Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Значи нямаше грешка. Това беше трети клас. Трети клас… Представи си! Трети клас… А казваха, че край — свършено е с приказките. Че каквото е имало да става, е станало през годините, когато дедите ни са били още хлапета. Много благодаря!

Всеки дядо изкарва другия лъжец и се успокоява. Тук беше станало чудо. И то чудо голямо и невероятно. Говедата останаха на ливадите. А тук не е пасбище, а училище. Шумът, който се чува, не е шум от стадото. Нито бученето на дола. Нито шумоленето на гората, което южните ветрове разнасят навред из нея. Тук е училище, училище. Стара мечта с чинове, с карти и черни дъски. Ето… тази топола, която се гали о прозореца, се напоява от реката край училището. Трети клас се намира точно над тази река и срещу слънцето. И реката пее по един много своеобразен начин. И този порой от поздрави в двора не пада от небето, а се излива от устата на децата и не може да се сравни с нищо. Това е приказката… Приказката, която самотата му разказваше навън по ливадите, която и щурците му разказваха през нощите — че има една сграда, едно огромно училище, където отиваш и си купуваш други очи, други уши и друг ум.

Децата в двора се надпреварват в приказки. А за какво ли нямат да говорят!… Всички в продължение на три месеца се правеха на големи. Скитаха се гологлави, където си искаха, без ширити и кукумявки на фуражките си. Езиците им мелят безспирно, сякаш се състезават по бързина. Звънецът удари. Първи влязоха в клас „персите“… Две години са го чакали. Те влязоха в строй като патрул от побойници. Ругаят обувките си, които ги стягат — нетърпима мода — да ти затварят краката! Дакридзикос е като разярен зъл дух. Той е пораснал. Хамоляс също, а и цялата компания. Те гледат наоколо си злобно. Не защото са останали да повтарят класа — напротив, а защото не са ги изпъдили. Те пак заеха последните редици. Още от първия миг обмислиха как и какво трябваше да направят, за да си осигурят неминуемо изключване от училището.

Дакридзикос пъхна носа си чак в ушите им и почна да развива своя план, но Хамоляс веднага го прекъсна. Дакридзикос се разсърди. Не беше свикнал да го прекъсват.

— Какво има, бе?

— Не виждаш ли? — каза му Хамоляс. — Ето Кадрас!

Главатарят се намуси.

— Не… Нищо не виждам — каза той с разстроен глас… — Не… Нищо не виждам.

Хамоляс обаче скочи и дори направи знак на Кадрас да дойде при тях.

— Не, нищо не виждам… — продължи кисело главатарят. — А бе, той е за първите чинове.

Хамоляс поогледа „облеклото“ му и се съгласи с него.

— Добре — каза му той. — Имаш право.

Мельос дочу разговора им и се поспря. Поколеба се за миг и после седна с един чин по-напред. Зад себе си долови тежкото дишане на Дакридзикос.

— Добре — каза Хамоляс, — щом като не желае при нас… Какво да го правим, нека не идва!

— Усети, че ще изяде ритник, та затова не дойде.

Мельос се извърна и го погледна право в очите. Той отмести ядосано погледа си в друга посока.

— Торис… — каза му Мельос.

— Не ме закачай! Ето стената, какво се обръщаш?

— Да ти подам ръка.

— Заври я в носа си!

Хамоляс се развълнува.

— Да му подам ли моята, а, бе, Торис?… — запита Хамоляс своя главатар.

— Не!

Ясно се чу как един юмрук се заби в ребрата на адютанта.

Мельос се извърна още един път.

— Не съм за първите чинове… Само това исках да ти кажа. А да знаеш, не бих се и унижил.

Отзад не се получи отговор. Само дишането им стана по-тежко.

И онези там, на първите чинове, и те си имаха своите разправии. Къде са били през лятото. Какво са правили. Само хвалби. За какво друго можеха да мислят? Други се грижеха за тях. За преминаването в друг клас ли? Никой не се тревожеше. Всички на края на годината щяха да бъдат обявени за „минаващи“, дори и дръвниците. Тежко и горко на „персите“. Колкото и способен да е някой от тях, бележката му ще се отмери, сякаш е злато — да не би да се даде някоя стотна от бележката повече.

От третия чин нататък никой не се обръщаше да погледне назад, сякаш зад тях беше страната на Лот[1]. Карумбалос забеляза това и един ден подхвърли язвително:

— Обръщайте се от време на време и назад — каза им той. Грешите, зад вас не е страната Гоморска[2]. Там е страна на магарета[3]!

Но те не го послушаха, за да не се превърнат в сол…[4]

По едно време шумът в класа внезапно затихна. Като ято пъстропери птици нахлуха вътре момичетата. Всички бяха сериозни като дами. И то с пълно право. Те не бяха вече сополанчетата от първи клас, които трепереха като котенца пред учителя. Моля! Това бяха госпожици! Мельос хвърли един поглед от мястото си. Освен Кальондзи — една дебелана с очила, която той помнеше още от по-миналата година — всички други бяха нови. Това момиче с очилата все дебелееше — закъде бе тръгнало? Първа влезе една русокоса девойка, която отметна косата си назад, сякаш да отърси сняг от нея, и цялата стая се изпълни с искри. Тя имаше надменни сини очи и съвсем бледо лице. „Свети Георги“! — казаха „персите“ и се прекръстиха. Момичето се поусмихна, пребледнявайки още повече. Всички други минаваха със сведен поглед. Сякаш внезапно се бяха умислили. Последно влезе едно неспокойно същество, което хапеше устните си. Прекрачи прага като кос и с бързи крачки се отправи към мястото си.

Мельос се стресна. Момичето беше тънко и мургаво като ръж. С премрежени очи и много черни мигли. По коренчетата на косите й блестяха ситни — ситни капчици пот, които изчезваха като невидима пара. Това момиче беше чисто като поточе в зори. Мельос, без да иска, улови погледа й, прикован върху него. И се изплаши. И само веднъж през целия си кратък живот беше се уплашил така. Това се случи една вечер, когато, докато се готвеше да спи на една ливада, една звезда стремглаво се насочи към него да го изгори. Но какво ставаше сега? Нищо. Едни развети коси минаваха край него. Коси ли? Добре де, всички момичета имаха черни коси! Но защо тогава очите му останаха така приковани върху тези коси? Да не би причината да беше панделката, която така нежно ги придържаше? Това беше една синя панделка, сякаш поточе сред гора. Нима заради това?… Не. Но нима пък… — не, не, изключено — нима, девойчето не обърка стъпките си, като минаваше край него? Ако беше се случило такова нещо, всички щяха да го забележат. Спокойствие! На края на краищата той не беше вече дете!

Един мъж трябваше да се държи като мъж. Най-после да уважи и… своята възраст! Преди малко пръстите му бяха спокойни. Какво ги прихвана сега, та почнаха да барабанят? А в очите му… — добре бяха очите му преди… кротки и тихи като на юнец. Те нямаха много работа. Гледаха, плачеха или се смееха. Какво се случи сега с тях? Светят демонично и блестят… И таз хубава! Я се овладей! Дойде някаква малка буря, ще премине! Ето погледни!… Девойчето е тихо, тихо, сякаш се плъзга по езеро. Може би се казва Параскевопулу… Артемисия Параскевопулу. Защо не? Или Ламбротея. Ламбротея Кастравецу. Я погледай по-добре „Свети Георги“. Я виж как блести в светлината на косата си. Прекръствай се и ти, когато тя минава. Остави ти Ламбротея. Какво ти пречи горкият кос? Кажи си, че и тя е една кравичка, която е дошла да попасе писмо. И се успокой. Я по-добре дай ухо към Дакридзикос, който пак нещо говори за тебе. Обзалага се на пет драхми, ако някой успее да ти „смъкне носа“.

— И какъв път на косата има!… — каза Куркулос.

— Къде е тоя път? — запита Дакридзикос. — Глупчо! Път ли е това?

— Че какво е?

— Пътека, за да се разхождат въшките!…

Мельос изведнъж почувствува, че би бил много нещастен, ако не го удари, но ако пък го удари, би станал още по-нещастен. Овладя се.

— А бе… Торис… — извърна се Мельос и само това му каза. Беше много тъжен…

Дакридзикос погледна настрани.

— Хамоляс… — обърна се Мельос към приятеля на главатаря, — я ми кажи ти какво съм му сторил?

Хамоляс влезе в борба със себе си. Най-после надви „персът“.

— Не знам… — отговори му той. — Питай самия него. Защо не питаш лично него? Отговори му бе, Торис… Не чуваш ли, че те пита? Какво ти е сторил?

Дакридзикос се изплю.

— Какво ми е сторил ли? Не виждаш ли, бе, че се прави на… на… Хай по дяволите! Не знам… Млък!

Мельос го погледна братски. Ех, и ти, Торис… Торис… Защо му се сърдиш? Знаеш ли ти колко му струва това сако? И знаеш ли какво бие под това сако? Знаеш ли какво тичане е било подир говедата и колко безсънни нощи и мръзнене му струва… и с каква безмълвна трагедия е заплатил, за да вкуси днес тази радост. Радостта, която е толкова леснопостижима за всички: да може да подпира лакти върху тази дъска, да гледа тази проядена и разкривена дъска? Да слуша цвиленето на Карумбалос и безсолната мъдрост на попа?… Ах, Торис… само да знаеше… Но Мельос не успя да продължи своите размишления. Откъм коридора се чу едно продължително „с-с-с-с…“ и всички се завтекоха към своите места. В класа влезе Скамвурас. Той беше се променил… беше станал много по-различен отпреди. Носеше, разбира се, още своята пеперудка… морскосиня с бели точици… Беше облечен в нов с маслинен цвят костюм… но очите му гледаха по-смело, ръцете си държеше по-свободно, по-естествено. Той отвори дневника върху катедрата и започна да чете имената на учениците.

— Аларихос Евангелос.

— Тук!

— Актипис Йоаким.

— Тук!

— Вурахмани Кальопи.

— Тук!

Сърцето на Мельос биеше до пръсване. Внезапно очите на учителя се присвиха. Гласът му прозвуча развълнувано.

Кадрас… — рече той разтреперан и потърси с поглед да открие своя любим ученик.

— Тук… — чу се гласът на Мельос изпод сресаната му на път коса.

Бледен, учителят затърси от мястото си да го открие сред главите на момчетата. Беше се надигнал… После застана неподвижно и се постара да успокои гласа си.

— Много се радвам, Кадрас… момчето ми… — прошепна той и влажна светлинка просия в очите му.

— И аз, господин учителю… — отговори разтреперано щастливият глас на Мельос.

Скамвурас се наведе над катедрата си и се помъчи да намери изпуснатия ред в дневника. Гласът му още не беше се успокоил.

— Марнерис Александрос…

— Тук!

— Ксиполиту Евтерпи.

— Тук!

Списъкът на учениците вървеше гладко. Мельос наблюдаваше пеперудката, която след няколко неспокойни раздвижвания почна да утихва. Но в този момент се случи нещо друго, неочаквано. Един скок в живота, едно връщане в приказния живот и в света на детската фантазия. Списъкът съдържаше едно име, което беше се стопило в годините на миналото… което беше изчезнало завинаги от паметта и езика на Мельос. Едно късче само беше се спасило от пълната забрава… и винаги, когато той четеше някоя страница с нежности, то идваше да кацне като прелитаща птица на брега на сърцето му и отново отлиташе, като загадъчно размахваше криле. Закъде… за колко време? Той не знаеше. Едно име… И това име сега беше в списъка. Изглежда, че то си имаше своя особена мелодичност, затуй всички притаиха дъх да го чуят. Хареса се дори и на учителя и той го произнесе с по-звучен глас.

— Аграмбели Стамири…

— Тук…

Гласът беше по-звучен от името. Коя ли беше от всички тези момичета? Мельос подскочи неочаквано, сякаш го жегнаха с нажежено желязо, и се извърна назад. Едно лице, което две големи очи засенчваха, стоеше там зад него плахо, миловидно, послушно и… — о боже! — гледаше него!… Косенце… Да, тя беше. И само тя трябваше да бъде. Но кои богове се бяха пошегували тъй! Коя сляпа случайност беше нагласила това?

Аграмбели Стамири. Девойчето от приказката. Очите им веднага си казаха:

„Значи тази е?“

„Значи този е?“

Той ли? Той сега знаеше какъв беше. Беше щастлив… щастлив… А девойката, оная бърза и нетърпелива девойка, го бе чакала! Не се беше още… оженила? И самият той се чудеше как е могла да се овладее, след като толкова бързаше. И какъв ангел само беше тя, какъв невиждан ангел! Носеше както всички девойки синя престилка с набори. Една тънка, много тънка верижка на шията си, черен колан и нищо повече… Но и нищо друго не й трябваше. Имаше черна, много черна буйна коса и къдрите й падаха върху рамената. Тя хапеше — както в онзи миг, когато минаваше край него — устните си и ситните капчици изчезваха от челото й… И всичко, което беше на нея, беше фино и изваяно. Просто — краснопис.

Какви имена следваха по-нататък в списъка? Дали не бяха прочетени вече всички? Дали урокът не бе започнал? Мельос не разбра… Нещо говореха. Нещо разправяха. Може би по география. Може би по старогръцки. Може би да не беше още приключено с прочитането на списъка. Или пък учителят бе почнал да чете списъка пак отначало. Но Мельос не помнеше друго име. Не знаеше друг урок. Не виждаше друг образ.

„Значи тази е?“

„Значи този е?“

Аграмбели Стамири…

— Деца, вървете — междучасие…

Бележки

[1] Страната на Лот (библейско) — страна на грешници. Б.пр.

[2] Гоморска (библейско) — Содом и Гомор — страна на разврат. Б.пр.

[3] На гръцки игрословие, което не се предава; гомари — магаре. Б.пр.

[4] Жената на Лот, като бягала от Гоморската страна, погледнала назад, въпреки че й било забранено, и станала на сол. Б.пр.