Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (6)

Глава шеста

Домът на учителя беше скромна приземна къща с тесни прозорци, които гледаха към една разрушена стена. Нито един гост не беше прекрачил дотогава прага й. Потиснатост царуваше навсякъде, в цялата къща, дори и в душите, които я обитаваха. Преди малко оттук беше излязъл Анестис. Той се връщаше изпотен и с бързи крачки в къщи. За час време беше уредил всичко. Беше намерил един скъп на думи човек със спокоен поглед, който го изслуша, без да го прекъсне, и най-после се изправи и с тих глас каза на своя посетител, че с готовност ще направи необходимото.

Даже му каза и „моля“. „Моля нека момчето дойде следобед“ или по-добре след приключването на предобедните занятия, за да го види. Тук, в къщи. После придружи госта си до външната врата и му рече „прощавайте“. Защо пък му каза „прощавайте“. Старецът не можеше да проумее това. Държеше каскета си в ръка… Излезе… и продължи все тъй да го държи по пътя от смущение. Изкачи се у дома си, стъпвайки шумно по стъпалата, и още насред стълбата извика на Арети да му приготви всичко за излизане.

„Всичко се нареди“ — каза той на старицата. После отиде при момчето, накара го да седне на един стол и му разказа всичко тихо — кротко, сякаш хранеше някое птиче със сусам.

След това обу обущата си и излезе. Преди това напомни на момчето да не забрави да отиде там… „Следобед“ да отиде там, дето му каза. Има един звънец на външната врата, който като го врътнеш, звъни като звънец на велосипед. Да не се заплесне… „Следобед“.

Когато остана сам, учителят попрелисти набързо и някак си разсеяно „материала“, който имаше да предава днес. Изпи чая, който сестра му донесе, и изяде един сухар. Върза пеперудката си и излезе.

Тази негова сестра беше ангел плашило на дома. Висока, кокалеста, със суха изпъната кожа, тя се разпореждаше из целия дом, затворена между четирите стени. Слънце я не виждаше. И за какво й трябваше слънце? За да й разкрие истината ли? За женитба не можеше и дума да става — дори ако всички момичета на света биха изчезнали. И годините бяха я засенчили. Сега цялата й радост се състоеше в това, да пере, да четка дрехите на скъпия си брат, да му приготви яденето… а вечерно време, докато той чете, тя да плете мълчаливо. Целият смисъл на живота й беше този брат. Тя го беше отгледала, тя го беше изпратила на училище, тя му беше и баща, и брат, и род.

Тя се бе посветила като монахиня в служба на домашния си Христос и на него поднасяше благовонията на кухнята си. Обичаше го с цялата любов и привързаност, на които бе способна. Само от време на време, още преди годините да натежат на гърба й, нещо тайнствено се обаждаше вътре в нея и я измъчваше известно време… после тя пак се отдаваше на готвенето и на плетенето си.

Днес, след като брат й излезе за училище, тя се поспря на прозореца, който от години гледаше все към стената, изпусна една тъжна въздишка, после го затвори и надяна отново ярема си. Избърса праха, изми чиниите, подреди къщата, взе след това една тепсия и сипа малко леща, за да я изчисти. Едно добре приготвено ястие щеше да достави удоволствие на изморения. И днешният ден щеше да протече все така сив като рало все в една и съща бразда. Но на обед, както стоеше в кухнята и режеше на ситно кромид за запръжка на яденето, неочаквано се случи нещо — едно тихо почукване на вратата накара сърцето й да подскочи. Кой можеше да тропа по това време на вратата? Такова нещо никога не се бе случвало. Дали не се е случило нещо на брат й и е напуснал посред час училището. Избърса очите си, които бяха се насълзили от лука, и забърза да отвори. Най-напред се опря за малко зад вратата и зачака. Отново се почука… Не, не беше брат й, познаваше тя чукането му. Ами сега какво да прави? Да отвори ли? Но кой можеше да е там пред вратата? Такова ненадейно нещо не беше й се случвало никога. Тя се приближи внимателно и погледна през ключалката. Нищо не се виждаше. Ами сега какво да прави? Отиде към прозореца да открехне капаците му. Те скръцнаха жално, сякаш се сърдеха, че ги събуждат от дълбокия им сън. Едно слабичко момче стоеше пред вратата. Тя затвори прозореца и отиде да му отвори.

— Какво има?… — това беше първата й дума, като му отвори.

— Господин… господин… учителят? — запита момченцето, като хвана илика на копчето си. — Господин учителят тук ли живее?

— Да, тук… За какво ти е?

— Заръча ми… заръча ми да дойда и… — гласът му се схвана. — Заръча ми да дойда — каза то и млъкна.

— Заръча ли ти? Добре. Но… — размисли жената. — Най-после… — каза тя — добре. Ще се позабави малко. Но влез да го почакаш.

Мельос избърса обувките си и тръгна след нея. Покани го да седне на един стол и се затече в кухнята. След малко дойде и го почерпи със сладко. Но гледаше много подозрително нещастния Мельос. Той се уплаши от тази затворена къща и по едно време му хрумна да офейка. Но тогава какво щеше да стане? Не. За нищо на света не трябваше да направи това. Ще чака. Нека го е страх. Нямаше да го изядат, я! Но защо го гледа така тази кранта? И колко тъмно беше всичко тук! Завеси, стени, мебели, всичко беше мрачно — в тъмнокафяв цвят. Стори му се, че падна в някакъв гроб.

Най-после по някое време вратата се хлопна. В коридора се чуха провлачени стъпки и след малко познатият на Мельос масленоцветен костюм влезе в стаята. С една свенлива благост учителят дойде и застана до момчето. Даже му се усмихна колебливо и седна на стола. Свали очилата си и почна да ги върти, да ги върти, да ги върти безцелно.

— Разбира се… — каза той след малко. — Значи… Във всеки случай не трябваше да избягаш. Господин директорът, разбира се, бе засегнат. Сега, разбира се… и прочее. Всичко ще се уреди. А относно бягството ти… не мога да се начудя. Защо стана това нещо?

— Нали, учителя ми… — рече детето. — Нали искаха да изпъдят учителя ми, понеже ми даде свидетелството.

— Ааа!…

Той почна да бърше очилата си с една кърпичка. Смая се от чувствителността на момчето. На трогателната му преданост към оня човек, учителя, който го бе облагодетелствувал. Не беше свикнал да среща такава признателност.

Толкова години, застанал пред чиновете, той беше свикнал да слуша само шушукания и скрити подигравки. Всичко това беше натрупало постепенно огорчение в душата му. Не, той не беше успял да спечели детската душа въпреки всичките си усилия, въпреки всичките си бащински чувства. Не беше успял да разбере болката й. Смущаваше се пред децата, сякаш го улавяха в някаква нередност. Сравняваше себе си с другите свои колеги и виждаше разстоянието, което го делеше от тях. Със своята суровост, с грубото си и често пъти варварско отношение те печелеха повече. Може би децата не ги обичаха и тях, но не им се подиграваха. Слушаха ги със страх и уважение. Те, колегите му, обикаляха из стаите с пръчка или линия в ръка. Той не беше взел никога в ръка не само линия, но дори някой по-голям молив, за да не изплаши децата и го намразят. Но каква беше ползата от това? Изведнъж сред урока всички биваха обхванати от кашлица… Или пък се правеха на разсеяни и пишеха с молив на черната дъска! Или пък всички чанти падаха едновременно от чиновете и децата, навеждайки се да ги вземат, му се плезеха.

И само това да беше!

Един път посред урока внезапно всички се изправиха. „Господин учителю, звънецът удари! Междучасие!“ — завикаха те. А той, вместо да извади часовника си и да ги смъмри, каза… „извинете“ и ги пусна на двора, за да вдигнат там целия свят на главата си и да принудят директора да се покаже на прозореца и да ги нахока, но с поглед, отправен към него, за да му даде да разбере грешката, която бе допуснал. О, каква мъка и каква скръб му причини този случай!…

А любопитното е там, че вместо да им направи забележка и да ги накаже, им поиска извинение. „Извинете, допуснахме грешка“ — каза им. И те неочаквано започнаха да кашлят…

Но трагедията на Скамвурас не свършваше дотук. Отдавна беше подушил, че бяха му измислили прякор, но се преструваше, че не чува и не вижда. Когато за пръв път чу новото си име, дълбока скръб засенчи цялото му лице. „Момчета!… — беше извикал някой, който го бе забелязал пред вратата. — Пристига Песпес^[1].“ На обед се прибра в къщи, потънал в скръб, и не сложи нито залък в устата си. Защо и отде накъде му измислиха този прякор? Какво искаха да кажат с това? На какъв недостатък му се присмиваха? Беше изминало много време, без да узнае това, когато един ден му го казаха направо в лицето. Имаше урок по естествознание. Не беше негов предмет — заместваше учителя по физика и математика, който беше заболял от грип. Урокът им беше за твърдокрилите насекоми.

— Кажете ми едно твърдокрило насекомо — казва учителят.

— Пеперудата! — обажда се зевзекът на класа.

— Браво. Можеш ли да ми покажеш една пеперуда?

— Не мога, господин учителю… — отговаря зевзекът.

— Защо, момчето ми, кажи ми. Хайде кажи… кажи…

— Не мога, господин Песпес…

Внезапно му притъмня пред очите.

— Защо? — запита той ученика, преструвайки се, че не е разбрал нищо.

— Защото е долу под брадичката ви, господин Песпес.

Той дигна несъзнателно ръка до брадичката и напипа пеперудката си.

Поизкашля се, посмути се, почука с моливчето по катедрата и премина към друга глава от урока.

На другия ден сутринта той върза, после развърза и след това отново върза пеперудката си… Най-после я захвърли и си сложи вратовръзка. Но още щом влезе в класната стая, децата се развикаха: „Господин учителю, господин учителю! Развърза се! Развърза се и виси!“

— Какво виси? — запита той добродушно.

— Пеперудката ви, господин учителю.

Пръстите му се насочиха към вратовръзката, после грабна дневника и вдигна един да разкаже урока. Само този единствен път той направи опит да се разсърди, но се разкая, защото стана още по-зле. Всички почнаха да треперят… и така силно трепереха… че цялото училище се разтърси и директорът бе принуден да дотича, за да види какво става.

На другия ден той пак си сложи пеперудката и се преструваше на глух.

Как стана това?… Как се стигна дотам да го вземат на подбив? Как започна това? Той не можа да разбере. То дойде някак си от само себе си, постепенно, естествено, като неизбежно последствие.

Нито веднъж не успя да спечели поне един ученик. В ничий поглед не можа да види многожеланото уважение. Дори едно обикновено съчувствие. Беше се убедил вече окончателно, че някои от добродетелите бяха напуснали завинаги душата на днешната младеж.

Но ето сега вижте! Пред очите му стои едно ей такова дребно същество и защищава своя учител… И то с какъв жар! Какъв човек беше този учител? Как бе успял да извърши такъв подвиг? Какво е правил? С какъв метод е постигнал това нещо?

След всичко това не му оставаше нищо друго, освен да се помъчи да открие тайната. Най-сетне той спря да трие очилата си и запита момчето с интерес:

— Значи обичаш учителя си?

— Разбира се, господине.

Позамисли се, преди да му зададе втория въпрос.

— А защо, момчето ми?… Защо?

— Не знам… — отговори то смутено — Защото… ме учеше.

— Тъй, за това значи… Дали не го обичаш… понеже и той те е обичал?

— Да, господине!… — отговори момчето разпалено.

Само за това ли?… Но защо не се бе случило такова нещо и с него? Нима той не обичаше децата? Нима вършеше нещо друго, освен да ги обича? Защо тогава го огорчаваха толкова много? „Добродетелта… — прошепна един глас вътре в него — добродетелта не е умряла още.“

— И така, Кадрас… няма нищо повече. Утре ще дойдеш направо в класа си.

— Господине… — извика момчето и очите му плувнаха в сълзи. — Бла… Благодаря ви много.

— Няма защо… няма защо… — каза той смутено.

— А… директорът? — запита с разтреперан глас Мельос.

— Разбира се! Господин директорът ме помоли…

Значи директорът бил добър, толкова добър?… А той се държа така с него. О! Не е познавал никак, никак не е познавал големците! Мельос стана. Да му целуне ли ръка? Дали трябваше? Ами ако пък учителят се отвращаваше от него. Дали нямаше да го сметне за раболепен? Не му целуна ръка. Каза му само „благодаря, господин учителю“ и си тръгна, но в този миг забеляза, че учителят му подава ръка. Какво да прави сега с тази протегната ръка? Да я стисне… Но досега не е правил такова нещо… Струваше му се, че не подхожда за възрастта му. Само големите се „здрависват“. След като почнат да пушат. Какво да направи сега?… Но щом учителят се здрависа с него, значи, че е пораснал. Той пое подадената му ръка и… вместо да я стисне… я целуна, без да се усети.

После вдига глава целият засрамен. И какво да види?

Учителят беше се изчервил много повече.

— Значи… утре… — каза му той и не знаеше къде да си дене ръцете.

Сестрата на учителя го придружи до вратата. Щом стъпи на прага, той хукна с такава бързина по улицата, че птиче дори не би го настигнало.

Когато се завърна вътре, сестрата завари учителя да търка ръцете си. Нечувано нещо!… Какво беше това? От толкова години вече не му се бе случвало такова нещо. Не можеше да си спомни да е правил такова нещо.

— Сложи да ядем!… — каза учителят с нотка на тържество в гласа. — Гладен съм.

И почна да барабани с пръсти. Сестра му просто литна. Но докато сипваше храната в чиниите, насмалко не почна да се кръсти. Някой вътре в стаята… си подсвиркваше!

Лъжицата падна от ръката й. И изведнъж сестрата вдигна престилката и избърса очите си.

Ядоха, като сърбаха шумно супата. И това се случваше за пръв път. Досега стъпваха безшумно, ядяха тихо и се разбираха почти само със знаци.

След малко тя го изпрати до външната врата за следобедния му урок. Учителят вървеше след нея в коридора; неволно погледът му се спря на огледалото и изведнъж… той се опули! Там в това старо стъкло един мургав мъж се усмихваше. Попипва за миг пеперудката си… опитва се да я развърже… После се приближи до огледалото, дигна ръце и я стегна, радостен, горд! Пеперудката се напери на врата му като петленце, което прави първите си горди стъпки.