Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Книга втора

Част първа

Глава първа

Две години минават, докато си поемеш два пъти дъх. Докато затвориш и отвориш очите си, събуждаш се с две години по-голям. Когато си малък, сякаш някой те гони с камъни и те кара по-скоро да растеш.

Хапваш малко хляб, пийваш малко вода, натрупваш малко горчивини… а после правиш ей тъй по бузите си и шепата ти се напълва с мъх.

Децата не броят годините си, големите ги броят за тяхна сметка.

Мельос обаче си нямаше никого. И затова самият живот се зае да му ги брои, без да го пита.

И тъй двете години отлетяха и изчезнаха като две камъчета, паднали в морето… Но се случиха и някои истории… И един ден през ноември Мельос се намери лице с лице с големия град на своите мечти. Всички обичат този град. Селяните тичат да го видят като ожаднели юници. Краката си изпочупват, сякаш тичат да видят някакъв парад. Хвърлят шапките си от радост… само да се пошляят по улиците му, да се заврат в кафенетата му, да позяпат електрическите лампи, които висят по стълбовете като зрели круши.

Мельос обаче не се интересуваше от тези чудесии на града. Кафенетата му не бяха за деца, а крушите му не се ядяха. Той гореше от желание за други неща — за училищата му! Защо, ще запиташ? И таз хубава! Тук ученето е задължително за всички. Ако не ходиш доброволно, ще те изпратят насила.

„Училището е храм…“ — дереше се до по-миналата година попът. „Краставици на търкалета“, както казваше пък великият клисар на черквата „Успение Богородично“ на име Пердикопулос…

Да, господине! Краставици на търкалета! Ако е храм, защо не ти позволяват да влезеш безплатно? А!… Кажи ми, де!… Само приказки…

В едната си ръка Мельос държеше куфар, подплатен с чувал, а в другата — връв, с която беше вързал едно червеникаво куче с бяло петно на гърба. Много си изпати с това куче Мельос, но не му даваше сърце да се раздели с него. Двама-трима умници дори го обидиха още от самото начало, когато кучето тръгна с него. „Не те ли е срам — казаха му те, — уж си гимназист, пък влачиш след себе си това улично куче? Ако ти дадем една драхма, би ли ни го дал да го удавим?“

По-нататък едни бежанчета му го поискаха, за да си го яздят. Какво им правеше кучето? При всеки подобен случай то се пъхваше разтреперано между краката на своя приятел, търсейки защита. Много неща бяха виждали очите му… А после ти разправят, че човекът бил „най-благородното животно“… Животно… това да, но не и най-благородното!… Най-свирепото, ето какво е, даже и това му е малко. Къде да имаше на света някакъв град на мечки или на вълци… та там да отиде човек да живее… Поне там нямаше да има едни мечки облечени, а други голи, нито пък едни вълци гладни, а други сити.

Мельос навлизаше в града в мрачно настроение. Колко години отсъствува той? Непълни две. Но въпреки това гледаше града с известен страх. Почна да си спомня за северните му ветрове, които режеха като ножове. Дълбоките му и неспокойни реки. Сега, разбира се, всичко благоухаеше още на праскови и на прясно опечен домашен хляб. Къщите бяха пълни с дърва — нека севернякът се заканва. Седиш си край огнището, печеш си хубавите кестени, пък той нека си фучи. Но ако си имаш дърва и кестени. Ако пък си нямаш, гушиш се в дрехата си и чакаш като циганин пролетта.

Добре, че споменахме за циганин. Какво ли прави наистина Битрос? Разбира се, най-напред ще отиде при него — та кой му е най-добрият приятел? И се запъти нататък…

На моста седеше, увиснал като звънец, гологлав човек и гледаше безмълвно реката. Беше се загледал във водата и мисълта му се носеше заедно с нея. Мельос не го запита какво ще намери там, дето отиваше. Каквото отмине, не се връща. Водата тече… Дойде един обущар и изля от кофата си мръсна вода. Мечтанието се прекъсна. Колко лошо нещо е мечтите ти да вонят на кожи…

— От полските села ли идеш? — запита го гологлавият човек.

Бузите му бяха хлътнали.

— Да, оттам…

— Има ли още купни там долу? А, има ли?

— Да, има. Но вече е свършено.

— Жалко…

Човекът пооправи косата си и тръгна. Какво искаше да каже за купните? Добре, да речем, че имаше още — та какво от това?

— Господине, има още купни! — извика му той.

— А, тъй ли, още ли има… Добре, благодаря… Благодаря ти, момчето ми, благодаря. Ще вървя за класове, за паберки…

Мельос беше угрижен. Тръгна нагоре срещу течението на реката. Водата блестеше и течеше тихо като мед.

Патките плуваха като дървени корабчета. Той си спомни за рекичката край училището с тополите околовръст. Сигурно бяха израснали. Тези дървета растат много бързо като момичетата. Но циганската махала не беше вече там. Повечето от колибите бяха срутени. Но и онези, които все още не бяха сринати, бяха празни. До колибата на Битрос гасяха вар в една яма. Бяха поставени основите на една къща. По-нататък друга се довършваше, а трета пък вече се готвеше да приеме своите стопани. Какво заселване беше това? Градът беше се изкатерил до там горе и погълнал колибите.

— Тук живееше един, на име Битрос… — каза Мельос на човека, който гасеше вар.

— Може…

— Къде отидоха?

— Че откъде да зная… Когато циганинът се дигне, целият свят е негов. Ти нещо се разтревожи?

— Той ми беше приятел.

— Изхвърлят ги отвсякъде като смрадливи дрипи. Усмърдявали, казват, градовете. Не си гледат своята воня, ами циганинът им пречел! Ех, да беше тук, когато ги пъдеха…

— Какво им пречеха циганите?

— Нищичко, бе. Когато дяволът си няма работа, крои дяволии. Не е ли гадно…

— Ти ли си купил мястото?

— Ама го каза. Аз нямам за гроб да си купя, а ти… Работник съм, не ме ли виждаш? Разпердушиниха циганите, за да си построят дворците.

— Кои?

— Разбира се, не ти и аз. Онези, дето са натъпкани с пари. Голям приятел ли ти беше този, как го каза?

— Пръв приятел…

— Погрижи се да си намериш друг. Този си отиде вече, няма го по тези места.

— Мислиш ли, че няма да дойде вече никога?

— Де да го знаеш… Едни, като напуснат някой град, не се и обръщат да погледнат назад, а други обикалят наоколо като призраци. На твоя може да му домъчнее за сянката на черницата и да дойде някой ден да изкара един сън. Отде знаеш… Най-различни мераци има по света.

Мельос нямаше какво повече да прави тук.

— Извинявай… — промърмори човекът. — Мога ли с нещо да ти помогна?…

— Искам да оставя някъде кучето си, за да потърся квартира. Мога ли да го оставя тук — в колибата на приятеля си?

— Разбира се, че можеш. Аз държа ключа. Те няма да я съборят по-рано от утре преди обед… имаш време. Ето виж къде ще оставя ключа. Под това камъче.

Скоро след това Мельос пое надолу. Душата му беше огорчена. Какъв град може да бъде един град без циганска махала? На Мельос му се стори, че облаците се надвесиха още по-ниско. И реките плачеха за тяхното заминаване.

Много беше обикнал той циганите. Нещо беше се случило в сърцето му и то беше се изпълнило с цигани. Сякаш съдбата… подбира, подбира… и най-после го свърза с тях. Защо и как, и самият той не знаеше. Ако можеш, седни и проучи тайните пътища на сърцето… Ще се объркаш.

Той беше тръгнал надолу покрай реката. Там долу, при входа на града, бяха гробищата. Сега той искаше да отиде там. Но не бързаше. Умрелите чакат… Само сърцето е нетърпеливо… На едно място реката, сякаш разколебана, правеше остър завой. Тук бяха гробищата и тя не искаше да наруши съня на покойниците. Тя знаеше… Водите унищожават бързо костите. А малко кости все са нещо…

Вратата на гробищата чакаше отворена. Бяха я забравили от години насам така отворена и никой не ставаше да я затвори. Че каква нужда имаше от това? Колкото и студен да беше севернякът, смъртта беше по-студена. Мельос прекрачи прага и в този миг чу черковни песнопения. Плановете му пропаднаха… Къде да намери сред толкова народ кръста на чичо си? Поповете пееха сякаш не черковни, а обикновени песни. И никак не се трогваха. Погребваха света като надничари… И бяха свикнали много с работата си. Едно момиче с разчорлени черни коси плачеше. Лицето й не се виждаше, но се чуваше как се караше на висок глас на майка си „защо й направи това нещо“.

На Мельос му стана тежко, че говорят така лошо на един умрял човек. Искаше да си върви. А освен това му развалиха и срещата с бай Анестис. Той искаше двамата да бъдат съвсем сами. Да си поприказват. И никой да не ги чува, нито дори птичките. Един младеж държеше стъкленица с черно вино. И таз хубава… да погребват, а после да го удрят на ядене и пиене, и то тук… сред умрелите.

Тръгна да си върви. Живите хора опорочават и смъртта. Премина по един дървен мост и стигна до широкото шосе. В този миг се чуха псалми и хлипания. Силна миризма на тамян изпълни въздуха. Напред вървяха хоругвите, след тях едно момче носеше кръста, който щяха да поставят на гроба. „Георгиос Левендакис, на 12 години“.

Майката вървеше с разпилени коси след покойника. Докато вървяха по широкия път, тя пристъпяше безмълвно… Но щом свиха по мостчето и навлязоха в пътя за гробищата, от устата й се изтръгнаха сърцераздирателни писъци.

— Не-е-е!… Не отивай, сине, по този път!… Недей по този път, синко!… Недей-й-й!…

Сърцето на Мельос се разби… Спря там, докато премине шествието, а после отново мина по моста, едва сдържайки сълзите си. Потърси гроба на чичо си и го намери. И тук остави сълзите, които отдавна пареха очите му, да се излеят горещи, задушаващи, отчаяни…

Едва след час можа да се изправи и тръгна по пътя за града…

Мельос не беше вече дете. През цялото това време, докато отсъствуваше, той упражняваше ума си, ровеше се, четеше… Пред него стърчаха планини от загадки, които трябваше да срине. Погълна цели десет коли книги. Къде ги намери?… Ами че той си ги купуваше със собствени пари!

Свършено беше вече с книгата „Севах морякът“, свършено бе и с нейната наслада, тя беше останала назад. Сега Мельос гълташе стипчивия мед на живота. Той се запозна с някакви измъчени учители, които разголваха света в своите ръце, пробиваха тайни прозорци в непрогледния мрак на живота. Чудни бяха имената на тези учители — Максим Горки. Никъде не беше видял лика му, но му се струваше, че щеше да прилича на бай Анестис. „Бай Максим“, тъй му идваше да го нарече. Един ден той попадна на една негова приказка, на чиято корица беше портретът му.

Беше такъв, какъвто и си го представяше. Същински бай Анестис! Друг път видя портрета на един негов приятел: Тодорос Достоевски се казваше. Този пък беше цял-целеничък бай Тодос. Дори и по име не се различаваше. Байовци с големи умове и кротки очи. Мельос се сприятели и с други учители, които носеха очила и ходеха с дълги коси и развързани вратовръзки.

Един ден пък попадна и на един куц, чийто пострадал крак много му пречеше. Беше изгорял там долу сред пламъците на Месолонги.[1] Хубостта му изумявала хората. Така разправяха. А веднъж пък в ръцете му попадна книгата на един циганин. Казваше се Пушкин. Имаше къдрава черна коса и тъмна кожа — същински Битрос…

Безброй бяха приятелите на Мельос. Той прекарваше летата с тях, изтегнат под гъстолистите дървеса, като дъвчеше сламчици и четеше, четеше ненаситно…

Той се задълбочаваше в четенето, без да подбира книгите. Каквото му паднеше, това дъвчеше, като някои яшни юници, които изгризват всичко, каквото намират в яслите.

И така, когато пристигна отново в града и се приготви да седне пак на чина, главата му беше като някакво кълбо, в което се блъскаха всевъзможни идеи.

„Ученик от трети клас на осмокласната смесена гимназия…“ Браво! Ето това ще рече образование. Мельос беше решил да сложи вратовръзка в четвърти клас. Лесна работа. Вратовръзките бяха евтини. Парите бяха скъпи. Но той не беше много сигурен дали ще бъде в четвърти клас. Щяха ли да му стигнат спестените пари? Защото парите наистина нямаха глас, нямаха душа или нещо подобно… но имаха крила. Нямаха оглавник да ги вържеш и да им кажеш: „Почакайте ме вие тук, че ми трябвате за догодина“. Не!…

Горкият Мельос се учеше с прекъсвания. Една година работеше, една учеше. Но къде беше изчезнал през последните две лета и къде беше прекарал цялата зима? Това ще видим…

Бележки

[1] Тук авторът подразбира Байрон, който жертвува живота си за свободата на Гърция през въстанието 1821–1828 г. срещу турското иго. Б.пр.