Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Вътре у човека понякога се таят едни лъвчета, които не могат да се заситят само със сурово месо. Те искат да ядат и души, да развалят щастия, да разбият мечти.

Карумбалос сведе оръжието си, но не за да го сложи настрани, а за да се прицели по-добре. Душата му ревеше, задавена от бяс в бърлогата си. „Ще го направя на парчета!“ — ръмжеше той, поемайки въздух като разярен кон.

След училищните занятия Карумбалос се срещна с попа.

— Трябва да се действува светкавично… — рече му той, като го хвана за расото.

— Напред!… — извика попът. — Нападателен и отбранителен съюз.

Оттеглиха се в един ъгъл и почнаха да си шушукат с часове. След това се отправиха с широки крачки към окръжното управление при управителя. Никой не знаеше какви престъпни дела замисляха. Вечерта мина мрачно. Някакви неми предчувствия се носеха в атмосферата. Подли хора остреха ножовете си в нощта.

Зората настъпи начумерена. Децата се събраха под навесите, за да са на завет.

Скамвурас се събуди намръщен. Докато лежеше в леглото си, той се замисли още веднъж върху живота си, върху усилията си, върху смелите си постъпки. Беше потънал в един безчовечен свят. Намразил беше училището. Всеки ден то го караше да изпада във все по-дълбоко униние. Чувствуваше горчиво, непоносимо самотата си. Колкото и да го беше засегнала някога гимнастичката, колкото и подигравателно да се бе държала с него и да го беше направила и шут дори… дълбоко в гърдите му биеше едно сърце, пълно с нежно чувство и надежда за нея. Това беше нещо неизлечимо. До миналата година малка утеха му даваха детските писма на Принола. През тази година обаче и те почнаха полека-лека да се разредяват и най-после секнаха. Момичето, изглежда, си бе намерило друг идол. И така сърцето му остана да се бори съвсем само с един огън, който от ден на ден го обхващаше все по-отчайващо. На три пъти досега беше вземал решение да отиде рано сутрин пред дома й, да я спре и да й каже: „Зная… че рискувам всичко… и унищожавам всичко… но ви обичам… А сега, сбогом, госпожице… сбогом завинаги…“ и да отиде направо да се качи на влака. Но се страхуваше от смеха й.

Днес обаче отчаянието му беше толкова силно, че решението дойде само, неудържимо, неизбежно. Той се облече официално, нахлупи на главата си мека шапка и отвори вратата. Да, сега беше сигурен. Никой… и сам той дори, не би могъл да се спре. Затвори с трясък вратата след себе си и тръгна. Но в този момент някой слагаше ръка на звънеца.

— Какво желаеш? — запита го учителят.

— Едно препоръчано… — рече скромно човекът.

— За кого? — запита учителят.

— „Скамвурас Сотириос“…

— Аз съм… — рече той живо и се върна.

— Един подпис, моля.

Учителят се подписа така небрежно, че и сам не позна подписа си. После стисна писмото и се върна обратно… Той не можа да познае от кого е… Но се досети. Обърна плика. „Подател… Аглаица Хлоиду“. Влезе в кабинета си и се заключи отвътре.

„… Боже мой — така започваше писмото. — Ако знаех как да започна! Моля милиони пъти за извинение… Сега вече разбрах… повярвах… и го изживях… По-честен, по-благороден човек от вас сред този жесток свят няма и няма и да има. В този миг ми е така болно… и споменът за оная някогашна моя повърхностност ме прави още по-отчаяна… Наистина ли сте ми простили? Тогава аз бях виновна. Но сега ми се иска да изкрещя, сега не, не съм виновна. Не съм насърчавала онова нещастно момче. Грешката ми е, че просто исках да попреча на отчаяната му постъпка, а би трябвало изглежда — за нещастие — да го разочаровам. И това направих именно, за да предотвратя онова, което, горко ми, не можах да предотвратя. Сега съм с разбито сърце. Онова момче ми го беше поискало… Но ми беше невъзможно да го подаря на друг, на някой друг. То беше вече дадено на оня, към когото съдбата го тласкаше. Любими мой, това сърце е толкова ваше, че ми се струва, че никога не съм го притежавала… че съм дошла в живота със сърце в друго тяло. Сега вече всичко знаете. Наистина, кога ли съм ви обичала повече? Дали тогава, когато ви съчувствувах? Но сега вече, независимо от всичко и преди всичко се нуждая от вашето съчувствие. Към вас протягам ръце за опора… за да се наплача… и да чакам. Аглайя.“

Бедният учител по гръцки език отново се намери във въздуха. Унижение, съмнение, сладка надежда и обърканост… всички заедно водеха борба като противни една на друга вълни в едно и също сърце.

Той сгъна писмото с благоговение и го сложи в джоба си. Погледът му плуваше в розови мечти. Любов… която дойде толкова късно.

Защо, о боже, толкова щастие и толкова ужас заедно?

 

Долу в училището омразата нагло дебнеше. Преди да се е свършило с една катастрофа, друга се подготвяше. Колегата по математика изглеждаше винаги като стрела на лък. Влезе попът, изсъхнал като омразата. След него директорът, бял и студен като скелет. Свали шапката си и я постави с педантична точност на определеното място. Понечи да се обърне, но изведнъж се поклони почтително. В стаята на преподавателите влизаше господин окръжният управител. Поклони и усмивки… Директорът се отправи към перилата.

— Веднага да дойде ученикът Кадрас! — извика той.

Старецът затътри обувките си и отиде, да го намери.

— Качи се горе — каза му той. — Касапите те викат… Стисни зъби и върви. Работата е трудна. Виждам го. Но дръж се гордо! Дръж се! Нали говорихме…

Докато Мельос се изкачваше по стълбата, един глас го прикова на място.

— Кадрас! Сикалос издъхна!…

Почувствува нещо като удар с нож. Но горе го очакваше неговата Голгота… Той я изкачи.

Директорът отново се наведе през перилата.

— Да се качи ученичката Стамири!…

Старецът се отправи към двора на момичетата.

— Пст!… Дъще! — рече той на Аграмбели. — Каква е тази уплаха в очите ти? Не се страхувай. Ти обичаш едно момченце!… То няма да позволи да те засрамят. Върви горе. Викат те онези разбойници! Горе главата! Дръж се!… Нали казахме…

Като ябълки… и нарове… бяха бузите й. Аграмбели пристъпи вътре като девица върху огъня.

— Ела… всичко знаем… бог е с тебе… — рече великият инквизитор. — Подлъгал те е този мръсник и си приела гадните му писма. Ще ти бъде простено… Не се тревожи.

— Дайте ми ги! — изкрещя несдържано косчето. — Те са мои! Защо ми ги взехте?

— Какво иска тази безумница? — запита с опулени очи богословът и се приближи към нея като мрачна буря.

— Писмата си искам!… — извика момичето. — Защо ми ги откраднахте?

— Аграмбели!!! — изрева окръжният управител. — Ти ли посмя това?

— Искам писмата си, чичо!

— Ще те напляскам! Ще те напляскам, за да се опомниш и вразумиш! На ти!

И върху алените бузички се стовариха двете груби ръце на дивака. Веднага след това окръжният управител се обърна към Мельос.

— А ти! — изрева той… — Предай веднага нейните писма! Не се опитвай да ме измамиш! Тя сама ми призна.

— Нямам никакво писмо в себе си… — изрече спокойно Мельос. — Госпожица Стамири никога не ми е писала.

— Ти си лъжец и подлец! — нахвърли се върху него Карлафтис.

Скамвурас се изправи изведнъж.

— Стига! — рече той. — Това е нечувано!

— Нечувано е това, което вършите вие, покровителю на безбожници и уличници! — изрева попът.

Скамвурас пребледня като мъртвец… Опита се да каже нещо, но не успя. Карлафтис изрева и гласът му заглуши всичко.

— А ти, дръзки човече, си страхливец… По-страхлив и от оня мизерен Сикалос, който уж се „самоубил“… Ха-ха! Който иска да се самоубие, стреля в гърдите си, а не в горната си дреха!

Мельос беше до него. Очите му помътняха. Той не знаеше какво прави… Гласът му проехтя дрезгаво, изпълнен с мъка.

— Звяр! — изрева той, хълцайки. — Съученикът ни почина… А вие го ругаете мъртъв!…

Карлафтис чу думата „мъртъв“ една секунда по-късно… след като ръката му се беше вече стоварила върху главата на Мельос. Когато се обърна и видя потъмнелите лица на другите, едва тогава чу със закъснение фаталната дума на Мельос… и се тръшна на най-близкия до него стол. Последва ужасно мълчание. След това директорът с бавни крачки, сякаш беше самата съдба, се приближи до Мельос, спря се пред него като изправен на краката си мъртвец и му каза тежко, студено и безвъзвратно.

— Участта ти е решена окончателно. Ти си изключен завинаги от всички гимназии в страната. (Той се спря за малко, за да си поеме въздух.) Върви си!!! — изкрещя той и се тръшна на свой ред на стола си…

Докато се отдалечаваше като сомнамбул, Мельос чу зад себе си безутешния плач на Аграмбели, който го придружаваше като най-горчивата и най-сърцераздирателната траурна песен в живота му.