Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Следващия ден за училището на този малък град не беше ден. Беше само тревога. Сикалос береше душа в болницата. Аглаица си даде оставката и взе влака… Скамвурас, Раул и Алберт се бяха затворили в къщи. Мельос, изправен на стълбището на училището, ръкомахаше.

— Ако не напусне… друг начин няма!

— Ще го убием! — извика със зачервени очи Дакридзикос.

— Долу Карумбалос! — изрева цялото училище.

Старецът държеше полите на антерията си.

— Боже всемогъщи! Свършено е, ще го пометат от училището. Какво зло ме сполетя? Слез, бе, бог да те убие. Погледни, господи Исусе Христе еднородни. Сине божий… какво да правя, като нямам сили да го спра? А, бре, ти! Свършено…

Множеството се люлееше долу като гора през буря.

— Смърт на престъпниците!

Старецът запуши ушите си и се пъхна в мазето.

— Пожарът вече пламна и гори. И онова, нещастното, бере душа в болницата. Искам да зная кой му даде пищова! А оня с широките ръкави — попът, и другият — Карумбалос, седнали да ми разправят за „грешници“. Грешници има, но кои са те? Сикалос и Аглао ли? Грешници сте вие, бе. Грешници и крадци! Да!…

Старицата, която лежеше вътре, се задави от кашлица.

— Какво кашляш пак, Зумбулчето ми?

— Добре съм. Вън какво става?

— Севернякът духа попътно на птичките. Нищо няма. Почивай си.

След това почна сам да си бъбри.

— Мравчицата ми… — забъбри си той.

— Какво се е случило пак с мравчицата? — запита заинтригувана старицата.

— Нищо. Когато бог поискал да погуби, казват, мравчицата, давал й крила. Чуваш ли как се дере? Като гамен… по сокаците!…

В двора непрестанно ревяха „долу“! По едно време на балкона се появи мъртвешката глава на директора.

Той беше злобен и студен като змия.

— Да се маха! — извикаха децата. — Вън убийците!

Сега директорът се показа с цял ръст. В двора екна рев.

— Бесилка-а-а!!!

— Тишина! — заповяда той. Гласът му беше твърд като стомана. — Надзирателят да се качи незабавно горе!

На балкона сега се появи и попът.

— Долу вестителите на смъртта! — ревяха децата.

— Семе на безбожници… Рожби на змията… — изсъска той през зъби и закри очи с широкия си ръкав. — Сганта беснее… — рече той на директора.

— Виждам.

— Проклятия на сатаната!… Млък! — изписка още по-строго сега директорът. — Надзирателят да се качи незабавно!

Бай Тодос стегна ремъка си.

— Добре… добре… качвам се, да те качат на бесилото дано, езуитин неден!

Старецът, влачейки крака, се изкачи в канцеларията.

— Тичай веднага в полицията! — извика му разтреперан Карлафтис.

— Да тичам ли? Хубава заповед. Но с какво? Дай ми краката си и ще тичам… иначе ще трябва да се влача като охлюв.

— Познавам те! — промърмори Карлафтис. — И ти си от онези, които наливат масло в огъня! Заповядвам ти! Чуваш ли?

— Старческите ми крака са глухи. И ако те послушам, каква полза ще имаш!

— Веднага да дойде полицията! И да арестува нарушителите на реда! Още сега!

— Ти казваш „още сега“, а аз ти казвам „лека нощ“… Докато дойде полицията, или те ще се изморят, или на вас ще ви мине… Защо се ядосваш?

Междувременно директорът се върна от балкона.

— Надзирателю! — извика му той. — Полицията! Бунтът се разширява.

— Тъкмо това казвах преди малко, господин директоре. Добре, ще доведем полицията. Но как ще я изпъдим? Там е трудността. Тези бръмбарчета не са зрели хора като твоя и моя милост. Те са още шира. Ако ти поразбъркаш, ще кипнат още повече. Аз зная добре тези неща, научил съм ги. Трябва да ги подхванеш со кротко, со благо… Послушайте стареца, чиято глава е побеляла от такива работи…

— Стига, съзаклятнико, и ти! Нихилист!

— Непонятни псувни… не ме засягат. Прощавам ти. Аз през живота си съм свикнал зле… да прощавам?

— Разбойник… — извика попът и изпъна побледнялата си шия над яката на расото.

— Бог ме осени, попе, и тъкмо сега си спомних една думичка, която ще ти прилича като калимавка. „Блажени смирените“. Как си забравил това, попе?

— Млъкни. Ще употребя насилие — извика попът и дигна ръка.

Тогава старецът пристъпи две крачки, изправи се пред него и му обърна гордо бузата си.

— Употреби насилие! Употреби насилие, де! Вампир!… Служител на сатаната и пъкъла! Какво стоиш? Това искам. Друг начин, за да се спаси расото от тебе, няма. Употреби насилие, де!

Директорът се затече и го хвана за антерията.

— Твоята длъжност, надзирателю — рече му той, — не е да се заяждаш, а да се подчиняваш. Заповядвам ти за последен път да съобщиш на полицията!

— Няма да отида никъде! Чувате ли? Изпъдете ме!… Изхвърлете ме на улицата заедно с бабичката ми!

— Оставката ти е приета — рече директорът задъхано.

— Очаквах това. Няма да се моля. Ще варя парцалите си, за да ям, но няма да се моля! Не!…

И той се обърна, да си върви. В този момент обаче долу нещо се строполи с трясък и порой от стъпки се понесе по стълбата. Старецът бе повлечен като сламка. Децата се юрнаха към канцеларията.

Директорът се изплаши. Отиде до площадката на стълбището и простря ръце срещу тях.

— Полека… — рече той. — Внимание! Бих желал това безумие да ви струва колкото може по-малко. Какво искате?

— Да се махне Карумбалос!

— Покажете държание на ученици, ако искате да ви изслушам. И най-напред не дигайте шум. Един да вземе думата. Кой от всички ви желае да говори?

— Аз! — извика Мельос.

— Кадрас… винаги, вечният Кадрас. И преди всичко: знай, че си изключен завинаги. Сега говори.

— Не искаме отмъщение… — рече спокойно Мельос — Но сме взели решение. Докато съученикът ни е жив, ще продължим занятията редовно. Ако обаче той умре…

— Е, какво?

— … Няма да се завърнем в училище, докато не си отиде господин Карлафтис.

— Вашият съученик е жив!

— Още е жив.

— Какво значи „още е жив“? Щом като е жив, значи е жив. И тъй приберете се по класните си стаи.

Децата не се помръднаха.

— Какво сте зяпнали? — изгрухтя директорът. — Нали казах! Приберете се по класните си стаи!

Около десетина деца тръгнаха да влязат. Начело беше Контолеон. И тогава морето се развълнува и ги заля. Дакридзикос пръв сграбчи атинянина, стисна го за шията и го залюшка като кол.

— Ще те удуша, бе, пеперудко!… Не искам да си умириша ръцете с парфюмиран сапун, но ако не се върнеш обратно, ще ти изям ушите!

Контето се уплаши.

— Аз не си отивах… — рече му той, преглъщайки. — Бях тръгнал… да се изсекна.

— Изсекни се тук и си изяж сопола! Нужно ли е да отидеш вътре?

— Добре…

След малко всички се върнаха към стълбището.

— Хайде! — рече им директорът. — Какво ме гледате така втренчено? Заповядвам ви да се приберете в класните си стаи!

— Всички ли? — чу се изведнъж като тръба гласът на Дакридзикос.

Директорът отговори „разбира се“.

— И Кадрас ли? — запита с още по-грозен глас Дакридзикос.

Директорът се замисли за миг. Погледна още веднъж решителните им погледи.

— Тъй да бъде… — рече той. — Добре. Временно и Кадрас. Хайде сега! Приберете се по класните си стаи. Теодулос!…

— Хм… Какво?… — рече бай Тодос. — Какво обичаш?

— Да бие звънецът… — каза му той сега с приятелски тон.

— С удоволствие… — рече старецът и погали с умиление дръжката на звънеца си. — Хайде вървете! Хайде всеки бързо на книгите си! И не стъпвайте така… сурлосано, защото ще ми срутите стълбата. Кротко.

След часовете неговите „съюзници“ чакаха Мельос долу пред стълбището.

— Махайте се, бе!… — рече им Дакридзикос. — Кадрас има работа. Да вървим, Кадрас. Имам нещо да ти кажа. — И като се наведе към ухото му, прошепна: — Имам харчлък за куркубини… — и се облиза.

— Да… — завря си носа и Хамоляс. — Искаш ли? Нямаш представа колко са сладки проклетите!…

— А терлици за майка му?

— Тя ще си ги направи от старо одеяло. Не се грижи ти, този харчлък е за куркубини. Въпросът е уреден. Хайде да вървим.

— Добре… щом е така… да вървим.

— Ех, бе, Кадрас! — рече с дрезгав глас Дакридзикос. — Как стана такъв, бе, а? Слушай. Виж… Слушай… чуваш ли… погледни… Ето: правя те… Правя те главатар! Вярваш ли ми? Не, искам да ми повярваш. Затова те извиках. Мене не ме интересуват куркубините! Кажи му и ти, бе, Хамоляс… Нали заедно взехме решението? Ти си най-добрият, бе, Кадрас, от всички най-първият. Хайде, бе, говори и ти, де!

— Ти си първият… — рече трогнат Хамоляс и се изсекна. — Щом веднъж те признавам за пръв, свършено е вече. Кадрас… слушай: не отказвай. Който каже „не“, ще умре!

Очите на „перса“ пронизваха като ножове. Дакридзикос го сграбчи за косата.

— Келеш! Имаш ли разрешение от мене, за да говориш така?

— Искам да влезе и той, бе, Торис… — рече адютантът с очи, плувнали в сълзи. — Ах, ако знаеш колко много искам да влезе в бандата ни… Ако не влезе… Ето казвам ти го, Кадрас, ако не влезеш, не искам и да зная вече за бандата.

Мельос погледна и двамата с нежност.

— Ние сме братя… — рече им той с мил глас. — За какво ви е банда? Има ли нещо по-хубаво от братя? Бандите са за кражби.

— Никога не сме крали! — скочи ядосано Хамоляс.

— Зная… затова именно не ни трябва банда. Ние сме братя и туй то. Който посмее да ни закачи, ще го удушим с шест ръце! Нали?

— Тъй е, но… — рече главатарят и се изплю.

— Тъй е… — рече и Хамоляс — но обичам бандата си, бе, Кадрас! Защото, както виждаш, ние си нямаме никаква… Аграмбели, за да я обичаме… затова си обичаме нея…

— Пукни! — изрева разтреперан главатарят и го сграбчи за главата. — Кадрас… — каза той, обръщайки към Мельос обидените си очи. — Ако искаш да не удуша това теле някой ден… влез в бандата… за да се спаси…

Мельос погали и двамата по мършавите им гърбове.

— Нека отидем най-напред да ядем куркубини… — рече той — после пак ще поговорим по въпроса.

— Ти си влязъл вече! — извика Хамоляс. — Знам го. Сега ти си наш главатар!… Ах, Куркулче… — рече той и си спомни с умиление за болния си другар. — Къде си да видиш новия ни главатар?

— Мръсни лекари!… — изсъска през зъби и Дакридзикос. — Два месеца разправят „няма му нищо“ и не му позволяват да дойде. Подлеци! Да вървим сега…

Те тръгнаха към своите свърталища. По пътя срещнаха една котка. Хамоляс се наведе да вземе камък… погледна Мельос и пъхна отново ръката си в джоба. „Ето това е лошото с този главатар… — рече на себе си той. — Но по-добре така — каза си пак след малко. — Какво са ни виновни тези нещастници?“

Влязоха в една млекарница, която вонеше на вкиснато. Държеше я един плешив албанец, който седеше зад тезгяха и събираше парите. Цялата работа вършеше слугата му — тичаше, поднасяше и викаше от време на време:

— Вземай две, майсторе.

„Майсторът“ отпушваше с пръст ухото си и запитваше още веднъж, за да разбере по-добре:

— Колко кажеш? Ай?

— Две!

— Дува!

— Пеки. Давай, господин… господин дува. Благодари!

Главатарят винаги кипваше, когато ги чуваше да се разбират така помежду си. „Някой ден ще му тупна една по тиквата и ще му я направя на пихтия!“

Куркубините му обаче бяха много сладки. След като ометоха до сухо чиниите и облизаха и пръстите си, бандитите станаха да си вървят.

Не бяха обаче направили и десет крачки към техния мост и насреща им се зададе Кальондзи.

— Виж пак „Автомобила!“ Просто ни дебне. Търси си боя…

„Персите“ минаха край нея, без да покажат, че са я забелязали.

„Автомобила“ се поизкашля.

— Няма да се обръщаш, че ще ти направя мутрата на петмез! — закани се свирепо главатарят.

Ускориха крачките си.

— Ще има да чакате пък и аз да ви кажа какво се случи!… — извика след тях Кальондзи. — На куково лято ще ви кажа!

— Аман, умираме да узнаем!… — отвърна Хамоляс.

— Какво ме е грижа мене… — рече „Автомобила“. — Вие губите!

— Какво губим, мари! — рече разярено Хамоляс и се обърна — А? Или ще ни кажеш още сега, или ще те пратя да цопнеш… И знаеш ли колко е студена водата?

— Заминава си… — рече Кальондзи и почна да плаче.

— Кой, мари?… Виж я ти тая овца… плаче и не казва нищо. Ще кажеш ли?

— Стамири… Нали каза, че ще ме хвърлиш в реката… Хайде! Защо не ме хвърлиш?

Хамоляс плюна от смущение. После каза с още по-строг глас:

— Защо?

— Защо ли-и-и?… Всички отишли в дома й. И попът, и Карумбалос. Отишъл и чичо й, окръжният управител. Отде да зная какво са й правили! Не излиза и да ми каже!

— Че тогава как си узнала?

— От нея.

— Нали казваш, че не излиза!

— Тя излезе през задния прозорец. Беше алена и плачеше… И нито можах да разбера какво й се е случило.

— Ами тогава как си узнала, че заминава?

— Това го каза ясно… И че не искала да замине… И това каза ясно… и той да знае, казва, че едва сега е разбрала, че само него, казва, е обичала… И никой друг… Едва сега… казва, разбрала това добре.

— Кого, мари?

— Няма да ти кажа!

— Виждаш ли реката?

— Хвърли ме… Нали сама те помолих? За какво ми е да живея вече? Хвърли ме, да се успокоя…

И „Автомобила“ почна отново да реве.

— Я виж ти очилатата!… И не се страхува, че ще се удави. Ще ми кажеш ли, мари, гъско?…

— Не.

— Добре де, ние пък го знаем. „Пеперудката“, Контолеон… Знаем ги вече тия…

— Краставици знаете…

— Е, кого друг? Кажи ми името му, де!

— Не мога да го търпя…

— Е, кой е той?

— Няма по-добър в класа ни. Никога не съм могла да го търпя… Нали го виждаш как ми обръща гръб…

— Той… — каза с опулени очи Хамоляс — Той ли? Той е горд, мари, затова.

— Затова не съм могла да го понасям.

— Я слушай — нахвърли се озверен „персът“. — Да не си посмяла да говориш вече така за главатаря ни, че ще те направя на кайма! Чу ли?

— Главатар ли в е станал? Станал и главатар! Ааах… Стамирче! Стамирче…

„Автомобила“ си тръгна разплакана, сякаш я бяха били с камъни.

Адютантът се завърна при бандата и направи своя „доклад“. Свечеряваше се необикновено. Слънцето потъваше бавно, опръскано с много кървави петна… сякаш бе минало през някаква сеч…

— И сега си отива… — завърши Хамоляс своя „доклад“ и погледна с мъка обувката си.

Един пръст, сякаш някакво измъчвано от жажда мръсно животинче, се показа през подметката му.

— И сега тя си заминава… — повтори той и не каза нищо друго.

Нито пък някой от другите каза нещо. Заминава.