Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (45)

Глава тринадесета

Този град е като някаква картина, нарисувана от безумен художник. Там дето е подхождало да нарисува къща, е нарисувал работилница за точене на ножове. И там дето е трябвало да нарисува черква, е нарисувал някакъв явор, под който патките се надпреварват в песни с щурците.

А има много — ах, боже, колко много! — явори. И са много сенчести. Толкова много, че като седнеш под тях, слънцето е принудено да се наведе, за да те намери.

През тази лека пролет всичко тук беше разцъфтяло, за да мине бог, но любовта го изпревари и му пресече пътя. Всичко беше разцъфтяло, за да влее аромати в пролетта… Но тогава би било безполезно, ако не дойдеше любовта.

Дворчета, нивя и малки градинки, всичко… Полета, нивя и слогове бяха изпъстрени с червени, зелени и сини цветя. Светът цъфтеше. Сърцето на Мельос трептеше като росна капка. Благоухае дори и възглавницата му — макар че е сламена.

Там към края на всяка нощ пламват огньовете на изтока и го подлудяват. Ще издържи ли и днешния огън? Светът се е издигнал високо, на хиляди метра… И сега Мельос, вместо да ходи, плува във въздуха. Той знае… че щом очите на Аграмбели кажат „не“, ще падне и ще се разбие на хиляди парчета. Вчера тя носеше една жълта якичка — колко хубав е класът с жълта якичка!… Сякаш са й сложили венец, около шията. Никоя, никоя, никоя не е така хубава като нея. Чинът й сигурно благоухае. Той е уверен в това. Но все пак да го усети. Един ден той се престори, че е забравил нещо, и се върна в класа, за да го вземе. Всичко беше тихо. И сляп да беше, пак щеше да намери чина й… защото наистина — да, благоухаеше. Но нито на един от познатите му аромати. Той ухаеше на нея… изцяло на нея. Той се спря до чина, сякаш там беше място за молитва, и затвори очи. Отвън се чу леко тичане. Той отвори очи. В коридора изчезваше роклята на „Свети Георги“.

Изгоря. Защото на света „Свети Георги“ — макар че имаше огненоруси коси и бледи ланити, не можеше да й имаш доверие за такива работи. Ако искаше да те издаде, нямаше да й попречи бледостта.

Освен това Мельос може би не й беше много приятен. Допускаше това, защото само той не се кръстеше, когато тя минаваше край неговия чин. А на нея се харесваха такива неща.

Той слезе за междучасието с подкосени крака. Близо до тополите имаше една група момичета, които си бъбреха. Не. „Свети Георги“ не беше при тях. Видя я да дъвче спокойно някакви бонбони, да ги смуче и после да си мие ръцете в реката. После той потърси с поглед Аграмбели. Забеляза я до една топола — беше облегнала глава на нея и следеше някакви плуващи облаци. О, небеса!… Колко хубава беше тя!…

Мельос искаше всички да узнаят, че беше хубава. И че тя, най-хубавата, беше негова. Някакви байовци строяха с камъни една къща, а на него му се стори, че я строят с цветя. Големи чудеса ставаха в природата през това лято. Я си представи!… Ястребите… тези хищници, му се струваха като пеперуди! Една малка колкото кутия къщичка можеше да го побере… стига да имаше малък отвор, отдето можеше да я зърне, когато минава.

Дакридзикос гледаше отдалече с разстроен поглед към тополите, които момичетата бяха прегърнали. Много го бяха ударили на прегръщания през тази година. Главатарят искаше да знае какво приказваха… Хамоляс се кълнеше, че говорят за момчета. Краставици на търкалета! Нима можеше да знае този хапльо какво приказваха помежду си момичетата!… И тъкмо по това време ето и негова милост се приближава до главатаря.

— Виждаш ли ги? — каза му той. — Говорят за момчетата.

— Кои? Те ли?

— Че кой друг?

— Откъде знаеш това?

— Главата си режа.

— Отрежи я, защото почна да се разваля, бе, хищнико! Те гледат водата!

— Гледат водата и говорят за момчета. Ако искаш, да запитаме Кальондзи да ни каже.

— Тя прилича на кутре, на което са турили очила.

— Нека си прилича. Ако я запитам, ще ми каже.

— Тя мома ли е?

— Че какво е!

— Е, щом като я смяташ за мома, върви да я питаш, какво ме интересува мене?

Хамоляс се промъкна към границата, която делеше двата двора. Кальондзи, чиито късогледи очи не търсеха нищо друго, веднага се промъкна неусетно към него.

— Ей мари!… — каза й Хамоляс.

— Ще ме наругаеш ли? — запита го тя.

— Ако искам… какво, не мога ли?

— Да, но има и камъни.

— Какво приказват там тези кози, мари?

— Кои?

— Кьорава ли си? Ето тези, дето примират да прегръщат дърветата.

Кальондзи присви очите си и те станаха като юмручета.

— Кадрас те изпрати, нали? — каза му тя.

— Я ме остави на мира, да ти не кажа нещо! Всички се попикахте за него!

— А, такъв ли си? Чакай тогава и аз да ти кажа…

— Казвай!

— Приказвай ми така и ще има да чакаш да ти кажа!

— Те говорят за момчета! Ето аз че ти го казах. Греша ли?

— Няма да ти кажа…

— Патка!… Облекли са ти рокля и си въобразяваш, че си станала мома!

— Ти си гамен! Ще те обадя на господин учителя и ще видиш…

— Ех… къде такъв късмет!… Хайде върви да му кажеш… Хайде, мари, върви да му кажеш, та да ме изпъди и да се отърва!

Кальондзи го погледна объркана. Как да се оправи сега с този „персиец“?

Реши да обърне листа. Взе една пръчица и се престори, че рисува лодки.

Хамоляс плюна. По едно време Кальондзи насочи към него кръглите лещи на очилата си.

— А бе, Хамоляс… — каза му тя.

— А… сега почваш с добро? Хайде казвай. Какво искаш да кажеш?

— Защо вие, „персите“, го мразите толкова много? Аз зная с положителност, че той ви обича.

Хамоляс се позамисли. После й каза:

— Вие обичате ли го? Нали знаеш за кого казвам?

— Че как може да не зная. Разбира се, че го обичаме!

— Кози! А после искате да го обичаме и ние. Знаете ли какъв горделивец келеш е той? А!

— Не ми се вярва.

— „Не ми се вярва“, казва… Какво разбирате вие от неговите номера! Я ми кажи… твоята приятелка също ли го обича?

— Коя моя приятелка?

— Хайде!… Теле ли си? Имаш ли много първи приятелки?

— Защо не кажеш името й? Кажи го. За коя искаш да кажеш?

— Аз няма да се унижа да го кажа. Ти знаеш много добре за коя искам да кажа. Защо криеш?

— За Стамири ли?… За нея ли искаш да кажеш?

— Ами ти за коя мислиш?

— Друга първа приятелка нямам.

— Добре… нека да е за нея… Е, тя какво? Обича ли го? Казвай, мари! Помръдни езичето си!

Кальондзи се мъчеше да печели време.

— Тя ли?

— Да. За другите не ме интересува. Нека всички го обичат и да мрат, ако щат, за него, нека се попикават за него… счупена пара не даваме. Ние искаме тя да не го обича.

— Защо?

— Тъй!…

— Как тъй!…

— Как „тъй“?

— Какво общо има Стамири с вас?

— Ти, мари, искаш да ни преметнеш, а? Все изклинчваш. Кажи ми ясно: обича ли го, или не?

— Това мога да ти кажа: не.

Хамоляс изгуби ума и дума.

— Истина ли казваш? — рече й той с ококорени очи.

— Че тя за Кадрас ли е, бе? Чакай да се посмея! Ха-ха-ха! Полудели ли сте! Хайде сега си отивам, че „фустата“ ни гледа заканително.

Разделиха се. Хамоляс отиде, като подритваше ту едната, ту другата си пета, при главатаря. Дакридзикос все извиваше очи към тополите, дето бяха момичетата.

— Не го обичала… казва тя.

— Какво каза?

— Пукната пара не давала за него. „Та за него ли е тя — казва. — Чакай да се посмея — ха-ха-ха-ха!“

— А, бе, за какво те изпратих? Какво ми блееш сега?

— Нали така ми каза? Върви и питай, така ми каза, за какво говорят момичетата? Понеже ми каза, че говорят за момчета…

— Е, какво ти каза оня влак с фаровете?…

— Никак не го обича… — каза ми тя. — Нито пък я интересува.

Главатарят пламна.

— Пукни, бе! Хай по дяволите! Я се махай, да не нацапам пак някоя от ръцете си!…

Хамоляс се сви и се оттегли към стената. Той сам почувствува, че не му обясни добре. Главатарят се почеса, почеса… и след това тръгна, като тътреше краката си.

— Значи „не“… Тъй ли каза, бе?

— Пукната пара не давала… каза тя. Че за какво да го обича?

— Каза ли ясно това?

— Разбира се!…

— Ами ти… за коя искаш да кажеш, бе? Приказваш, приказваш… и нищо ясно не казваш?

— За коя ли? Ох!… Добре де, така само на вятъра ли питаш? Не знаеш ли?…

— Бабината ти трънкина зная!

— Тогава да ти кажа.

— Не, недей ми казва! Я си отвори гърнето и кажи, да видим как ще го кажеш. Хайде да не видя мутрата ти подута…

— А, бе, Торис…

— Какво ме интересува мене, бе, коя е тази и какво прави?

— Нали каза, че искаш да знаеш дали…

— Какво станахме ние, бе, да се месим с тези патки?

— Че какво, не сме ли мъже?

— Как да не сме! И затова… каква работа имаме ние да се бъркаме с тях?

— И аз казвам същото… Да ги оставим да умрат от мъка по нас и ние да си подсвиркваме. Нали е добре така?

— Добре е. Пукни сега, защото идва оня октопод.

Куркулос с вирнати като на заек уши пристигаше, като се пръскаше от любопитство да узнае какво се бе случило.

— Какво има, бе?… — запита ги той със сополив нос.

— Сополи в носа ти, това има. Я върви да се измиеш.

— Добре де… не сме казали да се сърдиш.

— Не се сърдя, но върви да се измиеш.

Кальондзи тичаше като бекас, за да пресрещне приятелката си.

— Те искат само ти да не го обичаш… каза ми той. Всички други момичета, ако щат, да умират за него (и ми рече едни мръсни думи). Само ти да не го обичаш, а другите нека правят, каквото искат.

Аграмбели изтръпна като птица, която вятър отнася обратно. Тя не продума нищо. Стоеше и гледаше зашеметена приятелката си.

— А аз им казах „какво ви интересува вас?… Каквото си иска, това ще направи“. Нали добре им казах?

— Да…

— А, не, ще ги оставя да си пъхат гагата в тайните ни! Нали добре го наредих?

— Да…

— Само „да“ казваш и не разбираш какво ти приказвам. Лисиците да ме изядат, ако си разбрала какво ти казах. Аз съм бухал, но все нещо разбирам. Те искат да узнаят дали го обичаш. Железа ще изядат! Цял час ме разпитваха да им кажа. Но не успяха. Няма ли… да кажеш нещо?

— Защо правят това?

— Обявили са му война. Не могат да го търпят. Щом чуят името му, и плюят. Искат и да го убият.

— Кого?

Кальондзи се обърка, просто й идваше да си оскубе косите.

— Ех, такава ли си гъба ти, ма? И аз съм… не отказвам… Казали са ми го. Мухи лапам, когато ми говорят. Но все нещо ми сече главата. Разбрах, че ми говореха за Кадрас. И разбрах, че не искат да го обичаш. И аз им казах „не, не го обича“. „Тя ли, им казах, тя ли с Кадрас? Чакай да се посмея! Ха-ха-ха-ха!“

— Тъй ли си казала?

— Казах истината.

— Истината ли?

— Да… Какво? Не е ли истината това? Нима го обичаш, мари, и хабер си нямаш? Стамирче… кажи ми го с добро. Аз не разбирам какво е любов… но ако любов е да ти кажат: „Ще го убием“ и ти да почнеш да плачеш… тогава… го обичам. Чух това с ушите си. „Ще го убием!“ — казаха те и се разплаках… Но… — заклевам се в очите си! — не плаках за себе си. Разплаках се, защото се уплаших да не би да узнаеш и ти и да почнеш да плачеш… а аз после как ще понеса това? Ето!… Сега аз как да се сдържа? На… вземи кърпата ми… Ех, мръсницата, пълна е със сополи! Извинявай, че говоря като „персите“, но те са виновни, защото ме заразиха… Да ти кажа ли нещо? Върви в клозета… Там няма никой. Наплачи се спокойно и като удари звънецът, ще дойда да ти обадя. На, вземи и кърпата ми. Тю, да му се не види!… Пълна е със сополи!…