Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава трета

Когато настъпи септември, Мельос се зае да обмисли всичко. Значи имаме: за книги… толкова, за записване… толкова… остават ни още… толкова… Я да прибавим и за наем… Я и за храна… Нищо не остава. Излизаше се на задънена улица. Посред годината пак щеше да закъса. А кой ще му се притече на помощ? Миналата година беше още жив бай му Анестис. Дядо Тодос сигурно е вече грохнал. А бог знае какво се е случило с приятеля му Битрос.

Не можеше така. Не, не — хиляди пъти не. Ще кажеш, че цяла година се губеше. Много й здраве. Не скърбеше ли за нея? — ще попиташ… Че как не… Но повече трябваше да скърби за себе си. Училищата не се сриват за година, нито пък буквите мухлясват. Това каза и Пердикопулос. Пердикопулос наистина беше мръсен и блуден син, както сам си казваше, ленивец, еша си нямаше, но каквото и да кажеш, познаваше света — правото си е право. Значи… какво значи? Въпросът беше ясен, нямаше повече нужда от умуване. Щеше да си продължи занаята: говедар. Слушай да ти кажа… — де да знаеш? — може би това щеше да му е за добро. Първо, щеше да си подсили кесията. Освен това щеше да сложи на гърба си най-после някаква по-свястна дреха, бе, брате!… Да му се не видяло! Че нали беше ученик от трети клас вече! И то в Смесената!… Я чакай! Какво ще рече впрочем това? „Какъв смисъл има това“, да се изразим като Пердикопулос. Я мирувай! „Сърце под камък“… „Малък си още за огъня на любовта“ (Пердикопулос). През тежките зимни дни, когато ветровете бръснеха тревата и ровът се засипваше със сняг, Мельос не излизаше на паша. Имаше опасност говедата да ядат сняг и да ги покоси дрисъкът. И затова всеки разумен стопанин си пазеше добичето и го хранеше в къщи. И ако нямаше ечемик или овес — нищо от това. Все ще се намереше малко слама или малко сухи царевичници.

През такива дни не само овчарите, но и всеки земеделец оставя ралото си и се свира в кафенето. Като кошери бръмчат кафенетата в такива дни. Играе се главно на „ксери“[1]. Но от време на време се чува и игра на табла или „кончина“. Тебеширът работи като автомат. „Курвулос — две напитки. Вересии шест. Сума осем. Канарьос Василакис три напитки, една на кума му Монахокоцис. Една подводница[2]. Три коняка, един липов и на сватанака Гифтогьорги — в брой три. Сума дванадесет“. Вечерта след училище отиваше и учителят да попрочете някой вестник. Тогава по-заможните от посетителите приближават столовете си до него, вадят броеници, за да убият времето си, и слушат какво пишат „вестниците“.

През една такава вечер даскалът, след като издуха добре носа си, им каза, „тук пише, че Индия била пострадала от наводнения. Населението било измъчвано от глад и епидемия.“[3]

Един от стопаните го хвана „благоговейно“ за ръката.

— Даскале… — каза му той. — Прости на бедните ни умове. Но какво са се заредили една след друга тези еднакви думи? „Какво означава това“? (Пердикопулос.)

Учителят остана много доволен от въпроса.

— Поздравявам те, кир Маникарос… — каза му той, — ти си любознателен човек. Тези думи не означават едно и също нещо. Едната значи епидемия, а другата — глад.

— Бре, как се изложих! Ами как ще ги различаваме, даскале?

— По правописа, кир Маникарос.

— Тоест? Коя от двете означава епитимия[4], даскале?

— Не епитимия, а епидемия… което значи болест.

— Тъй ли? Че как ще ги различавам?

— Думата, която означава епидемия, се пише с йота.

Всички останаха със зяпнали уста. Я виж ти каква мъдрост притежавал този даскал!

В този момент отстрани се чу един тъничък глас.

— Не е вярно!… — рече той тихо.

Всички се извърнаха и погледнаха разсърдени. Учителят се стресна и очилата му паднаха.

— Кой е този? — запита той като попарен.

— Прости му, даскале… то е по рождение такова, да никне там, дето не го сееш. Пукни, бе!… Я виж ти! Ти ще учиш на четмо и писмо даскала! Виж ти сурат!

— Но кой е това? — запита отново учителят учудено. — Никога не съм го виждал.

— Понеже снеговете са го задържали в селото, та затова. Това е говедарчето ни.

Учителят измери с поглед момчето.

— Кой ти каза това, момчето ми?

— Никой, сам го научих.

— Да… вярно, то страда от тази мания… — рече Маникарос, — затова стадото опропасти посевите. Свършено е със света, напълно се е объркал.

Маникарос не бе някакъв прост стопанин. Неговото мнение тежеше и дето се кажеше то, падаше просто като печат. Всички впрочем се съгласиха, че говедарчето го прекали и че умът му е изветрял. Маникарос го наруга здравата. Първо — като момче, какво търси в кафенето. А второ — млък! Враната един път, а вранчетата сто и десет. Децата на твоята възраст по това време почистват оборите, а не киснат по кафенетата! Я виж ти!

— Правилно — обадиха се и другите.

Мельос посниши гласа си.

— Оборът ми е чист… — рече той.

— Върви тогава на по-заветни места да слагаш примки и да ловиш врабци. Какво си се заврял тук? Да обиждаш учителя ли?

— Не съм го обидил… — рече момчето.

Учителят се почеса притеснен по слепоочието.

— Не, той не ме обиди… — рече учителят. — Кой каза такова нещо?

— Наредихме я! — изписка Маникарос. — Няма да го защищаваш, я, сега, даскале… Кажи откровено. Той те обиди, какво сега го премълчаваш?

— Момчето има право… — рече, изчервявайки се, учителят. — И чудно как така сбърках. В бъдеще ще съм по-внимателен. Не е срамно, сгреших. Грешка щеше да бъде да не си призная грешката.

— А не! Не, ние не признаваме! — извика за сметка на всички Маникарос.

— Преди всичко откровеност, кир Маникарос… — рече учителят и стана. — Ще дойдеш ли да се поразходим, момче?

Мельос се изправи.

Маникарос плюна в мангала така, че пепел посипа чак мустаците му. Той беше глава на селото и не търпеше да му се противоречи. Тридесет години наред е бил първенец в село. Кога кмет, кога настоятел на черквата „Успение Богородично“. С богатството си можеше да храни две села. Говореше се, че в мазето си имал пет кюпа с лири. Беше известен на двеста мили наоколо заради „услугите“, които правеше на бедните хорица. Посевът ли ти е пострадал на нивата? Да е жив Маникарос. Кравичката ли ти е останала гладна? Мулето ти ли е пукнало? Стопанката ти ли е изкарала лоша пъпка? Да е жив Маникарос. Седем слуги имаше в магазина си и двама в складовете си и други пет на крак, за да събират зърното от чуждите хармани. Че какво си мислите… И ето сега това бръмбарче ти казва „грешка“! И то на кого? На даскала!

— Бог се отвратил от гладника горделивец и от бедняка самохвалко. Ще ги помета и двамата оттук, помнете ми думата! Не за първи път ви скроява такова нещо това краставо куче! Помните ли, бе, как се лепна като репей в краката на господин депутата тогава, когато с триста зора го доведох в селото?

— Дали помним, казва. Нали и мутрата му искаше да вземе думата.

— Но го отрязахме и си сви опашката.

— Че какво, на шикалки ли ще си играем!

Учителят и Мельос тръгнаха към училището. По пътя си разменяха и по някоя дума. Беше студено. Най-сетне стигнаха до конака му и учителят отвори вратата и каза на Мельос „заповядайте“.

Той влезе колебливо.

— Я му дръпни най-напред един ром… — каза учителят, сваляйки една бутилка, която постави пред него с две чаши. — Добър е за загряване. Аз пък през това време ще запаля печката. Но ти не ми каза името си.

— Мельос.

— Имаш ли близки?

— Не.

Той разцепи с един стар нож борина и я пъхна в печката.

— Лошо нещо… Един вид роднини, разбира се, са и… книгите, но, кажи го, както щеш… Ето и аз съм самотен тук.

От цялата обстановка в стаята вееше тъга.

— Значи тъй, с други думи, ти си образован… — каза му учителят след малко. — И откъде намираш книги?

— От клисаря.

— А!… Пердикопулос!

— … Някои съм си купувал.

Учителят драсна клечка кибрит и я хвърли в печката.

— Жалко, че не сме се познавали по-отрано… Щеше да спестиш доста разходи. Я погледни…

Полиците му бяха пълни с книги.

— По история, по литература, поезия… Горя от желание да отида да специализирам. А ти?

— Ще работя през цялата година и през есента ще отида отново на училище.

— В кой клас си?

— Трети.

— Добре ще бъдеш с уроците си… но… с учителите няма да си добре. Никога няма да ти простят начетеността ти.

— Но не всички… — рече Мельос плахо.

— Браво!… И тъй, приятелю, нали ставаме приятели? Ще ти кажа нещо… Струваше ми се, че съм корабокрушенец на някой необитаем остров и внезапно намирам човек. Сега всеки ден ще ми идваш на гости… нали?

— Аз съм говедар… — рече Мельос.

— А, да, аз пък забравих… Тогава всяка вечер. А? Нещо се колебаеш, виждам?

— А не… но… — каза Мельос, преглъщайки — като го остава само, то плаче…

— Кой?

— А, а… Бальос.

— Бальос ли? Какъв ти е пък този?

— Големи приятели сме.

— Някое овчарче ли?

— Не. Едно овчарско куче.

— Ха!… — рече учителят, някак си засегнат. — Значи ти си приятел на животните.

— Не… Спасих го от един кладенец и сега подивява, като остава само. Страх го е, да не го хвърлят отново.

— Извинявай… — рече учителят сериозно. — Милостиво сърце си имал. Но и аз не падам по-долу от тебе. Имам си един Мейданис под леглото. Мейданис, я излез…

Едно жалко на вид куче подаде недоверчиво муцуната си.

— Бяха му вързали една тенекия на опашката и му я махнах. Та оттогава се приюти тук. Ти къде го държиш?

Мельос наведе засрамено глава.

— Краката ми изстиват… — рече той, завирайки пръста си от смущение в чашата.

— Е, и какво?

— Идва при мен и се свива до краката ми.

Учителят го погледна развълнувано.

— Така, ти си имал значи голям приятел, Ме… Ме…

— Мельос.

— Мельос, завиждам ти… Вземи приятеля си някой ден и го доведи да си правят компания с Мейданис. Та и той, горкият, малко да подругарува. Какво ще кажеш?

— Съгласен съм — рече Мельос.

След това заприказваха за друго. Говориха за самотността, за снега, който затрупваше цели села, та чак се загубваха под него. Гаврътнаха още по чаша. Учителят разказа за едно пътуване, което беше предприел през лятото до Метеора. Това е една местност с огромни скали като острови посред полето. Навярно някога там ще да е било море. Изкачват те на тях с някакви мрежи. Но при слизането се объркваш. Никой не се съгласява да влезе отново в мрежата, щом веднъж погледне отгоре пропастта. Та значи преди слизането калугерите най-напред напиват посетителите, после ги турят в мрежата и ги спускат като вода в кофа.

След това учителят разказа за друго свое пътуване до остров Керкира[5]. Целият град пее и се смее толкова много, че и ти го удряш само на смях и песен. Грижите там се смятат за оскърбление.

— Много ли е хубаво там?

— Поповете не ти препоръчват да отидеш там. Защото има опасност да се откажеш от рая. А те нямат сметка.

Мельос се завърна много късно в своя обор. Още отдалеч той долови отчаяното скимтене на Бальос. Като отвори вратата, кучето се хвърли отгоре му, прегърна го с предните си крака… и почна да се смее и да пее, и да плаче.

— Полека, Бальос… Не сме стигнали още в Керкира.

Цяла нощ Мельос сънува само мрежи, които го издигаха високо горе на Метеора и го спускаха долу. И вино…

И попове, които го преследваха с кадилници, за да не отиде в Керкира.

Зимата мина бързо. После дойде лятото и си отиде и то. След това настъпи есента. Мельос си взе „сбогом“ с учителя, със стадото, с пасбищата… вдигна куфара с дрехите си, погали Бальос по шията и… сбогом. И двамата поеха пътя. Селото зад тях пушеше лениво като огнище. Искаше да се сбогува и с Пердикопулос, но великият клисар отсъствуваше от селото; беше отишъл в града да посребри кандила и свещници на черквата „Успение Богородично“ и изглежда, бе намерил хубава ракия и се бе забравил край някой тезгях.

Бележки

[1] Ксери — игра с карти, трупаница. Б.пр.

[2] Подводница — бяло сладко. Б.пр.

[3] На гръцки „глад“ и „епидемия“ е „лимос“. Различават се по правописа. Б.пр.

[4] Епитимия — наказание заради нарушение на църковните канони, налагано от духовния наставник по време на изповед — или многократно изричане на молитви, или по-строг пост, или поклони до земята пред икона и др.; смисълът на епитимията е да излекува душата по пътя на нейното спасение. Бел. ladyofthesea.

[5] Керкира — гръцки остров в Йонийско море, който е известен под наименованието Корфу. Б.пр.