Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (58)

Глава осма

Това, което сполетя Мельос, беше по-силно и от свършека на света. Животът беше пълен с утешения, но липсваше само едно утешение. Тъкмо онова, което можеше да ободри душата на едно преждевременно зряло дете. Преждевременно зряло по ум, но не и на години… като пролетно грозде…

Нещо тежко беше легнало вътре в него и пъшкаше като животно, което са напоили с горчиви билки. Той вървеше към къщи съвсем самичък. По пътя си видя една птичка. Беше кацнала на една ограда и зъзнеше като просяче. По-нататък се сблъска с един свой съученик. Той носеше долнокачествено протъркано сако с разноцветни кръпки…

— Къде отиваш?… — запита го съученикът му.

Мельос се сви и понечи да го отмине. Момчето го погледна тежко.

— Направих ли ти нещо? — запита го то.

— Кой си ти? — каза Мельос без настроение.

Другият се скова и го погледна смутено.

— Сега… и аз не зная вече…

— Познах те. Ти си Сикалос. Ученик от шести клас.

— Сикалос се казвам. Но не съм вече ученик.

— Поради бедност ли?

— Не. Поради подлост. Но ще си отмъстя! Нямам дори трици за ядене… Обаче скъпо ще ми платят!

Мельос го гледаше съчувствено.

— Какво се е случило?

— Добре де! — рече Сикалос смаян. — Ти нищо ли не знаеш? Не живееш ли в този град? Не ходиш ли вече на училище?

— Ходя… но не зная нищо. Нито какво става, нито какво се приказва. Не настоявай. Не мога нищо да ти кажа. По-добре ме остави да си вървя.

— Ти имаш нещо… нещо те измъчва бясно. Но твоето не е нищо. Ако беше те сполетяла моята беда… щеше да тръгнеш направо за водопада.

— Да не са ти… да не са ти уловили нещо?…

— Доизкажи се… доизкажи се…

— Да не са ти уловили нещо… писма?

— Ето че знаеш. Как си узнал това?

— Сега си спомням, че се шушукаше… Нещо за писма се говореше…

— Истина е. Не можех да постъпя другояче. Ако не бях й писал, щях да умра. Ти не разбираш от тези работи, ти си още малък. А пък аз съм дръвник, задето съм седнал да ти ги разправям сега. Всякога, когато почвах да мисля за нея, загубвах представа за света. Ако ме запиташ сега: „Кой е написал тези писма?“ ще ти кажа: „Писалката ми… а не аз“. Но коя ръка, дано изсъхне, държеше перото!

— Любовта… — промърмори унесено Мельос.

— … Бих искал да не разбираш тези неща още от толкова малък — рече му тъжно Сикалос. — Но това, което каза, е истина. Така е, обичах я… толкова много, че и перото ми узна това! Проклето перо!

Мельос го слушаше и му съчувствуваше. Слушаше го и сякаш не Сикалос говореше, а самият той приказваше на себе си.

— Какво е направила с писмата ти?

— Предала ги на Карумбалос. Как иначе са могли да попаднат в неговите ръце?

— Недей казва това. Не си сигурен.

— Твърдя го!

— Ами ако той й ги е взел насила?

Сикалос се позамисли.

— Може… — рече той. — Не зная. После… защо да не му ги е дала самата тя? Защото тя се отвращава от мен и само като ме гледа…

— Ами тогава защо си й писал? — запита го учудено Мельос.

— За да не се самоубия… — отговори отчаяно Сикалос. — Но ми се струва, че и сега няма да се спася. Но и мъртъв дори да ме види, тя няма да се трогне ни най-малко. И това зная… Но въпреки туй не мога да не се самоубия… Но пък и да живея не мога… Кажи ми тогава какво да правя? А и оная с вирнатия нос…

— Но за коя става дума? Аз се обърках.

Сикалос го погледна учудено.

— Впрочем… имаш право, дето казваш, че нищо не си знаял. Иначе щеше да знаеш коя е. Карумбалос го разтръби навсякъде. Мръсникът неден! Не стига, че ме заплюха, че ме изключиха от училището… Но и разтръби всичко… Така принудиха и нея да напусне училището.

— Да, но още не си ми казал коя е.

— Най-хубавата, най…

— Е… добре, това зная.

— Откъде го знаеш?

— Щом като я обичаш!…

Сикалос пъхна пръст в ухото си. Очите му сега изглеждаха още по-отчаяни.

— Обичам я… — рече той. — Тоест… баба ми каза, че я обичам…

— Как? — запита го смаян Мельос и го докосна до слепоочието. — Не го ли почувствува сам, та си чакал баба ти да ти каже това?

— Аз усетих, че нещо става с мене, но откъде да зная, че това е любов? Беше дошла баба ми… Видя ме така като замаян керкенез… запита ме какво имам… И като й обясних, „не се тревожи — каза ми тя. — Любов е и ще ти мине.“ И тогава разбрах, че това, което имах, беше любов или лудост.

— И после?

— Сега разбрах, че е и едното, и другото… Изглежда, че любовта се страхува да върви сама и води и лудостта със себе си, за да не се срамува. И това ми го каза баба ми.

— И не ти ли каза някакво лекарство?

— Не. А ти знаеш ли някакво?

— Не.

Не. И той не знаеше. Ако знаеше, би го употребил и за себе си. За маларията знаеше, против нея се взема хинин. Но против любовта какво се вземаше? Някой му беше казал „пий вино“. За пръв път чуваше, че виното е лекарство. Той знаеше, че виното е, за да пееш и чупиш прозорци. Други бяха му казали, че безсънните нощи са лекарството, обаче някои други пък го бяха объркали, като му казаха, че сънят е по-хубаво лекарство. На кое от всичко това да повярва? Сега и приятелят му страдаше… Тогава той се сети, че една старица му беше казала: „Замини за чужди земи, друг цяр няма“. Но Сикалос беше гол като тояга, с какви пари да замине?

— Сикалос… — рече му той и почувствува мъка само дето произнесе името му. — Цяр не се намира.

— Аз съм намерил!… — извика отчаяно Сикалос.

— Познавам един старец, който всичко знае — рече Мельос, сякаш не го чу. — Той ми каза: „Бъди твърд“, нищо друго не знаеше.

— Аз зная… — рече с още по-голямо отчаяние Сикалос.

Мельос се вкопчи в парцаливата му дреха.

— Сикалос! — рече му той. — Кажи го и на мене, за да се отърва. Кой е? И аз страдам от същото… Друг й завъртя главата… Сикалос… Сикалос… Отвърна тя очи от мене… Отвращава се и от чина, дето седя. Кажи!…

Сикалос хвана лицето му с ръце. После почна да му говори. Погледът му беше обърнат към водопада. Там наблизо бяха и гробищата, сред които се извисяваха грамадни дървета.

— Ти… — каза му той. — Ти говориш като голям. Кога си пораснал?

— Вчера…

— Какво ти сториха?

Мельос стисна клепачи, за да не капне нещо.

— Събориха ме от… да, събориха ме от небето… — рече той. — Какво повече можеха да ми направят? Отнеха ми очите й и ме накараха да гледам гърба й. Казваш, че съм пораснал ли… аз съм остарял!

— Ех, къде да бях остарял и аз!… — рече Сикалос. — Дядо ми казваше, че колкото повече се замъглява погледът ти, толкова по-ясно виждаш. Къде да беше така! Тогава щях да виждам по-ясно и нямаше да я обичам.

— Толкова време говориш… а името й още не си ми казал.

— Да, нещастнико, не съм ти го казал още. Заплюй ме… Аглаица.

Мельос го прихвана, за да го закрепи на краката му… защото забеляза, че му се подкосяват.

— Нещастни Сикалос… — рече му той и погали измършавелия му гръб. — Уви, нищо няма да стане. За такива ние сме нищожества. Тя е и по-голяма от тебе… а и учителка ти е… Освен това има и нещо друго…

— Какво? — извика Сикалос, без да отвори очи.

— Подозирам… че обича друго лице… В началото не разбирах нищо. Но от деня, когато и аз се влюбих, научих се да разбирам.

— Ще те удуша!… — извика разярено Сикалос. — Ще те удуша, защото знаеш кой е и не искаш да ми го кажеш!

— Не, няма да ти го кажа. Имаш право. Ако искаш сега, удуши ме.

— Карумбалос ли е?

— В това мога да те уверя: не е той. И през ум дори да не ти минава, че тя му е дала писмата. Сигурно той ги е откраднал. Познавам го аз. Нищо не му се изплъзва от погледа. И няма нещо на този свят, дори и най-подлото, което той не би направил… И сега ето… Всичко ми разказа и аз с нищо не мога да ти помогна. Ти обаче ми говореше и за някакво лекарство. Какво лекарство е това? Защото, отде знаеш… може би се нуждая повече от тебе.

— Не искам да го опиташ… — рече той. — То е най-горчивото от всички лекарства. Дори и аз не съм се решил да го употребя.

— Но кое е това лекарство?

— Един мой чичо има пистолет. Ако не успея да го взема, ще отида да се хвърля във водопада…

— Недей, Сикалос! Недей това! Бъди твърд… Старецът, който ми каза това, е по-велик и от божество. Върви да я намериш. Говорил ли си въобще с нея?

— Не.

— Върви да я намериш.

 

Домът на Аглаица беше сгушен сред рози, чиито цветове завиждаха на бузите й. Той се намираше на тиха уличка. Околните къщи бяха потънали заедно с обитателите си в зеленина.

Аглаица всяка сутрин си правеше гимнастика, като се ловеше и увисваше по клоните на дърветата. След това отиваше на училище, аленочервена като цъфнала роза, която те кани да вдъхнеш благоуханието й. Всички искаха да вдъхнат аромата й с изключение само на един човек, който искаше да я изпие. А гимнастичката избягваше този човек както сърната ловеца. Но накрая тя не можа да се спаси. По някакви тъмни пътища този човек успя да тури ръка на кореспонденцията й и в училището никой не осъди грозното деяние на крадеца, а всички заклеймиха постъпката на учителката… „да получава и да приема любовни писма от учениците си“ — казаха те. Скамвурас, който се осмели да промълви нещо, бе грубо срязан и млъкна. Аглаица си отиде наранена, с очи плувнали в горди сълзи, и се затвори в къщи. Не искаше нито да яде, нито да приеме някого. Тя седеше неподвижна като восъчна статуя на някоя нежна богиня, изпила биле за забрава и смърт. Цели две нощи не мигна. Беше сигурна, че никой няма да дойде да я поздрави, да й поднесе цвете или малко храна. Никой. Само по едно време й се стори, че долови навън пред прозореца си плахото покашлюване на Алберт, но като отвори прозореца, не забеляза никого в градината. Само розите се усмихваха под лунната светлина, зъбейки се като скелети. Изминаха се още часове…

По едно време някакви удари, прилични на редки, разпръснати изстрели, се чуха в нощта. Аглаица, изтръпнала, се втурна към прозореца и го отвори. В светлината на лампата се появи съвсем бледото лице на Сикалос. Очите му бяха пълни с молба и… лудост…

— Сикалос… — извика сърцераздирателно гимнастичката — момчето ми… защо ми направи всичкото това зло?

— Обичам те!… — извика момчето, сякаш викаше „помощ“.

— Какво мога да направя, Сикалос, кажи ми… помогни ми… какво би направила сестра ти?

— Обичам те!… — извика с болка момчето още един път.

— Господи… кой ще ми помогне?… Помогни ми ти, Сикалос… Нуждая се от някого, който да ме защити. Съвсем сама съм в отчаянието си. Съвсем сама и отчаяна, а ти дойде, за да ме отчаеш още повече ли? Зная, Сикалос, че ние не сме виновни… Нито ти, че ме обикна… нито аз, че не трябва да те обичам. Но знай, че ти направи живота ми много труден. Не знаех как да постъпя с теб и загубих завинаги спокойствието си. Въпреки всичко аз ти благодаря… благодаря ти, мило момче, задето ме обикна. Благодаря ти, и дето дойде… Но кажи ми… какво мога да направя?

— Обичам те — извика със задавен глас момчето.

— Зная го и без да ми го кажеш… но само това не е достатъчно, Сикалос. Имам само едно сърце.

— Искам го!… — извика момчето. — То е мое!

— Да, но то е и мое! Защото — трябва да ти го кажа тази вечер, Сикалос, ти… ти си първият, който узнава това — отдавна вече, Сикалос, сърцето ми не принадлежи на мене… И аз, Сикалос, обичам и напълно те разбирам. Разбери ме и ти, щом ме обичаш.

— Обичам те! — извика Сикалос.

И гласът му сякаш казваше „спаси ме!“

— Как?… — изрече самото й сърце… — Как да те спася, нещастно момче?

Внезапно нещо лъсна на колана на Сикалос.

— Какво е това? — изписка, обезумяла от тъмни предчувствия, Аглаица. — Сикалос!!! Хвърли веднага това, което държиш в ръцете си! Какво мислиш да направиш? Боже!… Помощ!…

— Не тебе…

— Не се страхувам за себе си. Зная. Умолявам те… недей. Пожали себе си. Дай ми веднага това оръжие!

— Не… — рече Сикалос. — Сега вече ми остана да обичам само него и го обичам още повече… защото… то ще ме спаси от любовта ми към тебе. Аглао… Аглао… Аглаица…

Той се хвърли върху едно дърво, обгърна клоните му и почна горчиво да плаче.

Аглаица плачеше тихо в светлата рамка на прозореца, подобно на „плачещата Богородица“ на черковния олтар.

И двамата плакаха дълго… По едно време лек ветрец полъхна през прозореца и загаси лампата.

Сега се чуваха само хълцания, сякаш плач на призраци, които ридаеха в пустата градина.

По едно време Аглаица долови някакъв лек шум. Хълцанията се отдалечиха.

— Сикалос!!! — изписка тя, сякаш я душеха.

— Обичам те! — се чу задъханият глас на Сикалос далече по пътя.

Някакви птици запърхаха с крила в нощта.

— Помощ!… — извика Аглаица.

Там към гробищата тежко, като далечен лай се чу изстрелът на ученика. Аглаица се хвана за косите си и се строполи на пода.