Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (7)

Глава седма

Първите дни протичаха объркано. Трябваше да влезе в ред това и онова. Тук в първи клас^[1] вратлетата не бяха още свикнали на ярема. Необходима беше някоя и друга седмица, за да се сдушат, за да се създадат приятелства. Дните все още не минават гладко, закачат се като зъбци, почукват с тояжката си, опипват наоколо, за да разберат накъде вървят.

Стаята на първокласниците има западно изложение. Сутрин е сенчеста, но следобед слънцето я пече убийствено. Накараха всички ученици да се острижат. Двама-трима зевзеци обаче, подучени от по-големите ученици, се престориха, че страдат от очи, и така спасиха косите си. Тези зевзеци седяха на задните чинове и всички повтаряха класа. Попът ги наричаше „перси“^[2]. Един от задния чин пошушна тайната и на Мельос. Беше едно немирно момче с опърлена коса като бялка, който се смяташе за „Цар на персите“.

— Не ме болят очите — отговори му Мельос.

— А нима мен ме болят?

— Тогава защо не я острижеш?

— За да не изглеждам като таралеж, затуй.

— Добре, но мен не ме болят очите… — повтори Мельос и наведе глава над читанката си.

— Аз не съм сополанче като тези от долните класове! — каза отново бялката… — Разбра ли?

— Разбрах, но аз ще я острижа.

— Е, острижи я! Щом като си овен. Какво мога да сторя аз? Острижи я!…

Това момче беше се родило заедно с вироглавието. Всичко вършеше наопаки. Казваше се Дакридзикос или Христидис, но учителят по вероучение го прекръсти Ахристидис^[3] и този прякор му остана. Странеше от ученето, сякаш то беше някаква лоша пъпка. Телохранители му бяха двама други зевзеци — Куркулос и Хамоляс.

Сега вече почнаха лека-полека да се очертават „звездите“ на класа. Едно тихо и жълтеникаво като кашкавал момче беше първо по вероучение, но последно по всички други предмети. Казваше се Хадзиастериу. Майка му сигурно беше скъперница и набожна. Това заключение можеше да се направи от много неща. Книгите му миришеха на кандило. Майка му острига косата му, преди да кажат това. Чорапите му бяха плетени на ръка — домашна работа, а облеклото му беше от преправени износени дрехи. По география Евантия Мускура туряше всички в „джоба“ си. Тя беше брюнетка с намръщени очи. Седеше заедно с другите на задните чинове и не говореше с никого. Впрочем всички момичета се държаха надуто и важничеха. Евантия почваше урока си винаги с израза „А пък…“

— А пък Полигирос е главен околийски град на Халкидическия полуостров. И произвежда зехтин. А Ормилия пък…

— Достатъчно, Мускура. Отлично…

„Отлично!… Отлично!… Мускура…“ — съскаха зевзеците, когато минаваше край тях, за да седне на мястото си… — „А пък… отлично, Мускура!“

Класът си имаше и своя велик математик. Аргириос Евангелу. Той беше едно тромаво мургаво момче с гъсти вежди, син на бакалин, което през свободното си време седеше зад тезгяха на бакалницата им. Беше нисък, плещест, преждевременно сериозен и имаше белег от рана на долната част на брадичката. Той просто знаеше на пръсти задачите.

По старогръцки си съперничеха обаче други — Артемиос Лаинос и Ньоня Лянгура. По латински Апосперитис — Христофорос Апосперитис, дошъл някъде отдалече и малко темерут. По френски език Алики Спавери имаше такова произношение, че караше учителя да се възхищава.

По съчинение се отличаваше Велико Принола, най-голямата в класа. Тя имаше коси с цвета на житото и кафяви очи и беше готова всеки миг да се превърне в жена. Звездата на Мельос беше още мъждива, забулена от вродената му срамежливост. Но денят, когато той засенчи всички, не закъсня да дойде. Класът си имаше и други две звезди: Хамоляс — шило и закачлив, — малцина имаше като него в училището, и Куркулос.

Изпъкваха още неколцина със своята необоснована индивидуалност — Неархос Кандарихос, Статис Каламизос и Тетида Иереми. Начело обаче стоеше, както казахме, Дакридзикос със своята външност на бялка. Пред него другите „перси“ бяха сбирщина. Бройки и имена — нищо повече. Но там, дето бройките и имената свършваха, имаше и една бройка, която почваше под нулата. Фолос — „юдата“ на класа.

На учителя по френски просто му идваше да се пръсне от тяхното дебелоглавие. Той беше особен екземпляр. Анемичен, проскубан, грохнал, готов за оня свят. Едно комарче с име на човек, казваше се Алберт Анахоридис. Един много изстрадал човечец, който се усмихваше добродушно и измъчено, каквото и да му правеха. Беше нисък, изпит — някакво подобие на човек.

През междучасията момчетата се сгромолясваха по стълбите като камъни от планина. Юрваха се с викове още от вратата и заливаха двора като масло. Дворът беше просторен, опасан от реката. Тя служеше като ограда; а покрай водата, отсам и оттатък, имаше друга ограда от стройни тополи. Водорасли и ментови храсти се зеленееха и ухаеха край водата, а сред тях играеха, подскачаха и крякаха малки пъстри жабчета.

Момчетата крещяха като лодкари. Бай Тодос, застанал пред вратата на своето мазе, се кръстеше.

— Ех! Боже, божичко всемогъщи! Що за магарешки бодили са тези!… Какви ли не деца са виждали очите ми, но това са луцифери триж проклети… Ех, царство твое небесно и силата на отца… Богородичке мила!

И точно тогава един удар с футболна топка по главата просваше бай Тодос на земята. Старицата взимаше светена вода и поръсваше двора, за да пропъди злите „духове“. И именно през това време зевзеците намираха удобен случай да прережат с пила телената мрежа, която предпазваше стъклата. Ако не чуеха да се трошат стъкла, сърцето им не можеше да намери мира. Разболяваха се.

Момичетата си имаха свой отделен двор. И те си имаха своите тополи и обрасъл с ментови храсти и водорасли бряг. Едни големи момичета от последния клас се облягаха на тополите и се замисляха. Преподавателското тяло излизаше на големия балкон. Учителите пушеха безгрижно и се преструваха, че не чуват крясъците и писъците, които идваха отдолу. Господин Скамвурас оставаше най-отзад. Стесняваше се да застане до другите, сякаш беше от друга категория, сякаш беше излишен. Страхуваше се да се покаже, за да не го забележат децата и да го засегнат пак с някоя от онези непоносими закачки. Не можеше да забрави онова, което му бяха устроили миналата пролет. Под балкона се бяха насъбрали около десетина души от зевзеците и играеха на „хвърчи… хвърчи…“ Случи се тъй, че той се намираше там съвсем сам през това време. Долу под него учениците крещяха:

— Хвърчи… хвърчи… щъркелът!

— Хвърчи… хвърчи… метлата!

— Хвърчи… хвърчи… пеперудката!… — извика най-после един, а другите почнаха да се превиват от смях…

Господин Скамвурас се прибра в къщи посърнал. А на обед не яде.

Тазгодишната есен се влачеше лениво. Тя беше една от онези недъгави и болнави есени, които покашлюват, покашлюват и после увяхват и окапват. Земята не се зеленее, прави се на умряла. Но животът дебне изпод пръстта, както лисицата се спотайва зад храста с полузатворени очи. В дома на бай Анестис се приготовляват за зимуване. По ъглите са сложени дебели миндери с възглавници — всичко е покрито в калъфи от домашна тъкан. Дори и прозорците са облекли зимните си дрехи. Един ден кира Арети стъпи на един стол и окачи домашните завеси, които придадоха на стаите възтъмен оттенък. Купът на чеиза понамаля, защото Арети извади от него килими и черги и ги постла. Тя беше способна жена — домакиня и в кръвта си… Но криеше нещо в сърцето си и беше като вцепенена понякога. На никого не казваше нищо. Мельос се мъчеше да открие това „нещо“ в погледа й, но тя изплашено го отместваше.

През вечерите момчето четеше под светлината на лампата, а сърцето на бай Анестис пърхаше като лястовица. Цялата къща беше залята от някакво сладостно, непознато досега ухание. Ухаеше на момче, ухаеше на наука… На стареца му идваше да отиде някъде и тайно да се наплаче. Това щеше да бъде нещо като благодарност, като молитва.

През такива часове, когато се случваше Арети да отсъствува, старецът се шмугваше при момчето и му казваше с умолителен глас:

— Ех… няма ли да ми дадеш и на мен от тези твои златни буквички?

Момчето се усмихваше щастливо и погалваше набръчкания му врат.

— Да ти ги дам всички, бай Анестис.

— Чакай. Би ли ги побрала всички главата ми. Колко са?

— Двадесет и четири.

— Ех… — въздъхваше старецът. — Много са ги направили. Учените не са ни имали никак предвид нас, бедните. Гледали са само своята угода!… Всичко за свое удобство!…

— Толкова са буквите, бай Анестис. Те не са виновни. С по-малко букви не бихме могли да напишем всички думи.

— За какво ми са на мене всички думи? Аз искам да напиша две думи. Анестис Кальоритис. Нищо повече. Чакай… колко букви са нужни за тези две думи?

— Пак двадесет и четири.

— Видиш ли? Видиш ли как са объркали работата? Да не би да вземеш тяхната страна! Но нека… Както изглежда, нищо не става. Научи ме поне алфата. Я ми я покажи, да я науча, та да не ми се изплъзва. Има ли в тази книга някоя такава буква?

— Пълна е.

— Видиш ли… — каза пак притеснено бай Анестис. — Наблъскват ти безброй алфи и хич не ги е грижа как ще се оправиш. Я ми покажи сега една.

— Малка или главна искаш?

— Ех… Така ли било сега? Ето ти беля! За всички букви ли е така? Двойни ли са?

— Всички са двойни.

— Ами че тогава те не са двадесет и четири, момчето ми, а четиридесет и осем. Свършено. Сега вече напълно се отчаях. Не е за мен да уча писмо. Но нищо… Щом като се залових, я ми покажи буквата „а“.

— Коя от двете искаш? Голямата или малката?

— Ами… че като ще уча една, поне голямата да науча. Хайде покажи ми голямата.

Мельос избра една главна буква „А“ и му я показа.

— Я дай тук! — каза старецът и дръпна книгата към себе си. — Тази ли е?

Погледа я, погледа я… Нищо не можеше да проумее. Най-после се помъчи да я оприличи на някое от сечивата си. Почна да търка и да пули очите си… Но нищо. Най-после отсече:

— Виждаш ли я, пустата!? — каза той. — Прилича на стълбата на клисаря, на която се качва да гаси кандилата. Кажи ми, момчето ми… как се пише „Анестис Кальоритис“? Разбира се, искаше ми се да науча повече. Искаше ми се да науча повече, за да ти пиша писмо, когато пораснеш и отидеш далече и те загубя… Да мога да те намеря, когато ми потрябваш… Но нищо. Няма да успея. Времето не ми стига. Но научи ме поне да пиша името си. Ще ми потрябва.

— Добре, бай Анестис. Ще те науча. За една седмица ще се научиш.

— Искам да си напиша името на един кръст и да го оставя настрана и когато склопя очи, да го забият на гроба ми.

— Недей така, бай Анестис.

— Мълчи… — каза старецът и почна да се смее, като бършеше тайно сълзите от очите си. — Как ще умра, щом ти си при мен! Питай, когото щеш. Това няма никога да стане!…

Подобни радости не траеха дълго време. След малко Арети се връщаше от мазето или от някоя съседка и ги накарваше да станат, за да сложи софрата. В тенджерата имаше винаги нещо, което подскачаше нетърпеливо и след малко се разливаше в чиниите, дигайки пара. Хранеха се мълчаливо. Или понякога спираха за миг, държейки лъжицата в ръка като сопа, за да чуят фученето на вятъра и да му се заканят, задето се мъчи да срути колибата на бедняка.

След като се нахранеха, кира Арети раздигаше софрата и се залавяше с някакво плетиво… Мельос отново разтваряше книгите си… А старецът измъкваше кесийката си с тютюн, свиваше цигара и се облягаше на стената, за да се любува на момчето си.

— С-с-с-с… — прошепваше той на Арети, без тя да му е казала нещо. — Чете…

И притваряше очи, за да почувствува отново голямото, много голямото си семейно щастие…