Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Живот, изпълнен с пролет и безкрайни лудории. И нощи — с бляскави мечти. Училището пее като двуетажен кафез. Настъпва есента, но никой не я усеща. Ветрецът, който ще стане северняк, е още пеленаче. Той се носи над тревата, която още не е увехнала. През тази година няма да се зазими… Стига ти да пожелаеш това, Аграмбели. Всичко ще бъде, както сърцето ти пожелае. Стига да поискаш това. Само ако поискаш, и реката — същата тази река, която зиме беснее и реве като змей — е готова да обвие като небесносиня панделка косите на града. Само ако поискаш това. И всичко ще стане весело. Само Дакридзикос е тъжен. Дакридзикос е пораснал още повече и сакото, което той носи още от по-миналата година, е сякаш един протест. Мельос го поглежда и радостта му изчезва. Лицето на главатаря е кисело и напрегнато. Той мълчи и гледа студено света. Няма настроение дори да плюе, нещо, което толкова много обичаше да прави. Седи на чина си, изпълнен с черни мисли. Прилича на петле, пренощувало на открито под дъжда. И другите „перси“ седят също намусени, като виждат лошото настроение на своя цар.

На Мельос му стана мъчно. Сега, когато Аграмбели се усмихваше, никой не трябваше да е намусен. Ето дори и облаците се разпръснаха. Торис… как можеш да издържиш пред такава нежна светлина? Аграмбели се смее… Като порасне, той ще напише една книга, която ще нарече: „Аграмбели се смее…“

Дакридзикос обаче става още по-мрачен. Някакви черни птици летят в главата му.

През междучасието Мельос отиде при адютанта и го дръпна настрани. Хамоляс го погледна подозрително.

— Слушай… — каза му Мельос.

— Чувам… Какво казах? Ако искам, няма да чувам! Сега си вирнал нос чак до камбанарията! Как се унижаваш да говориш с нас, гаменарията, бе? Но… ха-ха! Свършено с вирнатия ти нос… Хе-е!… Видя ли оня хубавец, дето седи на първия чин?

— Кого?

— Не се преструвай, че не разбираш, защото не ти прилича… Кого пък пита? Атинянина, бе, оня с къдравите коси, о когото се лепнаха като пеперуди очите на тези

— Е, какво?

— Е, какво ли… Почакай и ще видиш. Знаеш ли какви съчинения пише той? Ще те сложи под подметката си, бе, и ще те смачка… Ха-ха! Искаше да се представиш за коч водач в класа ни, а? Е, хайде сега. Контолеон ще ти оправи носа…

— Контолеон ли се казва?

— Ами че… как се казва… Малко късно си намери ти майстора, но го намери с пискюл. Сега ще дойдеш да хленчиш да те приемем в бандата. Но на̀ да те вземем… Торис не иска да те види дори. Като те погледне, и му се повръща.

Мельос погледна Хамоляс с любов.

— Не е прав. Нищо не съм му направил. Завчера му подадох ръка, а той плю на нея. Ако не станахме приятели, какво съм аз виновен?

— А, бе, лъжльо! А, бе, ние сами не ти ли предложихме да влезеш в бандата ни, а ти не пожела да се унижиш?

— В бандата няма да вляза. Но не казах, че не искам да ви бъда приятел.

— Е… да речем, че станеш… Какво ще спечелиш от това? А, бе, я ми кажи, върви ли риба да прави приятелство със заек? Ти си от примерните момчета…

— Мери си думите…

— Да не ме биеш нещо?…

— Не знам какво ще направя, но мери си думите. Не дойдох да се карам с тебе. Нещо се е случило на Торис и дойдох да те питам. Да не би да е болен?

— Не.

— А какво му има?

— Каквото иска, това има. Да не би да си станал и лекар? Каквото му има, негово си е.

Мельос се пръскаше от яд, че не може да укроти този „перс“. Затова почна да му говори още по-любезно.

— Слушай… — каза му той братски.

— Слушам… Не е нужно да ме дърпаш за сакото! Да не съм глух? Чувам.

— Стаматис…

— Я виж ти… Сега почна да ми вика и Стаматис. Досега ме разсипа с „Хамоляс“, а сега „Стаматис“!… Какво искаш, бе? Казвай. Слушам.

— Най-напред обаче искам да си подадем ръце.

— Глупости… За какво са ти дотрябвали сега тези лигавщини? Ако искаш да кажеш нещо, кажи го като мъж. За какво са ти тези подмазвания?

— Настоявам… — рече Мельос с протегната ръка.

— Уф!… Е, добре де! Ето подавам ти я! Ти изглежда си се заел да ме скараш с главатаря. Знаеш ли как ще ме накастри, ако ме види? Отвращава се от подобни гевезлъци… Нали го знаеш. Хайде да свършваме, докато не ни е забелязал. Свърши ли? Казвай сега!

Мельос го хвана под ръка. „Персът“ се ядоса, но не си дръпна ръката.

— Той никога не е бил така… — каза му Мельос. — Не рита вече камъни, не псува. Нито пък плюе.

— Да, виждам го… — рече натъжен Хамоляс. — И аз виждам, че става нещо с него… Не съм кьорав я? Но нищо не казва.

— Запита ли го?

— Оха-а-а!… А, бе, Кадрас, не го ли знаеш какъв е? Казва ли ти нещо, ако сам не поиска да каже?

— Като не го питаш, защо искаш да ти каже? Така ли, без никакъв повод, ще те извика и ще ти каже: „Хей, Хамоляс, слушай това и това“?

— Да. Ти не го познаваш…

— Добре де, той не ти казва нищо. Но… ти не подозираш ли нещо? Ще ми кажеш ли?

— Не, нищо…

Мельос се замисли. Потърси с поглед главатаря. Видя го седнал на един камък да гледа унесено някъде.

— Аз мисля, Стаматис, да направиш за пръв път един опит. Да отидеш да го запиташ.

— Ти, изглежда, днес си решил да ме вкараш в някоя беля. Виждам го. Но няма да ти разваля хатъра. Ще отида, та каквото ще да стане.

— Каквото и да стане, все по-добре ще е от нищото.

— Добре. Отивам.

Главатарят видя, че адютантът му се приближи към него, но не помръдна и окото си дори.

— Кодошът му неден — рече Хамоляс.

Главатарят подигна очи.

— Ето той… добре, де, не се ли досещаш?

Погледът на главатаря запита „кой“.

— Кадрас. Какво му е хрумнало? Обхванало го е сега състрадание.

— Какво става, бе? — запитаха отново очите на главатаря.

— Тревожи се за тебе. Я го остави, бе, Торис. Какво общо имаме ние с тях? Нали е така?

Главатарят сви езика си и го захапа.

— Мутра… — продължи Хамоляс. — Виж го ти, келеш такъв! Самият аз дори не зная нищо, а той иска да узнае причината! Но си получи заслуженото и млъкна… „А, бе, щом като той, му казвам, на мен не казва нищо, та на тебе ли ще каже, бе, мръсник!“ Нали добре му казах?

— Краставици… — рече главатарят и се изплю.

Хамоляс полудя от радост. От толкова дни насам главатарят му не беше плюл.

— Нищо… — казах му. — Нищо му няма на Торис. Ако имаше нещо, той веднага щеше да го каже на мене. Нямаше така да ме остави. Нали добре му казах, а, Торис? Че разбира се… какво… така ли щеше да ме оставиш? Право ли казвам?

— Пукни… — рече навъсено главатарят и се сви още по-дълбоко в сакото си.

То беше късо, много късо и закърпено. Дългите му ръце висяха голи навън. Горкият главатар… колко жалко изглеждаше сакото му…

— Я ми кажи, бе, Торис?… Какво ти е? Какво ти е?

Главатарят вдигна поглед — той беше зъл и измъчен.

— Бабината ти трънкина ми е! — каза му той и отново се сви в сакото си.

Хамоляс отиде при Мельос.

— Нали ти казах… — рече му той. — Но ти още рано сутрин търсеше ругатни.

— Е, какво ти каза.

— И ти ли искаш да го чуеш? Слушай тогава! „Бабината ти трънкина ми е!“ — отговори ми той. Аз си знаех, но нали и ти искаше да знаеш. Е, доволен ли си сега?

Мельос се обърна и погледна Дакридзикос. Той седеше на камъка като някое поругано величие на стъпалата на двореца си.

— Трябва да се подхване с добро… — рече Мельос.

— Да, но мене пращаш! Хайде върви ти, де! Защо не отиваш ти?

— Ще отида.

Хамоляс се вдърви от учудване.

— Виж го ти, той ще върви… — рече през зъби.

— Не „да отида ли“, а ще отида!

— Отивай.

Мельос не му мисли много. С две крачки се намери пред главатаря.

— Торис! — каза му той. — Не зная какво ще направиш? Както искаш ме наречи, но не мога да те гледам така. Ако нещо съм те засегнал, вземам си думата обратно. Ако ли пък си болен, да вървя за лекар. Ако пък имаш нещо друго, кажи го, та да се помъчим всички заедно да го поправим. Все нещо ще направим. Чуваш ли?… Чуваш ли ме, Торис? Торис, слушай… макар че никога досега не съм ти го казвал. Аз те смятам за мой приятел. Макар че не съм в бандата. Какво значение има, че не съм в бандата? Освен това… защо я наричате банда? Вие не сте бандити. Вие сте добри момчета. Нищо, че сте малко слаби в ученето. Нима другите, „галените“, не са и те? Значи… тъй, Торис, аз съм ти приятел и трябва да ми повярваш. Ако искаш, сега можеш да ме напсуваш. Но аз ще съм ти пак приятел. Е, ще ми кажеш ли сега?

Мельос млъкна. Главатарят не се и помръдна. Беше пъхнал глава в ръцете си и стоеше безмълвен. Приличаше на статуя на някой „перс“, вкаменил се в момента, когато е псувал и зъзнел.

— Ще ми кажеш ли, Торис?

Статуята се помръдна.

— Върви по дяволите, бе!… — рече той, без да дигне глава, и пак млъкна.

Мельос погледна към тополите. Полата на Аграмбели се вееше като синьо знаменце.

— Торис! — извика развълнувано Кадрас.

Дакридзикос се изправи като хипнотизиран и тръгна бавно, спокойно… излезе от двора на училището и навлезе в улицата. Вървеше тежко, приведен… като че ли беше съвсем сам на света.

Под тополата Аграмбели продължаваше да залива с блясъка си този свят, който сигурно му изглеждаше сив и безрадостен като някоя страна, отнесена и потопена в тъмни глъбини. Аграмбели…

Звънецът удари. Мельос не отиде на чина си. Той седна до Хамоляс на мястото на отсъствуващия главатар. Не си казаха нищо. Всичко беше тъжно. След малко влезе Карумбалос.

— Е-е!… — рече той и посочи с пръст чина им. — Къде е уважаемият владетел?

Мельос кипна.

— Ученикът Христидис… — рече той — заболя внезапно и си отиде.

— Тъй ли? А ваше превъзходителство какво търси там? Веднага се върни на мястото си!

Мельос преглътна с големи усилия отговора, който дойде на езика му като стрела.

— Добре… — рече той. — Връщам се.

След това Карумбалос се усмихна приятелски на един ученик, който седеше на първия чин.

— Как сме?

— Благодаря… Добре… — отговори ученикът Контолеон.

— Приятно ли беше лятото в столицата?

— Много приятно. Благодаря.

Мельос го погледна. Хамоляс имаше право. Контолеон беше истински красавец и беше станал още по-хубав от миналата година. А носеше и такива дрехи… Мельос погледна момичетата. Очите им бяха приковани върху атинянина. Тази година всички бяха полудели по него. Дори и „автомобила“ беше насочил фаровете си нататък. Ами Аграмбели! Как се държеше тя? Той не смееше да погледне. Ако и тя го гледаше така, Мельос щеше да умре. Трябваше обаче да узнае това, ако ще светът да пропадне: трябваше да узнае това! И то още сега! Затвори очи и извърна лице към нея. И ги отвори изведнъж. Бездна… Сладките, безкрайно любимите очи гледаха също нататък. Как ще свърши сега този час? Кой ще изтегли часа и него от бездната, в която се бяха сгромолясали? Горчилка изпълни устата му. И тя ли значи? Че тогава какво е любовта? Муха, която вятърът отнася, където си пожелае? Или някакво пощуряло насекомо, което каца и върху цветя, и върху рани, и върху кал? Любовта… за него беше гибел. И плач, който не искаше да се излее. И ругатня, която не искаше да изскочи. Кой можеше да го убеди, че имаше грешка? Че Аграмбели не гледаше нататък? Той вече никога нямаше да я погледне, никога нямаше да й обърне внимание! Никога нямаше да й каже ни дума!

Няма да мине никога край дома й. Нито ще се усмихне отново на реката, която тече край вратата й. Ясно видя всичко. Улови я точно в момента, когато тя гледаше красавеца. Очите й бяха мили, както когато поглеждаше самия него. Че какво толкова имаше най-после този столичанин, та обърка умовете на всички момичета? Мельос се извърна и го погледна. Да, той беше много добре сложен. Как не беше забелязал това нещо още в първия момент? Дрехите му бяха ушити от най-хубав плат. Имаха право тези кози, но от къде на къде пък и тя? Беше вече, така да се каже, женена! Отде накъде ще гледа другиго? Че Мельос за какво беше тук? За да я гледа, когато тя гледа другиго ли? А, не! Той не беше от тия, които могат да бъдат отритнати така лесно! Ще я накара да се разкае горчиво за злото, което му направи. Ще я накара да страда. Не! Не може да се обиждат така сърцата. Щеше да види тя…

Хубавецът се извърна отново и я погледна. Мельос захапа дъската на чина си, за да не се обърне да види. Сякаш зад гърба му имаше някакъв нож, който щеше да се забие в него, щом се извърне. Убиецо! Часът минаваше бавно. Мельос искаше да се мръкне по-скоро, за да избяга в къщи и да се завие презглава…

Не искаше да има очи. Искаше да отиде да изскубне всички цветя, които носеха нейното име. Да изтръгне даже и езика си, който беше произнасял толкова пъти това име. Звънецът удари. Той излезе измежду първите. Друг път я чакаше да мине край него, да го докосне с престилката си, с дъха си… да му подхвърли някоя плаха дума, някой опияняващ поглед. Сега той излезе пръв, без да погледне назад. Слезе по стълбите, сякаш го гонеха. Искаше да намери някое тъмно място и да се свре в него, да не вижда нищо и никой да не го вижда. Изтича в мазето. Старецът поправяше нещо, приведен на прозореца. Не го усети, като влезе; продължаваше работата си, като тананикаше някаква песен или псувня, във всеки случай бръщолевеше си нещо, което приличаше и на песен, и на псувня и не беше нито едното, нито другото.

По едно време привърши работата си и се обърна. И едва тогава забеляза Мельос да седи в най-тъмния ъгъл на мазето. Той приличаше на угаснала свещ в мрачна черква. Старецът отиде при него, като влачеше крака, и го докосна.

— Маларията ли?… — запита го той.

Мельос не му отговори нищо. И старецът разбра, че не е това. Помисли да го запита отново, но се отказа. Беше разбрал вече.

— Жените… Знаеш ли защо бог е дал дълги коси на жените? За да се давят сами. Но никоя не се е удавила досега. Направиха от косите си въжета и с тях ту те възнасят, ту те смъкват надолу… ту в рая, ту в пъкъла. Заряза ли те?

Мельос не каза нищо. Нито пък чу добре, какво го питаха.

— Добре. Нищо няма да ти кажа… — продължи старецът. — Ако щеш, онемей, ако щеш, разплачи се… но чуй и от мене една истина. Ти сам притежаваш лекарството. Покажи се твърд! Презри я! Това му е лекарството… Ще отида сега да хвърля един поглед на стълбището. Струва ми се, че онези дяволи горе нещо готвят.

Старецът се измъкна навън, влачейки краката си като пречупени.

— Затворен кръг… — бъбреше си той. — Всичко стана затворен кръг… Зарежи!

Горе коридорът шумеше, сякаш пържеха нещо.

— Виж ти!… — продължаваше той да си бъбри. — Това не е училище. Това е хавра юдейска! Свършено, това е…