси като Геновева. Кальондзи, която сновеше непрекъснато до „предела“ и обратно и душеше като хрътка да долови нещо ново, по едно време пристигна при нея, тичайки в „галоп“.

— Аграмбели! — почна да вика тя отдалече. — Ах. Да знаеш какво ти нося.

— Какво?

Кальондзи стигна до нея задъхана и я улови за рамената.

— Какво има? — запита Аграмбели обезпокоена.

— Облегни се добре на тополата и не припадай.

— Казвай какво се е случило?

— Пристигна.

— Кой? — запита тя, мъчейки се да направи гласа си колкото се може по-студен. — Кой?… — повтори тя.

Кальондзи затаи дъх и почна да я опипва с поглед. „Лисица — рече тя в себе си. — Ах, каква лисица! Почакай, ще видиш ти!“

— Кой ли? — рече тя лукаво… — Песпес, кой друг?

— Не те ли е срам да го наричаш така? — рече Аграмбели с отчаян глас. — Какво ти е направил? Не е ли добър човек?

— Добър е. И именно затова искам да го наричам така. Виждаш ли ги? На мене никой не ми обръща внимание. Онези там образуват „банди“ за димотики, а нас ни оставят да гледаме като телета. Цялата гимназия е пълна с банди. А ти спиш… Узнах и нещо друго. Те искали да зазидат входната врата. Уговорили и за камъните. Но някой им казал „не“ и работата така останала по средата. И други неща зная. Изпратили писма в Атина. Ако оттам кажат, че Песпес имал право, добре. Песпес щял да остане. Ако кажат, че Песпес нямал право, тогава Песпес щял да си върви. Щял да си върви и мосю Алберт, и Аглаица.

— Нещо друго… не знаеш ли?

— Не… Не зная ли, казах? Зная, но няма да ти кажа… Виждала ли си бухал?

— Не…

— Е, не съм виждала! Нищо, че съм дръвник в ученето. Нека съм си. Това е мое право. Но не… нямам нищо друго да ти кажа.

Аграмбели я гледаше с молещи очи.

— Добре… — каза й тя. — Не искам нищо да ми кажеш.

Можеш ли да изядеш един мангал огън? Не. Обзалагам се, че ако сега ей тъй те духна, ще паднеш. Но те обичам. Никоя друга не съм обичала така… Моята майка е кинкалеристка и никое момиче не ме е приемало за приятелка. А нося и очила. Виждала ли си момиче с очила? Ти си по-друга. Имах сестра с очи като твоите. Ожени се тя вече. Когато я излъжех, гледаше ме… ето тъй, както ти сега ме гледаш, и не можех да издържа погледа й. Почвах да плача… „Прости ми…“ — й казах аз.

— Добре… Но защо сега плачеш?

— Ще ми простиш ли?… А, Стамирче?

— Защо плачеш?

— Искам да ми простиш. Кажи ми… прощаваш ли ми? И недей ме гледа с такъв поглед… Недей, моля ти се… Няма нищо вече да крия от тебе… Нито дори, че Кадрас е тук. Не търси, няма топола… Ето ела, подпри се тук на рамото ми… Стамирче!…