Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (2)

Глава втора

И ето сега тази привечер Мельос седи на моста и гледа голямото училище. Оттук започва старият град с плесенясалите си, струпани една до друга къщи и с калдъръмите си… Той седна на перилата на моста, взе малко вода, да измие краката си от праха, и обу обущата си. После метна през рамо торбичката си и изчезна в тесните улички.

Къде отиваше той? И на самия него това не му беше още ясно. Търсеше квартира. Търсеше някоя бедна къща с добродушна хазайка и нисък наем, тъй че когато й го плаща, да не прави кисело лице.

Но как можеше да открие това? Нима беше написано на вратата на всяка къща каква е, кой е собственикът й и какъв характер има? Всички къщи са каменни, с потъмнели дъски и камъни и стари, изгубили цвета си прозорци. Всички имаха застарял вид. И всички през това време бяха тихи. И така Мельос потропваше с новите си подметки по каменната настилка и се вглеждаше във вратите — дали няма да намери някоя отворена, дали няма да се появи някоя домакиня с благ поглед на прага. Напразни надежди. Тези планински градове се страхуват от студа като котките. Още с първото есенно захлаждане те опустяват. Улиците се опразват, сякаш са погълнали хората. Щом слънцето залезе, всички врати се залостват, сякаш има карантина.

Нещастният Мельос обикаляше нагоре-надолу по сокаците и не смееше да почука на никоя врата. Но къде щеше да преспи? След малко щеше да се мръкне съвсем и безстопанствените кучета щяха да го подгонят. Той забеляза да се белее някаква стена и се приближи към нея. Вратата беше затворена като уста на мъртвец. Дали не беше гробище този град? Стори му се, че нещо се движи по улицата. Мельос се спря като прикован. След малко пред него се изправи една едра жена.

— Какво чакаш? — запита го тя.

Очите й бяха кръгли, долните й клепачи бяха малко подути. Беше неприветлива.

— Добър вечер… — каза Мельос.

Тя се приближи да го види по-добре.

— А… добър вечер… Е, какво чакаш?

— Къща. Търся къща.

— Къща ли? За какво ти е къща?

— Искам стаичка под наем.

— Тъй, стаичка… Под наем… Ами с какво ще плащаш за нея?

— С парите си…

И той подрънка джоба си.

— Тъй, с парите си… Е… не знам.

Тя си отиде. Дали не беше призрак?

Мельос започна да тича. Ами ако сега го нападне цяла тълпа от призраци и му отнеме говора? Беше чувал за подобни неща от възрастни хора. Но както и да е. Трябваше на всяка цена да влезе в някоя къща, макар и непозната, и затворена. И то час по-скоро.

Той затвори очи и се стовари върху една врата… Отвътре се чуха стъпки.

— Кой е? — попита един глас.

— Аз… — отговори Мельос.

Измина се половин минута.

— Кой аз?

— Ами аз… един непознат. Отвори, лельо!

Зад вратата настъпи тишина. Навярно някой размишляваше.

— Момче ли си?

— Да, момче…

Отново настъпи тишина зад вратата. После стъпките се чуха много наблизо.

— Почакай…

Издърпа се едно резе. После вратата се открехна. През пролуката се появиха две старчески очи, които се спряха върху него и го заоглеждаха. Тези очи го пробождаха като игла, сякаш нещастното момче беше някаква дреха, която зашиваха.

— Студено е… — казва момчето отвън с тънкото си гласче.

— Да, студено е… — отговаря жената. — Но какво да те правя. Сама съм. Мъжа ми го няма, на оран е.

— Нека вляза вътре, лельо. Ще го почакам. С пари ще живея у вас. Търся стая под наем. Не съм крадец. Дойдох за училището.

— Добре… — отговаря неприветливо жената. — Влез, докато той си дойде. Но нямаме стая за даване под наем. Ела, влез, но да сме наясно, не съм ти обещала нищо. Само временно ти позволих да влезеш, за да не мръзнеш навън като птиче. Свали вързопчето си. Остави го там и седни. Където и да е, скоро ще си дойде. Да, да, там. Ако пък искаш… виж, ако искаш, на, ела тук. На, влез в тази стаичка. Вземи и вързопчето си. Тъй. Седни там временно и ще видим. Аз ще отида да погледна вечерята. Нищо не сме се уговорили, нали? Разбрано, нали?…

Мельос се пъхна в стаичката, която жената му посочи. Нямаше светлина. Само няколко лъчи от лампата на кухнята се промъкваха в нея. Той постави вързопчето си в един ъгъл и седна. Беше много изморен. А сърцето му биеше, сякаш отвътре удряше някакво чукче. Един щурец прояждаше някакво старо дърво на покрива. Да е жив и здрав този щурец, загдето му прави компания. Щастлив беше той, щом можеше да яде, колкото си иска, и да спи на сухо местенце. А той!… Кой знае къде ще мръзне утре…

Домакинята се колебаеше между „да“ и „не“. А отде да знаеш какъв е и мъжът й? Орач бил, казва. Истина е, че земеделците не са коравосърдечни хора, но все пак отде да знаеш какви са земеделците от града. Ако домакинята беше някоя милостива жена, разбирам, щеше да го подхване с добро, щеше да го помоли, щеше да го склони. Но тя беше колеблива, мнителна, с плахи очи. Какво добро можеше да ти направи тя? Къде да намери толкова доброта, та и за ближния й да има. Виждал е майки да изхвърлят децата си на улицата като помия, виждал е братя да се ядат един друг.

Непозната е къщата, дето той влезе, при това като нощен гост. Домакинята не успя да му види добре дори очите, та как тогава да го посрещне гостоприемно? Нима го познаваше отпреди? Пак добре, че не го подгони с някоя главня. Да си признаем… пак добре!…

Щурецът непрестанно стържеше като часовник, който гризе времето. Най-после откъм улицата се чу продължително цвилене. Жената захлупи припряно тенджерата. Бързите й стъпки отекнаха в преддверието.

Мельос, който до този миг се ослушваше нагоре към тавана, сега започна да следи и шума от стъпките долу в двора.

Жената слезе с лампа да светне на мъжа си.

— Закъсня… — чу Мельос гласа й. — Какво ти се е случило?

Мельос напрегна още повече слуха си, за да чуе гласа на домакина. Надяваше се да долови нещо. Беше свикнал да познава човека по гласа му.

— Бъди благодарна, че успях да се прибера… — рече мъжът й.

— Какво ти се е случило? Пази, боже!

— Фотяс!

— Е, какво се е случило? Христе боже и света Богородице!

— Уплаши се от една невестулка и насмалко щеше да ме хвърли от самара. На, виж го! Още трепери, сякаш го биеш с пръчка. Трябваше да сляза и го доведох, като го теглех.

— Фотяс… Фотяс… — каза му гальовно жената. — Пруст…

Чу се шум от копита. Две животни влязоха вътре и спряха точно под стаичката.

— Да го вържа ли на яслите? — запита жена му.

— Да, но донеси ми първо нишадъра и после му стопли малко трици.

— Да го намажем ли с малко оцет?

— Добре се сети, дай!

След това се чу как мъжът й започна да успокоява животното с гальовни думи и да му разтрива гърба с оцет.

— Прави му удоволствие… — каза жената.

— Харесват му такива работи на дявола. Фотяс… На, смръкни!

Чу се как животното пръхна.

— Така! Браво! Така, юначето ми! Ето виждаш ли, Арети… мина му.

— Еее! Слава богу. Знаеш ли…

— Какво?

— Горе имаме гост.

— А! Добре ни дошъл. Направи ли нужното?

— Чакай де!…

— Какво?

— Още не съм ти казала кой е.

— Който и да е, добър е. Почука ли, преди да влезе?

— Почука.

— А, тогава е добър. Лошите не почукват.

— Чуй най-напред де!…

— Казвай!

— Момченце е. Почука на вратата и потърси стаичка. Искал стая под наем, казва, защото щял да ходи на училище тук.

— Що за дете е?

— Измъчено изглежда. Не го разпитах подробно. Носи си и едно вързопче с дрешки.

— Изглежда, че ще ходи в гимназията.

— Така изглежда.

— Е, какво му каза?

— Казах му: „Седни там на торбичката си, докато дойде мъжът ми“.

— Добре си направила…

— Да прекара нощта… пък утре, много му здраве.

— Не бързай… За да почука на нашата врата, ще рече, че няма свои близки тук.

— Така мисля и аз.

— Така… Остави сега, ще видим после…

— Какво? Ще го приемеш ли?

— Казах: остави сега, ще видим после. Да го видим какво представлява. Какво друго исках? А, да… Какво сготви за вечеря?

— Потърсих малко зарзават, но… не намерих. Имах за едно варене боб и го сложих в тенджерата.

— Готов ли е?

— Отдавна ври. Да вървим ли?

— Да вървим, да вървим. Само ако имаш малко… топла вода.

— Качвай се, всичко съм ти приготвила.

Стъпките им се чуха по стълбата. Мельос стана от пода и седна отново върху вързопчето си. Добър беше чичото… Думите му излизаха направо от сърцето. И колкото повече го слушаше, толкова по-леко му ставаше. Стана му топло. Горната му дреха започна да го топли като кожух. След това започнаха да сипват от ястието и миризмата му изпълни къщата. Ех, топла сготвена храна… и един дом да те гощава с нея! И домът да бъде топъл като майчина пазва. Да. Но дали ще го поканят? Ще му кажат ли гостоприемното „заповядай“? Или ще го оставят да се насити от миризмата? Млъкни, Кривия, не се отчайвай. Сега, ето след малко… Ето това не са ли стъпки? Не спряха ли пред вратата ти? Да, да, така е.

— Момче…

Да, вярно. Това е гласът на домакина. Момчето се размърда.

— Спиш ли, момченце? Стани, стани. Ела да вечеряме, пък и да се запознаем. Бре! Бре!… Така сам ли седиш там в тъмното? Ще загубиш очите си.

Мельос се изправи, пооправи се уж и излезе.

— Бре! — извика старецът, като излязоха на светло. — Та ти си бил цял юнак, бе! Как ти беше името?

— Мельос…

— Ето това ще рече име! Да си жив и здрав дълги години да му се радваш, момчето ми! Аз съм бай Анестис. А тази тук е леля Арети. Седни. Тук, тук, на софрата. Така! А… такъв ли срамежлив си ти? Ами че така ще умреш от глад. Жено, лъжица за Мельос! Хай добре си ни дошъл. Бръкни дълбоко да хванеш и боб. А така, браво! Ееех… Арети, тази вечер си сготвила ядене като за везири!

След малко се чуваше само шумът на лъжиците, които работеха здравата.

Старецът поиска да му досипят.

— Студът ми отвори апетита… — оправда се той. — Искаш ли и ти, момчето ми? Не? Добре, няма да те насилвам.

Като привършиха с яденето, старецът се оригна, оттегли се и се облегна в ъгъла.

— Ела сега при мене. Аз ще си свия една цигара, а ти ще ми разкажеш житието си. Нали за гимназията си дошъл? Аз се сетих. Видя ли, нали ти казах, бабо… И тъй?

— Ще държа изпити… — рече момчето. — Цяло лято и цяла зима съм работил. И сега съм дошъл на изпит.

— Ех, ех, ех…

— Спестих малко пари за книги и за наем. Ще ям сухоежбина.

— Много скъпо купуваш учението си, момченце! И какво намерение имаш да правиш с това учение?

Тук Мельос се обърка. Какво щял да прави с учението ли? И питат още! Просто искаше да се учи! Не можеше без учение. Ето… копнееше за учението, ей тъй… както за хляб, как да го каже?

— Искам да се уча… за… да чета книги.

— Е, добре де, научил си се да четеш. После? Каква полза ще имаш от това?

— Искам да се отърва от говедата. Да мога да нося чисти дрехи. Да пиша кръгли букви като учителя и да мога да говоря хубаво. Да не ми се смеят… После искам да узная тайните, които книгите крият… и да мога да ги казвам на хората.

— Само за това ли искаш да учиш?

— Казват, че като не си знаел писмо, бил си като сляп.

— Е, та сляп ли си ти?

— Не зная. Може би съм…

— Не виждаш ли всичко, което е пред теб?

— Виждам. Но може би има и други неща, които не виждам… сега… а утре ще мога да ги видя.

— Много отрано си се натоварил с големи грижи, синко. Млад си още за такива главоболия.

— Другите деца ходят на училище. А аз не можах да ходя навремето. Трябваше да си спестя пари. Сам съм, нямам никого.

— Какво? Я повтори това! Езика ще ти изтръгна! Нямал никого, казва! Ами аз какъв съм? А!… Аз не съм ли ти чичо? Какво приказвахме толкова време? Забрави ли вече?

— Ще… ще… ме приемете ли?

Анестис се престори на сърдит.

— Арети, я откачи точилката оттам да го понатупам! Я виж ти, дали ще го приемем! Утре рано-рано да вървиш да се запишеш. И ако нещо искат да ти попречат, кажи им: „Ще кажа на чичо си“. Ходи, момчето ми, на училище! Не обръщай внимание на това, което преди малко ти говорих. Така на смях ти го приказвах. Ходи, па може и моите очи да отвориш, защото останах сляп за този свят. Хайде върви сега да спиш. Постлала ли си му, Арети? Хайде лека нощ. Аз ще изляза рано, още в зори. Ако ти потрябва нещо сутринта, поискай го от леля си. Хайде, агнето ми, и дано те видя да преуспяваш.

Мельос се оттегли, без да продума. Искаше да каже сума ти неща, но не можеше да си отвори устата. Но и да беше успял да я отвори, пак нищо нямаше да излезе от нея, защото нямаше глас. Странни неща започна да върши той, когато се намери сам в стаичката. Съблече се да си легне и забрави да си събуе обущата. Ръцете му трепереха. После му дойде да избухне в смях. И най-после заспа с насълзени очи. Насън Мельос видя една златна къща, построена на един връх, с желязна ограда наоколо. С години обикаляше той около нея и не можеше да влезе. Най-после прескочи оградата и се намери вътре.