Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Мельос изчезна в уличките. Крясъците на директора го гонеха чак до горните махали. Там горе не живееха хора с колосани яки, хора с очила — всички онези, които години наред тичаха като вълци подир него. Там горе живееха отрудени, бедни хора с набръчкани чела, жени, тънещи в мизерия, с немити бебета на гърди.

Там горе можеше да седне на някой камък, да хване главата си и да помисли за сполетялата го беда. Ето значи как всичко рухна. И учение, и мечти. Всичко… Вратата на голямото училище се затвори, сякаш я бе преградила цяла планина. Сега, Кривия, положението стана по-лошо. Сега всички пътища свършиха и само тази река, която тече пред тебе, ти остава…

Подпри се малко на това черничево дърво… хвани сърцето си и му кажи да млъкне. Ето погледни онова момче, което те гледа там от водата. Усмихни му се… ще видиш… че ще ти се усмихне и то!

Една жена малко по-нагоре яростно тупаше една черга. Ето така го биеше и него животът години наред, непрекъснато. Не плачи, срамота е… А освен това-онова светлокафяво кученце те гледа…

Да, там до него беше застанало едно кученце и го гледаше. Преди малко то мина замислено, после се поспря, за да размисли по-добре, и изведнъж се върна обратно и седна да го гледа. Сега, когато директорът се беше разсърдил толкова много, трябваше да минат години, докато се успокои. И докато на директора му минеше ядът, Мельос щеше да порасне и нямаше да го приемат в училището. Като си помисли това, той не можа да се сдържи повече и почна да плаче. Реката поемаше сълзите му и ги отнасяше в морето.

Днес водата нямаше настроение. Беше мътна.

Старо приятелство свързваше Мельос с реките. Обичаше той водите им, познаваха се. И може би затова реката се бе огорчила и течеше мътна. Всичко, което Мельос виждаше днес, беше потъмняло — и дърветата, и кокошките, които шляпаха из водата, и патките, които плуваха като параходчета…

Дори и един чичо, който носеше някакви тенджери и ръчни мелници, му се видя тъмен. Колко черен беше! Беше провисил една торба през рамо и вървеше, като тракаше с тенджерите си и хвалеше достойнствата им. На главата си носеше шапка, покрита с разноцветни кръпки.

По едно време спря пред жената, която тупаше чергата, и започна да я увещава:

— Вземи, госпожа… — казваше й той. — Бакърът ми е злато… кълна се в хляба си! Хайде вземи. Какво са два наполеона? Две парчета хляб. Децата ми са гладни… и са ми дребни. На, кълна ти се в месеца ни май! Хайде купи си една мелница да правиш сутрин на пашата си каймаклия кафе, та да върви и да благоухае. Хайде, госпожо! Ех, нямаш ли сърце, бе! Даром ти я давам… Вземи една тенджера да готвиш чорбата си…

Жената се слиса и не знаеше какво да му каже.

— Няма го стопанина ми… — каза му тя.

— Тъкмо! Вземи стоката! Като си дойде стопанинът на обед да яде чорбата, „аман“ да каже: „Услади ми се залъкът. Какво чудо чорба си направила днес, жено?“ Вземи я, госпожа. Безценна стока ти давам.

— Върви си сега, на обед, като си дойде мъжът ми.

— Таман!… Вземаш тенджерата сега, сготвяш и на обед ще дойда за парите! Хайде дръж!… Вземи я! Вземи я, ти казвам… хайде, ето оставям я и ще си вървя… Приятен обед, госпожа, хаирлия да е…

Той направи две крачки…

— Чакай! — извика домакинята. — Почакай да ти дам парите. Белята си намерих с тебе!

Циганинът се смее и показва всичките си жълти зъби.

— Хаирлия, хаирлия да е!… Злато купи, госпожа, а не бакър…

Жената избърсва ръцете си, влиза в дома си и му донася парите, две монети от по двадесет драхми.

Циганинът ги взима, притваря очи и потърква парите по брадата си.

— Да ти е честита, госпожа. Евала[1].

Той отвори кесията си и ги пъхна вътре. После дойде близо до момчето. Там имаше една пейка от бял камък; циганинът седна на нея, сложи шапката си на земята и избърса с длан потта си. После пъхна ръка в пазвата си и извади парче черен сух хляб, но много черен… Кой знае… Може би беше почернял от кожата му. Той взе хляба, топна го в реката и после го сложи върху камъка да се размекне. След това пъхна отново ръка в пазвата си и извади оттам някаква хартия. Имаше нещо увито в нея и както изглеждаше, мазно, защото беше го увил в много хартии. Той започна да го отвива. Най-после се появи едно парче халва.

Отчупи си с лявата ръка хляб, отвори уста и метна вътре парчето. После метна и парче халва… Затвори очи и почна да дъвче. Мляскаше… мляскаше сладко-сладко… а мустаците му мърдаха като на заек.

Наслаждението му обаче не продължи дълго време. Внезапно той забеляза, че момчето го наблюдава с такива едни опулени очи… Побърза да глътне хапката си и му изпрати с мустаците си една усмивка. Очите му се покриха с толкова много бръчки, че напълно ги закриха.

— Искаш ли хляб? — запита го той.

И без да дочака отговор, отчупи едно голямо парче и му го подаде.

Момчето се засрами и зачупи пръсти от стеснение.

— Вземи… — каза му циганинът. — На, яж… яж…

Момчето не помръдна.

— Яж… яж… — настоя циганинът. — Берекетлия…

Очите на циганина са изпълнени с толкова благост, че момчето се срамува да не приеме хляба. Протяга ръка и го взема.

— Искаш ли халва? — запитва отново циганинът. — Вземи халва… Яж… яж… Берекетлия…

Двамата ядат — седнали там под черничевото дърво. Кученцето — онова светлокафявото — гледа завистливо и идва и то да си изпроси нещичко. Циганинът и момчето му подхвърлят трохички…

Тримата образуват щастлива компания. След малко, позавидели на щастието им, пристигат, клатушкайки се, и патките, за да получат своя дял. Приятна гледка представляват те, тъй както проточват шиите си, за да хванат залъка… И когато го изпуснат, крякайки, тичат и се гмуркат да го уловят във водата.

Като се наядоха, циганинът сви шепите си, гребна вода от реката и се напи. После изми ръцете си, напълни отново шепите си с вода… и:

— Буйрум… — каза той на момчето. — Пий… пий. Берекетлия!

Мельос не се церемони много, нито пък погледна да види дали ръцете му бяха чисти. Те бяха честни ръце — това знаеше той… Ръце бедни, но жилави от въртенето на чука. Водата дори му се услади — сърцето му беше попарено и затуй бе жадно.

— Ааа… — рече циганинът и се облегна на черницата — Да свием сега и по една цигара… Ти пушиш ли?

— Не…

— Добре правиш. Не пуши!… Ще станеш жълт.

Той порови в торбата си и извади стиска тютюн. Почисти го от трохи и влакна, след това издуха праха от камъка и сложи тютюна върху него. После бръкна с два пръста в едно джобче на жилетката си, извади цигарена хартия, подуха, за да отдели едно листче, наплюнчи пръста си, изтегли листчето и почна да свива с мерак цигарата.

Мельос и кученцето го следяха с най-голямо внимание.

След малко цигарата беше готова. Той запуши единия отвор на цигарата, после извади от пояса си огнивото, кремъка и праханта, запали и отново ги пъхна в пояса си, след това се облегна по-удобно на черничевото дърво.

— Ти ходиш ли на училище? — запита той Мельос, издухвайки пушека.

Вместо отговор очите на Мельос плувнаха в сълзи. Циганинът се смути. Загледа момчето натъжен, много натъжен… Той приличаше на опушен светия в някоя стара черква.

— О-о-о-о! Какво ти стана?… — запита той момчето. — С какво те обидих, та плачеш? Ето сега… плачеш. С какво те обидих, а? Добре де. Не искаш — не искаш. Добре. Щом като не искаш, няма да ходиш. Какво плачеш. И моите дечурлига не ходят. Плачат ли те? Е добре, нека не отиват. Видях една книга. Нищо не видях в нея. Една хартия, пълна с въшки. Е, де! Казах ти, не ходи! Защо плачеш още. Вай! Не си добър аркадаш ти.

Момчето продължи да плаче още по-сърцераздирателно…

— Свършено е с училището, чичо, свършено е с училището за мене, свършено, свършено е…

Циганинът хвърли в реката цигарата си, която се разтопи във водата, и се наведе над момчето.

— Брей, чорбаджи… Бе, кой те е обидил? Аз съм тук! Ей, погледни. Аз съм тук! Който смее, да дойде… Кълна се в бога! Главата ще му строша. Ето тъй! Виж! — И той почна да тъпче земята с продупчените си обувки. — Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Битрос… ха-ха-ха…

Мельос беше неутешим. Закрил очи с ръце, той плачеше горчиво. Циганинът се приближи още повече и седна до него със скръстени крака. Дори и кученцето се разтревожи и дойде и то по-наблизо.

— Ах, яврум… Голяма мъка ми причиняваш… Какво има, сърце мое? Кажи го на мене. На мене го кажи…

— Изпъдиха ме от училището, чичо. Днес ме изпъдиха и свършено вече. Няма вече да ме приемат… Затвориха ми вратата. А да знае човек писмо е много хубаво нещо, чичо… Аз много обичам писмото.

— Изпъдиха ли те? Бре!… Кажи на баща си тогава да им удари един бой. Ако пък си нямаш баща, аз, Битрос, ще ги натупам. На, виж. Ето тъй, тъй. Учителю, ти ли направи това? На ти сега — пух, пух, пух! Хайде сега ставай… хайде върви у дома си. Ако пък си нямаш дом, ела при мен. У чичо си Битрос. Аз ще те взема. Е, недей така! Какво ти трябва писмо? То разваля очите. Не е ли така?

— Аз обичам писмото.

— Тогава ще ходиш. И ако не те иска учителят, ето сопата ми. Не плачи… Хайде така. Хайде край…

Наведе се, гребна малко вода от реката и му изми очите. После го вдигна, постави го на пейката и му посочи с тоягата си една самотна къщурка сред дърветата.

— Ето… виждаш ли е-е-е-е оная къща? Ето най-малкото сега си играе. Виждаш ли го… ето сега си играе. Мършавичко е малко, но нейсе… Ето сега си играе…

Едно циганче без гащи си играеше пред колибата с пръстта. Мельос погледна очите на циганина. Колко милно гледаха!

— Ето сега пак се заигра… — рече отново циганинът с щастлив глас. — А горката жена пере ли, пере. Виждаш ли го? Това е най-малкото! Имам и други. Ето тъй… Когато нещо ти домъчнее, ела у нас. А? Няма да забравиш. Ще дойдеш. А? Хайде сега. Аз ще пообиколя да изкарам нещо за дечурлигата. Хайде, хаирола[2].

Циганинът се запъти към долните махали, като постоянно се обръщаше и поглеждаше към момчето, правейки му знак с тоягата си — да не забрави къщата му. После се загуби из сокаците. След малко глухо се чу песента му и тракането на тенджерите из махалата.

Мельос постоя и погледа колибата му. Тя беше малка, сгушена сред дърветата. Детенцето с черното коремче продължаваше да си играе… Взимаше пръст от едно място и я пренасяше, после пак се връщаше, взимаше отново и пак я пренасяше.

Дълго време той гледа детето. После лека-полека взе да слиза надолу, да слиза заедно с реката…

Бележки

[1] Евала (тур.) — благодаря. Б.пр.

[2] Хаирола (тур.) — на добро да е. Б.пр.