Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Бяха се изминали пет дни. „Свършено вече, казваха всички. Дакридзикос няма да стъпи в училище, напусна.“ Но всички се излъгаха. Дакридзикос дойде отново. Но не беше вече същият. Не риташе, не крещеше, не се подиграваше. Беше сериозен като болен и с очи, изпълнени с омраза. Хамоляс и Куркулос, като го видяха, се спуснаха към него. Но той се отдръпна от тях съвсем студено и отиде и се подпря на една топола в двора. „Какво му се е случило?“ — запита се всеки. Всички се спотаиха и го зазяпаха отдалече. И гледаха как „царят на персите“ мълчеше като пън. Бай Тодос се подпря на рамката на вратата и зачопли с ножче зъбите си.

— Лисичи преструвки… — рече той и се намръщи, сякаш ядеше зелени сливи. — Ще се преструва… ще се преструва… и после пак ще почне своето и ще обърне училището наопаки. Зная ги аз тези работи. Баща ми беше ловец на лисици.

Дакридзикос стоеше там и дъвчеше една гума. Намираше я много вкусна и непрекъснато я дъвчеше, за да я изяде… Но не се решаваше нито да я глътне, нито да я изплюе. Само когато звънецът удари с все сила, той отиде до самата река, изплю гумата, повърна и после съвсем бавно и неохотно повлече краката си — удряйки ги един о друг — и влезе в класната стая. Когато минаваше край Мельос, забеляза крака му и се вбеси. Затвори очи и го настъпи.

Никой нищо не разбра. Мельос захапа ръката си, за да не изреве от болка. Това беше варварско. Дакридзикос се накани да седне на мястото си, но се отказа и отново отиде при Мельос и навря муцуната си в ухото му.

— Аз те настъпих… — каза му той злобно. — Ще ме обадиш ли? Казвай де! Ще ме обадиш ли?

— Не.

— Е, тогава ето ти още веднъж. Ще ме обадиш ли?

— Не.

— Мръсник… — каза му той и веднага почна да плаче.

Учителят не беше още влязъл в класа. Дакридзикос грабна набързо книгите си и изчезна в коридора. След малко го видяха през прозореца да тича по улицата. Тичаше уплашено, въпреки че улицата беше празна и никой не го гонеше и той знаеше това. Но Дакридзикос бягаше, бягаше… сякаш го беше погнала нощта и той се страхуваше да не би да го хване.

След малко вътре влезе господин Алберт, който още от вратата се помъчи да изправи стойката си. Всички се объркаха. Какво търсеше в часа по вероучение господин Анахоридис? В този момент той сам се досети и се обърка още повече. Тъкмо тогава едно черно расо закри вратата и го върна към действителността.

— Аз съм при луциферчетата… — каза му богословът. — Вие сте при сатаните.

— Действително… — рече господин Анахоридис. — Pardon, как сте, колега? Как е госпожата?

— Госпожата ли!… — извика попът, сякаш се бе запалила брадата му. — Госпожата почина, колега! Почина и аз нося роклята й.

— Pardon… Помислих… че сте господин Скамвурас…

— Сестрата на господин Скамвурас е в отлично здраве!… Ха-ха! В отлично здраве… В отлично здраве… и жених очаква!

Господин Алберт пламна. Какво искаше да каже този поп? Да! Какво именно искаше да каже? Разбира се, господин Скамвурас имаше сестра, това беше известно. Но каква работа имаше черното расо в тази история?

Той поскръцна с малкото зъби, които му бяха останали. Свети Маврикий, какво ли му готвят? Душата му беше мъничка като на невестулчица и нямаше сили. За нея беше истински героизъм да се крепи в живота. А децата бяха превърнали този живот в малък ад. На това отгоре и този поп се мотаеше около него като инквизитор. Женитбата беше един непребродим океан. Но какво искаше да каже той с тези си думи? Има някои попове, които изтръгват съвестта ти и я карат да говори чрез тяхната уста. Сестрата на господин Скамвурас… безсъмнено беше едно домашно същество. Да, една забравена дама от нечии мечти. Тя беше и тъжна… Носеше рокля, която подхождаше за погребение. Никой обаче нямаше основание да каже за нея това или онова. Гозбите й бяха леки, уханни. „Вие готвите извънредно вкусно.“ „Благодаря, господин Анахоридис. Чест е за трапезата ни…“ „Чест е за мен, госпожице Екатерина“. „Ако зная, че другиден ще дойдете… има едни… освен ако…“

Какво искаше да каже попът? „И жених очаква…“ „Participe passee“ от глагола avoir — имам. Да разправи урока Камонас. Колко спомагателни глаголи има, момчето ми?

— Два, господин Анахоридис.

— Точно. А сега преобърни го. Постави му сега point d’interrogation. Питаш, момчето ми, питаш!… Постави му, значи въпросителна! Постави въпросителна! Ще ви изкарам всички навън. Иди на мястото си, черно расо… Камонас. Иди на мястото си, Камонас.

През междучасието той хукна да настигне господин Скамвурас в коридора.

— Вече не зная какво… — рече той.

— Какво става?

— Нищо, нищо. Попът разпространява глупости сред хората. Но ще трябва да оправим това, драги, да оправим това.

Скамвурас го погледна озадачено.

— Съжалявам… — рече му той — бих желал да бъдете по-ясен…

— Би желал… Ами че аз тъкмо такъв искам да бъда. И затова…

— Какво става впрочем?

— Нищо. Сега вече никой не може да му затвори устата. До това заключение стигнах: никой. Вие сте наивен, не разбирате… За жалост човек трябва да израсне, да придобие свои лични лоши качества, за да открие злото в другите! Вие сте наивен.

— Нима черното расо ви е засегнал?

— Засегна ни… Точно тъй, в този именно смисъл на думата. Засегна ни. Или по-добре — засегна едно лице, което той няма право да засегне, не, няма право. Ще трябва да оправим това, разбира се. Разбира се, това ще сторим! Естествено!

Скамвурас сега се обърка още повече. Знаеше, че неговият приятел Алберт не беше особено умел събеседник. Той пренебрегваше правия път и стигаше до целта по пътеките. Но днес беше прекалил.

— Значи… — каза му той — да. Тъй. Но за да сме наясно — не разбрах. Черното расо има склонност да се присмива на хората; да се завира, да се завира навсякъде и да се присмива. Но всяко търпение има граници… Понякога… Освен това… уважението…

Скамвурас беше много объркан напоследък. Умът му беше разсеян и младият човек не можеше да се съсредоточи. Една ученичка го измъчваше повече, отколкото целият клас. Той беше нещастен, много нещастен. Напрягаше вниманието си, за да чуе какво му говорят, и не можеше да чуе. Впиваше поглед в теб… а очите му виждаха друго. Ето какво беше се случило:

Един ден, има-няма седмица оттогава, като влезе в къщи, сестра му го посрещна с едно писмо.

— Преди малко го донесоха… — каза му тя — една ученичка от училището.

Той го взе, претегли го с ръка, помириса го… Какво ли е пък това сега. Влезе в малкия си кабинет, взе ножа за разрязване на хартия и го отвори.

Буквите бяха написани от жена, бяха продълговати, неспокойни. Прочете го седем пъти. Какво означаваше пък сега това? Досега трябваше да се оправя с подигравките, с клопките, с цял един поход от малки и големи коварства. Подмятания, грубости, прякори. Той вече познаваше тези неща и ги очакваше. Приемаше ги като неизбежни малки драми в ежедневната велика драма на живота. „Врагът“ му беше известен и знаеше откъде да го очаква и как да го посрещне. Това обаче? Това днешното? Тук се появяваше една нова опасност с нова система, с непозната и сатанинска метода.

Сестра му го повика отвътре „да седне на трапезата“. Той скри писмото в джоба си и се запъти към столовата, хапейки устните си. Хранеше се унесено, сякаш дъвчеше въздух. Сестра му забеляза, че беше много тъжен! Какво са му направили пак!… Умът й се пренесе при зверовете — колегите му, и малките зверчета — децата. Не, сега сигурно беше нещо друго, по-лошо. Скамвурас не яде. Стана, оставяйки чинията пълна пред себе си, и отиде да се затвори в кабинета си. Трябваше да открие неприятеля. Да открие уязвимото му място и да му нанесе удар. Той свали всички книги от библиотеката си и започна да се рови в тях. Трябваше да намери нишката на заговора. Явно беше, че писмото, което държеше в ръцете си — едно сърцераздирателно, отчаяно писмо, — беше една открадната страница от някой именит писател. Подозренията му още от началото го бяха насочили към Достоевски. Само неговите герои се измъчват така.

Това беше една неочаквана страница, отправена към него от едно същество, което с нечувана дързост се подписваше със собственото си име. „И сега чакам своята гибел. Велико Принола“.

О, ограничени небеса на отчаяните, от какво безчувствено тесто беше направена тази девойка! И защо толкова безмилостно го измъчваше? Той би предпочел и тя да окачва разни хартийки на гърба му. Да му скроява, както всички други, познатите шеги. Не искаше да си играят с чувствата. Не искаше, не позволяваше да го докосват там, където го докосна тази… жестока Велико. Велико… Колко сладко и непоносимо име…

— Екатерина… едно кафе!

Сестрата, която се движеше из къщата тихо, сякаш беше от памук, му донесе кафето и го погали по главата.

— Сото… — каза му тя. — Сотираки… какво ти направиха пак.

— Остави… — каза й той. — Нищо, Катино. Благодаря.

— Винаги когато си огорчен, струва ми се, че мама ми се кара. Снощи пак я видях насън и ме питаше от гроба: „Какво му сториха на нашия Сото? Какво му сториха?… Друго ми обеща ти, Катерина…“

— Мълчи, Катинго. Нищо, нищо, ти казвам… нищо…

— Днес… — каза тя посърнала. — Днес щеше да доведеш гост… (Изчерви се и гласът й затрепери.) Дори и това забрави. Помисли само колко те е заболяло това, което са ти сторили!

Той я погледна унесено. Гост ли?…

— А, да… — рече той. — Забравих. Господин Анахоридис…

— Какво?

— Каза… А, да, помоли ме да го извиня. Щял да обядва у сестра си.

Катинго посърна още повече.

— Разбрах… — рече тя. — Не иска да дойде. Има право. За какво ли пък да дойде?…

— Как тъй не иска? Какво е пък това сега?

— … Той няма сестра. Няма никого тук. Никого.

Скамвурас подигна главата си.

— Катинго… — рече той сладко с черните си очи. — Катерина… прости ми. Несправедлив брат съм, невнимателен.

— Не, мили Сото. Никой не е невнимателен. Само че аз съм без късмет.

Скамвурас наведе главата си, за да не го гледа сестра му.

— Цяла сутрин все ме питаше — каза й той, говорейки сякаш на себе си. — Аз съм отвратителен. Беше се облякъл в новия си костюм. И не можех да отгатна защо. А когато се разделихме, беше тъжен… тъжен… Сигурно е почувствувал колко самотен е и той на този свят. Сега може би е гладен… Слушай, Катерина…

Но беше вече късно — сестрата не беше там. Като чу последните му думи, тя избяга в кухнята, удари се с две ръце силно, жестоко върху сърцето си и отчаяно се мъчеше да го накара да млъкне.

Два часа по-късно Скамвурас се изправи с тежка въздишка. Тайната беше разгадана. Суфльор в онова отчаяно писмо на девойката беше самият Достоевски. Сравни го още веднъж. Прибави две думи, които тя беше пропуснала. После взе мастилото, зачеркна името на жестоката Велико и написа ясно името на ограбения писател: Феодор Достоевски. След това запечата отново писмото и на обед, когато учениците си отиваха, й го подаде просто, студено. Обаче като слизаше да си върви, той зърна на края на коридора Велико да разговаря тайно с учителката по физическо възпитание. Това беше като гръм от ясно небе за него. И оттогава беше като замаян.

— Уважението впрочем към човека…

— Да…

Господин Скамвурас беше все тъй навъсен.

— Това исках да кажа. Че то не е някаква плячка. Уважението към човека, comprenez-vous[1]?… Не е, не, не е плячка на всеки случаен… Да не говорим, разбира се, за колегиалния такт…

— А!… — рече смутено господин Скамвурас. — Извинете ме, че ви прекъсвам. Завчера трябваше да обядваме заедно, но съвсем изумих. Нещо постоянно ме тормозеше тогава, нещо, което, разбира се, няма абсолютно никаква връзка с вас. Една душевна криза, която нямаше никакъв училищен характер… Но както виждате, звънецът удари, а имам старогръцки в първи клас.

— Да, но нещо казвахте… Какво казвахте?

Скамвурас се хвана за слепите очи.

— О, къде мога да си спомня вече… Във всеки случай, ако желаете, елате да ядем заедно.

— Благодаря. Да, ще дойда. Жалко, че не можахте да си спомните това, което искахте да ми кажете.

— Жалко… Но мисля, че беше това: елате да ядем заедно.

 

 

Господин Алберт влезе в класа си като завоевател. И децата пред този решителен мъж онемяха.

Бележки

[1] Разбирате ли (фр.). Бел. ladyofthesea.