Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (21)

Глава седма

— И тъй моля, госпожице Принола… — каза тихо от катедрата си господин Скамвурас на момичето, което стоеше пред него.

— Да, господин Скамвурас.

— Само „господин учителю“ е достатъчно… — каза й той с явно стеснение.

— Да, господин учителю.

— Прекрасно…

„Прекрасно“… — но по-нататък той не можа да продължи. Тази нейна готовност за подчинение го постави в затруднение. Загадка беше това момиче. Не помнеше нито веднъж да се е изсмяло на някое от многобройните му патила. Винаги когато другите му се смееха, тя го гледаше с очи, пълни с укор и скръб. Какво означаваше това? Беше ли искрена тази скръб, или пък беше някакъв своеобразен начин на подигравка? Изключено беше тясното й общуване с Аглаица да не й е повлияло. Това момиче с разумното си държание, с неучастието си в задевките и с необяснимата боязън, която проявяваше, винаги когато я вдигаше на урок, беше станало за него причина за една скрита грижа. Дотогава единствените очи, които го ободряваха със своето плахо съчувствие, бяха очите на Мельос. Но какъвто беше недоверчив, и на тях дори не вярваше. И сега полека-лека по неподозиран от него начин един нов, загадъчен съюзник се очертаваше на хоризонта.

Скамвурас сам не знаеше защо се страхуваше от този съюзник повече, отколкото от своите „неприятели“. Дотогава той приемаше всичко с онази болезнена търпеливост, която беше известна в цялото училище. Знаеше, че ученикът беше за него едно същество, което се държеше несправедливо и го нараняваше, което го преследваше като малък кошмар. Това беше ученикът за него. И този „неприятел“ нямаше особено разнообразни прояви. Той носеше характерните детски черти на грубото и немирно дете — познатата еднообразна история във всички училища по света, където има немирни деца и безволеви учители.

Какъв вид „неприятел“ беше тогава това момиче? Какво се криеше под тази хубава и послушна маска?

Колегата по вероучение беше прекрасно опростил нещата. Изключил беше от живота ангелите, беше останал само със сатаните и се справяше с тях по един лек и много прост начин. Има само „луцифери, казваше, луцифери от всякакъв вид и възраст и нищо повече“.

И сега пред него стоеше този преобразен сатана.

Той устреми изпитателно черните си очи към нея. Помъчи се да я разрови с поглед, да изстърже обвивката й, да открие истинското същество, което се криеше зад тези сладки и малки очи, зад лъскавата абаносова коса и тъмносинята престилка… Не. Нещата не можеха така лесно да се опростят. Луцифер се беше добре прикрил зад ангела.

— И тъй, госпожице… госпожице Принола… Какъв урок… значи имаме днес? Искам да кажа… тоест какво имаме този час?

— География, господин учителю!

География! Значи география са имали? Колко нещастен свят… До такава степен ли беше го объркал този „неприятел“?

— Да… География. Разбира се, география… Но това се разбира от само себе си. Искам да кажа кой урок по география?…

Тогава сред гората от деца се дигна една вражеска ръка.

— Какво има, Дакридзикос? — запита учителят от катедрата, готов да отбие атаката.

— Принола е лъжкиня, господин учителю. Нямаме география. История имаме.

Там на последните чинове, в царството на „персите“, се размахваха бясно ръце.

— Тишина!… — извика Скамвурас, обзет от страшни предчувствия.

Всички викаха „история“. А това същество, което стоеше пред него, никога досега не беше му дало повод да го заподозре в лъжа. Тогава кой казваше истината? Потърси скришом с ръка в чекмеджето на катедрата „програмата“, но за негова зла участ нямаше я там. Кой тогава казваше истината?

Нападението беше започнато от зевзеците. Това даваше повод да не им вярва. Момичето го гледаше право в очите… Искаше му се да се намира далече, сред нивите, да бъде едно обикновено селянче и да не губи всеки ден вяра в себе си и своето мъжко достойнство.

Сражението продължаваше из целия клас, без да може да се разбере кой какво приказваше. Какво най-сетне имаха този час? Кого да запита? Паметта му не беше в състояние да му помогне. Беше изчезнала. Беше го завладяла пак оная паника, която го превръщаше в нула.

В този миг той се сети за единствения си покровител. Бледото момче, което някога бе му целунало ръка. Потърси да го открие сред олелията. Намери го засрамено, с наведена глава да гледа надолу към чина. Напразно почака да вдигне очи, за да го попита. Момчето мълчеше, сякаш го презираше, сякаш го осъждаше.

Учителят започна да чука настойчиво по масата и да вика: „Тишина!“ Кого най-сетне да запита? Внезапно забеляза, че Апосперитис го наблюдава.

— Я ми кажи ти, Апосперитис… — рече той. — Какво имаме този час?

— История, господин учителю! — извика с чувство момчето.

— Мускура, ти?

— История… — рече и тя, скривайки усмивката си зад своя учебник.

Положението му беше станало отчаяно.

— Излезте вън и тримата! — извика той. — И Дакридзикос! Да! И ти, Христидис. Да, да… И тъй. Ще запитам още един и ще продължим с урока. Кадрас!…

— Тук… — обади се със слаб глас Мельос.

— Я ми кажи ти, Кадрас… Ценя високо твоята искреност и съдбата на часа ще зависи от твоя отговор. И тъй казвай, момчето ми. Какво имаме този час? История ли, или география?

Мельос застана неподвижен. Всички се изненадаха от мълчанието му. Знаеха какви чувства изпитваше той към своя учител. И очакваха да отговори веднага, без протакане: „география“. Защо мълчеше? Всички бяха приковали поглед върху него.

— И тъй, кажи, Кадрас!

Мельос се изправи на чина си, събра малко сили и отговори решително:

— История… господин учителю.

Целият клас гръмна от врява. Скамвурас на катедрата си приличаше на малък труп.

— Браво, Кадрас! — викаха всички. — Така те искаме!

Мельос излезе, без да почака да му кажат, и се запъти към другите наказани.

Скамвурас се стресна от зашеметяването си и почна отчаяно да чука по катедрата.

— Тишина! — извика той. — Млъкнете всички! Имам пълно право да разместя часовете, дори ако трябва да имаме този час история. Говорете, Принола. Идете към глобуса. Един момент. Вие двамата донесете земното кълбо… Тъй. За кой от континентите ще говорим днес? Обърни континента, който разглеждаме, към учениците. Тъй. Кой е значи този континент.

— Африка.

— Чудесно. Би ли могла да уподобиш формата му с някой познат предмет.

— Господин учителю!… — обажда, се един от зевзеците. — Италия прилича на ботуш!

— Тишина!… Италия няма нищо общо с урока ни. А освен това изпитвам госпожица Принола. И тъй, Принола… — казва той и запитва мургавото момиче — на какво прилича Африка?

Велико слага пръст на устните си. Замисля се малко. И после се обръща и казва смело:

— На сърце… господин учителю!…

Учителят внезапно откри, че момичето е станало вече жена.

Тази скрита зрялост, която всеки ден отлагаше изявата си, пристъпи към авансцената и каза името си. Скамвурас се изплаши и хвърли неспокоен поглед наоколо. Никой не разбра нищо…

Неочаквано той се улови, че оправя косата си, и свали уплашено ръката си. Дали някой е подушил нещо? Отново се огледа. За щастие никой… Поизкашля се.

— … Въобще… — каза той.

Никаква дума не му идваше на ум. Защо не се превърне на въздух, та да не го виждат? И очите им да не го питат всеки миг така обидно!

Той бе учил двадесет години. Беше научил хиляди думи. И винаги когато трябваше да каже нещо, езикът му търсеше, търсеше и се спираше все на една и съща дума.

— Въобще… добре, госпожице… Благодаря. Седнете…

Половин час по-късно децата бяха спрели да следят урока и всички внимателно гледаха как едно от наказаните момчета притискаше гърдите си около сърдечната област и се превиваше с израз на болка.

Скамвурас прекъсна веднага урока и изтича обезпокоен при момчето.

— Какво ти е, Христидис? — запита го той. — Какво ти се е случило, момчето ми?

— Господин учителю… — рече Дакридзикос и се сви, колкото можеше. — Господин…

— Какво ти стана, момчето ми?

— Боли ме моята Африка!

Дигна се неописуем шум, но в този миг удари звънецът. Вън пред самата врата беше застанал бай Тодос с пръчка в ръка.

— Я слушайте малко! — каза им той. — Досега бях добър. Но който посмее да си отвори устата чак до дома си, кълна се във всемогъщия, че ще осакатя някого, за да отида в пъкъла и да се отърва!

Той говореше сериозно. Очите му гледаха така диво и тъй заканително държеше пръчката, че децата снишиха глас и си отидоха. Бай Тодос стоеше там мълчаливо, докато и последното дете си излезе. То беше Мельос.

— Я ела тук!… — каза му той, когато Мельос прекрачи прага. — Смокварче!… Защо не казваш добър ден на дядо си! Ела насам, само ти ще ми кажеш истината. Какво се случи днес тук?

Пръстите му обаче, които държаха здраво Мельос, се разхлабиха и детето му се изплъзна и изчезна сред другите деца. Той успя само да види, че очите му бяха плувнали в сълзи.

Бай Тодос влезе в класната стая. Учителят седеше на катедрата, подпрял главата си с ръце.

Старецът се поизкашля.

— Извини ме… — каза той. — Повече не можех да сторя.

— Благодаря… — отговори с признателност учителят.

— Извинете ме… — продължи старецът. — Тук се е случило нещо, което не прилича на нищо друго, случило се през някой от другите дни. Видях преди малко и онова смокварче… Но вие, извинете ме още веднъж, но вие сте жълт като восък, като мъртвец…

— Оставете… бай Тодос — каза му той. — Мина ми, заради онова момче…

— Е, какво се е случило? Ще полудея.

— Не желая вече никой да ми говори… никога…

Той отиде до прозореца и опря челото си на стъклото. Старецът се затътри безцелно насам-натам. После почна да ругае през зъби.

— Луциферчета… Все нещо да направите, за да уморите стареца. Кой дявол пък извади сега и тази топка тук по средата?

— Имахме география… — обади се откъм прозореца Скамвурас.

Долу на улицата той следеше Мельос, който вървеше бавно с тъжно лице.

— Не мога да разбера! — извика старецът. — В сряда имаме история, в четвъртък — география!… Утре.

Скамвурас скочи от мястото си. Тогава всичко му стана ясно. Да, така беше. Затече се разтреперан към прозореца. Момчето обаче беше изчезнало. Той застана неподвижен и една нова скръбна бръчка набразди лицето му. Отправи се бавно към катедрата, отвори дневника и намери името Принола. Наведе се и написа на нейния ред — „поведение — лошо“ и затвори дневника. Но се почувствува още по-нещастен…

Когато учителят тръгна да си излиза, старецът откачи едно листче, което беше забодено на гърба му, и му го подаде. На хартийката пишеше: Континентите са пет: „Европа, Азия, Америка, Австралия и Сърце!“