Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Докато в сърцето на Мельос ставаше всичко това, училището вървеше по своя път. „Всичко вървеше добре“ — както казваше попът. Животът нямаше да спре да диша, за да чуе как тупти измаменото сърце на едно момче. И да се приказва само за това. Ако на света нямаше безсърдечие, нямаше да има и живот. Животът трябва да се преструва на глух, ако иска да продължи своя път. Иначе… ако се спира ту тук, за да ободри някого, ту там, за да изрази съчувствие към другиго, няма да е живот, а някаква оплаквачка.

И тъй животът минаваше, бъбрейки като унесена монахиня, която безспирно реди молитвите си.

Времето почна да скрибуца. Зимата настъпваше и дивите гъски крещяха като клюкарки. Скоро ловците щяха да почнат да излизат нощем и да улучват по три на всеки изстрел. И тъй зимата настъпваше. Нека си настъпва. В сърцето на Мельос времето беше станало мрачно, още преди да настъпи зимата. Сърцето му беше заключено… тежък, затворен ковчег.

Стипчиви и блудкави бяха дните. Духът му убит. Напразно кира Матула му „баеше“, за да го излекува. Не беше от уроки — то се виждаше. Еразмо обаче откри причината. „Любовна мъка“ — рече тя и очите й светнаха мило.

— Какво са направили със сърцето ти, момченцето ми? Разкъсаха ли ти го? Зная аз. Никоя друга мъка не е като любовната мъка.

Мельос си запуши ушите. Не искаше даже да чуе тази дума. Любов… Аграмбели… Гледаше само гърба й! И книгите дори не искаше да погледне. Струваха му се като листа, оплюти от мухи.

Един ден той погледна Дакридзикос в очите — божичко!… Нима беше вече толкова болен? Толкова излишен, толкова изпаднал ли изглеждаше, че дори и Дакридзикос го съжаляваше!… Дакридзикос… чиито очи пробождаха като ножове… и чиято уста се изпълваше с храчки, само като го срещнеше…

— А, бе Кадрас… — рече му той — я ми кажи, би ли дошъл да те почерпя куркубини[1]? Разболя се и оня дръвник Куркулос и ме е хванал съклет. Няма да откажеш, нали?

Хамоляс дръпна Мельос за ръкава.

— Торис черпи… — рече той. — Продал е чекръка на майка си.

— С откраднати пари!… Не, няма да дойда.

— Хапльо! — нахвърли му се Хамоляс. — Научил си една песен и все нея ми пееш… Кога е бил крадец Торис? Не, кажи, де, сега! Няма да те оставя да ми ги извърташ!

— Не го закачай… — рече главатарят. — Той не искаше това да каже. Нали е така, бе, Кадрас?

— Да… така е… — рече смаян Мельос.

— Ще дойдеш ли значи?

— Ще дойда… нищо не ми се яде… но ще дойда.

— Сладки са!

— За куркубините няма да дойда… Но за компания ще дойда.

— Рекох и аз веднъж да те почерпя… Защо ми разваляш хатъра, бе, Кадрас?

— Добре… Да вървим. Ако мога, ще ям. Ако пък не мога… нищо… Ще дойда за компания.

— Сладки са… — повтори сега и Хамоляс и се облиза.

— Да вървим. Ако мога…

— У-у-у-у! Ще можеш! Даже си готов!

Хванаха го и двамата „под ръка“ и тръгнаха най-приятелски, ритайки камъни. Мельос беше като разглобен, не можеше да стои на краката си.

— Тези гивендийчета! — рече главатарят и се изхрачи върху обувката си, а после ритна, за да махне храчката.

Мельос го погледна умолително, отчаяно.

— Казах ли нещо?… — рече главатарят. — Нищо не казах. Има едни надути атиняни… това зная аз…

— Плюй на тях, бе, Кадрас… — рече и Хамоляс. — Имат там някакъв костюм и си въобразяват, че другите са въшки пред тях. Аз казах, но Торис не ми дава. Има една старица на горната махала, която… не, по-добре да мълча!

— Не, кажи!

— Тя ми казваше…

— Е, какво ти разправяше? Кажи!

— Взимаш пикоч от костенурка, плисваш я в лицето на хубавеца и го правиш на нищо. Но ти не позволяваш…

— Кога съм ти казал такова нещо, бе? Друга работа е, че не искам.

— Е, тогава защо не ми позволяваш?

— Защото… Защото… Не ти позволявам заради него! Кадрас е горд, бе! И не търпи такива неща. И освен това няма да влезе никога в бандата ни.

Хамоляс се намуси.

— Така ли е, бе, Кадрас?

Мельос потвърди с кимване на глава.

— По дяволите! — рече адютантът. — Тъкмо си намерил някакъв начин… И… Ето защо не ми харесваш, бе, Кадрас. Защото ми приличаш на тези, които се описват в книгите. Правиш се малко на… Христос! Отвращавам се от такива неща. Също и Торис. Не го гледай, че мълчи. Какво толкова ни тъпчат главите с него, бе! Бактисах… Плюеха го, а той все „прости им“ и шамари, и краставици на търкалета! Един истински мъж, бе, не се оставя да му надянат рокли; вместо да се ядоса и да ги почне с юмруци… взема и тояжка и се прави на цар уж… Хай по дяволите! Съгласен ли си, бе, Торис, с това?

— Ами че какво, по дяволите, правя?

— Тогава защо не му го кажеш?

— Аз днес дойдох за куркубини!… И ако не приеме да яде, да не ми се мерне вече пред очите. Казвам ти го, за да знаеш и ти това. Но на оня с „пеперудката“ искам да му направя мутрата като вкисната мамалига! Да го гледат онези мръсници и да повръщат от погнуса!

Мельос погали братски главатаря по гърба.

— Това няма да е от полза… — рече той с унил поглед. — Ако те го обичат истински…

— Тъкмо затова ще му наредя мутрата.

— … Тогава ще го обикнат още повече.

— Зарежи тогава. Да вървим за куркубини, а той нека си ги мъкне като патки. Да вървим за куркубини. Нямаш представа колко са сладки!

След малко те влизаха в малката сладкарница, която едва побираше две-три маси. Сладкарят наведе очилатата си глава и ги погледна под вежди.

— Какво обичате? Не продавам, всичко е откупено… — рече той.

— Защо, бе, чичо, не ти ли хващаме око за мющерии?

— Не.

Главатарят се изправи.

— Тогава прави си ги туршия и си ги яж сам. Ставайте, бе!

Сладкарят излезе иззад тезгяха си.

— Я да ви видя!… — рече той. — Изглежда, че не ви видях добре. О, разбира се, че не съм ви видял добре. Така е. Я влезте вътре. О, вие сте баш мющерии!… Я минете вътре, моля! Бре, каква беля щях да направя! Заповядайте, челебии!

„Персите“ се спогледаха като белки, които проточват шия, за да им дадат кестени.

— Хайде да си жив… — рече главатарят на стареца. — Да влизаме, бе. Хайде, Кадрас. Ако обаче сладките ти не са сладки, ще ги дам на шапката ти да ги яде.

— Вие сте мъничко… Така…

— Какви сме, бе, старче?

— Мъничко закачливички… Но колкото за мющерии, мющерии сте. Няма дума. Значи куркубини, а? Три порцийки… нали? Хубаво, много хубаво. Значи имаме: три порцийки по две драхми едната правят всичко шест драхми. Нали? Сега я покажете какви челебии сте… понеже — нали? — един челебия трябва да показва това! — тропнете в ръката ми драхмите и да отида да ви приготвя куркубините… Нали тъй, аги?

Тримата „аги“ скочиха наведнъж на крака. Един истински челебия не би търпял такава обида.

— Значи… — рече главатарят — искаш парите си в предплата, нали? Добре ли те разбрах?

— Я виж ти колко отракано момче си бил! — рече сладкарят учудено. — Веднага схвана!

— Защо не отидеш по малка нужда, бе, чичо? Защото гащите ти капят и тук стана много влажно… разбираш ли? Хайде да си вървим! — рече той сурово на компанията.

След половин минутка два камъка изпотрошиха витрината на сладкаря.

— А яж сега стъклата си! — рече главатарят. — На никое шкембе не съм позволил да ме обижда! Песове! Щом те видят с малко по-износено сако, и „плащай предварително!“. Яж сега стъклата си предварително и кротувай. Да вървим, момчета. Днес няма куркубини. Ще дам парата на старата да си купи терлици за зимата. Но… накъде да вървим.

— Тук наблизо се намира къщата на Кальондзи… — рече Хамоляс.

— Че какво ме интересува?

— Хайде да отидем да нарисуваме с тебешир на вратата й едно автомобилче.

— Обидила ли те е? — запита намусено главатарят.

— Не.

— Е, тогава защо ще й направиш това нещо?

— Понеже… Защото…

— Пукни… — рече главатарят. — Нали ти казах: днес искам да си по-различен. С нас е Кадрас.

— Ами тогава ти защо преди малко счупи стъклата на сладкаря, а?

— Това е друго. Засегнаха честта ми. Нали е така, бе, Кадрас?

— Да… — рече Мельос.

— Виждаш ли?

„Почна да се оправя…“ — си каза със задоволство Хамоляс.

След малко те минаха край дома на съученичката си. Никой нямаше желание да нарисува автомобилче на вратата й. Но… след малко самото „автомобилче“ се затече след тях.

— А, бе, Христидис! — извика тя плахо.

Главатарят се поспря.

— Я иди да видиш какво иска тая!… — рече той на адютанта си.

— Ако ме назори, да я почерпя ли с някой плесник?

— Хайде! Върви да видиш какво иска!

— Добре… отивам…

„Автомобила“ го чакаше, като се клатушкаше наляво-надясно.

— А, бе, ти!… — каза тя на Хамоляс, когато той се приближи до нея.

— Какво искаш пак, мари?

— Я ми кажи… Но хайде… хайде… нищо!

— Ще кажеш ли?

— Нищо. Исках да запитам… Дали Кадрас не е сърдит?

— На кого? На тебе ли?… Я виж ти мутра!…

— Аз си зная за мене… Какво има да ми се сърди? Исках да зная дали се сърди на някоя друга?

— Много го е грижа. Че той е горд, мари… Счупена пара не дава за никоя. Знаеш ли колко е горд? Приказвахме му за една, която седи на твоя чин, а той цял час не можеше да се сети за коя става дума!… „А бе, я ми кажете — рече той, — да не би да искате да кажете за една… която се казва Стамири? Струва ми се, че се казва Аграмбели? Наистина какво става с нея?“ Та на мене ли ще ми разправяш за Кадрас?

— Жалко… — рече „Автомобила“.

— Жалко, не жалко, какво да те правя. Такъв си е той. Не гледай, че ходи с нас. Ние сме приятели с него, затова.

Фасонът на „Автомобила“ се смачка като при катастрофа.

— Жалко… — каза тя глупаво. — А трябваше да му предам нещо.

— А… това е друго. Можеш да го предадеш на мене.

— Но… ще стигне ли до неговите ръце?

— Я виж ти! Е, какво, та няма да си играем? Я го дай тук!

— Да не го загубиш, че те убивам!

— Ти ли? Аман, съжали ме… Хайде, мари! Я го дай тук! Нали е за Кадрас? Дай го!

— Да, но… чакам отговор.

— Кога? Сега ли?

— Да…

— Уф!…

— Не че ни е грижа за него… Кой, нас ли да ни е грижа? Хайде холан!

— Добре, добре… стига. Познавам те като лигите си. Та като не ви е грижа, мари, защо настоявате за отговор, и то веднага? А?

— Ами ето… тъй. Щом като веднъж го срещнах… казах си: „А, бе, защо да не получа и отговора?“

Хамоляс я погледна с отвращение.

— Чакай, мари!… Я ми кажи… Ти за атинянина ли смяташ Кадрас? Че той е бандит, мари! Ако искаш да сме добре, върви кажи на приятелката си, че „не сме съгласни“.

— Жалко, бе, Хамоляс… А аз те смятах за добро момче.

— Кого? Мене ли?

— Че кого?

— Ниц, де… на друг разправяй това! Такива не ни минават. Ти, мари, не ме ли наричаше миналата година гамен?

— Аз ли? Да ослепея! Аз — гамен? Тебе? Тъкмо тебе… дето си от всички най… най-доблестният!

— Я виж ти! Че какво съм ти аз, ма, та да не ме наречеш така?

— Какво си ми ли? Ето… Уф! Ще вземеш ли сега писмото?

— Ще го взема, но не съм виждал по-подъл „автомобил“ от тебе!

— Гаменария!…

— Бой ли искаш да отнесеш сега?

— Ей, Христидис… той ме бие!

— Остави я, бе! — извика строго главатарят. — Глезльовци ли сме станали, та да бием „гъските“? Хайде, мари, свършвай си работата и се махай!

Кальондзи извади от джоба си писмото и му го даде.

— Гледай да не го загубиш… На ръка го дай. А отговора чакам тук.

— Нареди ни…

Хамоляс взе писмото, поразгледа го оттук-оттам… помириса го и го предаде на Мельос.

— Взимай го, бе… и влез в някоя врата да го прочетеш. Оная разправя, че ще чака отговор. Нека чака.

Мельос се отдръпна малко настрани и отвори писмото. Пръстите му трепереха… и сърцето му затуптя, сякаш се изкачваше на планина.

„Защо не искаш вече да ме погледнеш? Какво ти направих? Аз седя винаги на чина си и чакам да ме погледнеш. Не зная какво да мисля. Да не би да съм те обидила с нещо, без да съм искала? Много ми е тежко, че те загубих. Каквото и да стане, ние ще си останем добри приятели. Нали си съгласен? Кога ще мога да чета отново прекрасните ти писма? Никога няма да ги забравя. Когато се омъжа, ще ги сложа на иконостаса. Най-добрата ти приятелка: Аграмбели“.

Мельос смачка ядосано писмото в шепата си и продължи да стои мълчаливо. Очите му следяха някакви облаци, които се скитаха на воля по небето. Колко мръсно беше то — небето!… Сякаш някакъв варварски крак беше стъпил в локва и го бе окалял.

„Бандитите“ забелязаха в какво състояние е приятелят им и се приближиха към него.

— Какво става, бе, Кадрас? — запита го обезпокоен Хамоляс.

Мельос дори не помръдна.

— Я го запитай ти, бе, Торис… — рече след това адютантът на главатаря си. — Не иска да каже на мене.

Дакридзикос пристъпи тежко и официално.

— Какво съдържа това мръсно писмо, бе, та си тъй?…

Мельос се беше вкаменил.

— От нея ли е? — запита главатарят.

Мельос пусна писмото на земята. След това го стъпка. Хамоляс се приближи до падналото писмо и се изплю върху него. След това се наведе и взе един камък.

— Хайде, мари! — извика той на Кальондзи. — Я се махай по дяволите! Я се пръждосвай, че главата ти ще разбия. Хайде, мари!

„Автомобила“ стоеше като замислена кукумявка.

— Още ли стоиш, мари!… Ще ти накълцам главата. Не чуваш ли?

— Нека Кадрас ми каже да си вървя… — рече Кальондзи. — Да си вървя ли, Кадрас?

Мельос я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Няма ли да ми дадеш отговор?

— Не!… — извикаха всички.

— Жалко…

„Автомобила“ наведе глава и си отиде. Беше изтръпнала и зъзнеше.

Двамата „перси“ се наведоха и погледнаха стъпканото писмо.

— Защо го захрачи, бе? — запита смутено главатарят.

— Та стигат ли му такива малки храчки? За него трябват големи като юмруци!

— От нея ли беше?

— Да. Защо питаш, като знаеш?

Писмото лежеше на земята като победено знаме след битка. Главатарят мълчеше. После въздъхна продължително и хвана Мельос през рамо. „Да вървим“ — каза му той. „Хайде, бе!“ — рече след това и на адютанта си.

Всички минаха над писмото и го стъпкаха.

Те вървяха към реката. В главата на Дакридзикос се въртеше непрекъснато една непоносима мисъл. Той се спря пред моста.

— Вие си вървете! — каза им той. — Аз ще остана тук.

— Какво ще правиш? — запита го Хамоляс.

— Каквото искам, бе! Не мога ли да си направя кефа?

— Добре… ще си вървим.

Хамоляс дръпна Мельос и двамата тръгнаха. Главатарят се върна обратно. Писъмцето го чакаше в калта натъжено и безпомощно.

— Мръсница! — извика Торис и почна да го тъпче, стенейки. — Мръсница!… Мръсница!…

След това се облегна на една стена и го загледа с мъка. Но сетне се приближи към него и се наведе да го вземе. Хвана го внимателно, сякаш хващаше някаква ранена птица, пъхна го в пазвата си… и тръгна към реката. Отиде на моста, покатери се на перилата и оброни глава.

— Мръсница!… — произнасяше отново той с копнеж и болка. — Мръсница!… Мръсница!…

Очите му ронеха в реката най-горещите и горчиви сълзи през нерадостния му живот…

Бележки

[1] Куркубини — вид тестени сладкиши, залети със сироп. Б.пр.