Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (31)

Глава седемнадесета

Примирие! Всичко тази вечер има много официален вид. Навред се е разстлала тиха сладост. Всичко блести… очи, яки, коси. Просто поезия. Една масичка в ъгъла е потънала в цветя. Донесоха ги колегите в строги букети, държейки ги в обятията си като „божи рожби“. Върху устните на Алберт е кацнала една много френска и много щастлива усмивка, с която той дарява всички. Душата му е като душа на птица. Беше нощ… „нощ на хименея“^[1]… но всичко сияеше като окъпано от слънце. Очите на невястата блестяха. Един малък орган свиреше нежно в сърцето й песента „Радостни дни“. Устата на всички щедро пилееха сърдечни пожелания.

— Щастлив живот…

— Живот без скърби…

— Живот, изпълнен с радост…

Устата на Алберт лепнеха като мед.

Попът носеше черно лъскаво расо и въпреки че мразеше „тайнството на брака“, дойде да хапне и той нещо и да „отправи горещи благословии“. В широкия ръкав на расото му радостно потракваше една бъбрива броеница… Карлафтис, стегнат в тясна твърда яка, пухтеше като „локомотив“, както скришом се изрази Аглаица. На три пъти се опита да я изгори с поглед, изпълнен с тъга и страст… но Аглаица като опитен пелтаст^[2] ги отби един след друг. И той, за да се утеши, минаваше често край малката кухня да вдъхне миризмата на ястията и да възбуди животинския си апетит.

Навсякъде се бе разляла приятна топлина. Но директорът зъзнеше, сякаш седеше непрекъснато на течение. Всичко това му изглеждаше необяснимо. А „тайнството на брака“ бе действително тайна за него… Сините му очи гледаха втренчено светлината, която трептеше по хлътналите бузички на Алберт… Ужас! За какво му трябваха такива „неподходящи неща!“… в тази неблагодарна възраст. Безсрамие!

Госпожа Раул беше облечена в тъмен тайор, който я стягаше до пръсване. Но въпреки това тя не се спираше нито за миг. Тичаше насам-натам да помогне на това, на онова, да донесе чаши, да налее каните с вино.

Попът гълташе питиетата като хапчета.

— Простено е… — казваше той — простено е… умереното пиене никак не вреди…

Устата на Карлафтис се изкривяваше от дълбоко съжаление към себе си и към попа.

— Хм… да… но въпреки това…

— И то при такива случаи… — добавяше попът.

— Хм… — продължаваше Карлафтис. — Случаи все се намират. Стига човек да желае. Веднага си ги създава. О, разбира се, създава си ги. Стига да не го възпират морални колебания.

И те гаврътваха чашите, следейки тайно изпод вежди директора, който се наслаждаваше на студенината си.

Само Скамвурас не пиеше. Той дигаше чашата с треперещи от вълнение пръсти, отговаряше „подобно“… или „благодаря“… или пък „същото ви пожелавам“ и я оставяше отново на масата.

Аглаица само топваше езичето си… И веднага от отсрещния край се чуваше дълбока въздишка, която излизаше от глъбините на душата на Карлафтис. Буйно чувство измъчваше вулкана, който кипеше под косматите гърди на учителя.

В девет часа дойде попът, „чредникът“^[3], както го наричаше учителят богослов, и сложи епитрахила си. Малките очички на Алберт се насълзиха. Невястата, възбудено извиваше до скъсване една малка кърпичка, която й беше подала Раул.

При тропара „Исай“ всички свенливо заиграха хоро. Само директорът зъзнеше и гледаше тавана, сякаш се молеше на някакъв снежен бог, в когото той вярваше, да го спаси от този срам.

Алберт, който играеше хоро за пръв път през живота си, залиташе като дете, което прави първите си стъпки. Смееха се и трапчинките, които се бяха образували по бузите му от падналите зъби… „Това е начало на един нов живот!“ — казваше очарован той по-късно. — „Tourbillon“^[4].

Струваше ти се, че всеки миг ще плесне с ръце. След „тайнството на брака“ всички седнаха на ядене и пиене. Попът сви епитрахила си, сведе очи и започна кротко и смирено да казва молитвата „Наситете се, бедни“. После протегна ръка към хлябовете. Вилиците заработиха като живи. Забълбука и виното в чашите. Разговорите ставаха все по-високи. От време на време смехове заглушаваха шума на вилиците. След това настъпи и часът на песента.

Чредникът изказа своите благопожелания и си отиде. Но кой пръв да почне песен? Богословът изпя с исо псалма „Непорочната невеста“. После Аглаица запя сред една атмосфера, изпълнена с натегнатост, песента „Сладки очи“, а отсреща й отговаряха страшни отчаяни ревове. Дует на птици! Настъпи полунощ. Високо горе звездите задрямаха, но сладостното бдение тук в този дом беше в своя апогей. Дори и малката вазичка с цветя се беше опила. Само очите на директора бяха по-безцветни от всеки друг път.

Учителят по математика непрекъснато белеше ябълки и ги поднасяше на Аглаица, сякаш поднасяше сърцето си, боднато на вилица. „Merci“ казваше тя, гледайки винаги в друга посока… винаги на друга страна… („безчувствено същество!… колко е безчувствена!…“)

— Песен!… — разнесе се изведнъж посред нощ гласът на богослова. — Песен да чуем от невястата! Господин Скамвурас, невястата има думата! Няма да приема никакви възражения!

Горката Катинго се сви до мъжлето си, за да не я набие попът.

— Не! — изкрещя попът. — Няма да приема никакви възражения!

Вилиците затракаха и също поискаха настойчиво да чуят песен. Невястата погледна умолително своя съпруг…

„Налага се, нищо не може да се направи“, казаха малките очички на Алберт.

Катерина се изправи, цялата поруменяла. Погледна мило и покорно и като облегна главата си на рамото на Алберт, запя един малък любовен романс. Всички пиха наздравица за „сладкопойната домакиня“.

— Действително… — рече попът. — Всички сме доволни… — И внезапно с диво изражение, което не търпеше никакво възражение, впи поглед в изпитото личице на Алберт.

— Младоженико! Всякакви опити да се изплъзнеш ще бъдат напразни. Жребият е хвърлен. Ставай! Песен!… И то веднага!

— De grace^[5]!… — захленчи Албертчо. — Не съм се опитвал никога… никога… дори и като дете.

— Напрегнете паметта си! — извика попът с чаша в ръка, готов да я запрати. — Не се надявайте на ничия милост. Никой няма да може да ви спаси. Хората не ще бъдат в състояние, а бог се представлява от мене. Хайде!

— Кураж… — подхванаха го кротко другите.

— Не мога да си спомня… parbleu^[6]! Не си спомням вече нищо… буквално нищо…

— Кураж, Алберт…

— Impossible^[7]… не ме измъчвайте… Не си спомням нищо, абсолютно нищо… Само това:

Un, deux, trois

J’irai dans le bois…^[8]

— … Но това не е песен, mon dieu^[9]. Това е детска игра.

— Хайде!… — крещеше непрекъснато попът и вилиците тракаха по чиниите, както крайбрежните камъчета през време на морска буря.

Малката главичка на Алберт водеше ужасна борба. Паметта му се ровеше из всички гънки на живота му, но не намираше нищо.

— Припомнете си… — казваха му умолително. — Възкресете в паметта си нявгашните дни от разцвета на вашата младост…

— Не мога… не мога… не мога… Ровя се и в най-тъмните глъбини на детската си възраст… impossible… Не намирам нищо… И най-слаба следа дори от някаква музика…

— Това е урсузлук!… — извикаха всички. — Урсузлук! Нещастието ще ви преследва през целия ви живот.

— Запейте… — обади му се мило Катерина.

— Mon dieu… загубен съм.

— Запей или те смазвам на място!… — избухна, разтърсен из основи, попът с кървясали очи.

— Милост…

— Няма милост.

Тогава настъпи тишина. Алберт се изправи. Всички седнаха, отдъхвайки си облекчено.

— Enfin… — рече Алберт и вплете ръце.

Всички зачакаха с нетърпение, което граничеше с истерия.

— Най-после… срам ме е… но… щом трябва…

Той затвори очи. Всички наведоха глави, сякаш минаваха светите дарове.

Гласецът на Алберт се изви в настъпилото религиозно мълчание плах, невзрачен, с неравни детски тремоли:

Познавам те по острието страшно

на сабята ти,

познавам те по твоята осанка

и по твърдите ти стъпки.^[10]