Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (10)

Глава десета

Още от началото училището закипя здравата и сега казанът вреше по цял ден. Класните стаи шумяха като кутии, пълни с насекоми. От време на време само откъм двора се чуваше като ехо гласът на гимнастичката, която даваше команди „Ръце-е-е на кръст — едно!“

Хамоляс подсмърча, сякаш носът му е наргиленце. До катедрата се е изправил, тежък като планина, господин Карлафтис. Той търси със зачервени очи „дръвници“.

— Знаете ли всички урока си? — запитва той.

— Да! — извикват всички и най-силно „царят на персите“.

Хамоляс е изненадан и се обръща назад:

— Наистина ли знаеш урока? — запитва той Дакридзикос.

— Зная на баба ти хвърчилото! — отговаря му той с потъмнели от яд очи.

— Ами защо каза, че го знаеш?

— Така, от яд… Искам да ядосам Карумбалос, затова.

(Такъв прякор бяха измислили на математика.)

— Ще те чуе, бе.

— Нека ме чуе, това искам! Да ме чуе и да ме изпъди. Но не, не ме изпъжда.

— И аз искам, но не ни пъдят.

Учителят протяга ръка и сочи с косматия си пръст Хадзиастериу. „Кашкавала“ става и се отправя към черната дъска. Мухите също се вдигат и го следват дотам. Ама че странни са тези гадинки… Навсякъде мраз, а те още живуркат.

Кашкавала пише една дроб — „три четвърти“. Карумбалос го запитва, като го поизпръсква със слюнки, за да го събуди. Той беше „дръвник“ по математика, всички знаеха това.

— Кое число е по-голямо, Хадзиастериу? Числителят или знаменателят?

— Ммм… ммм… ммм… — почна да мънка Кашкавала.

Той мразеше числата, както хората ненавиждат митниците.

— Какво ще ни каже там горе господин Хамоляс? — запитва преподавателят.

— Числителят!… Господин учителю!…

— А защо числителят, господине!

— Защото той е по-голям, господин учителю?

— А защо е по-голям, господине?

Дакридзикос дигна ръката си като копие.

— Кажи, плачевни Дакридзикос^[1].

— Защото, господин учителю, числителят яха знаменателя! А знаменателят е по-малък, защото числителят е по-голям и е яхнал знаменателя!…

— Браво, плачевни Дакридзикос! Заслужена двойка!… Отличник измежду отличниците!

Всички около него се кикотят, а Дакридзикос скърца със зъби като заек.

Мельос не може да проумее как тъй този негов съученик, от когото всички треперят и го признават за велик водач, се оставя да се резили пред очите на всички.

По едно време Мельос вижда как той се обръща към Куркулос и му казва побеснял:

— И ти ли, бе, ми се смееш? Добре, почакай сега, като излезем. Ще видиш. Ухото ти ще изям.

Като го вижда да говори така сериозно, Мельос му повярва. Всички прихват сега да се смеят още повече. Учителят също продължава да му се смее… и класът вече не може да се сдържи. Дакридзикос провира ръката си под чина и ощипва Мельос.

— Ти защо не се смееш, бе?

Мельос го поглежда изненадано.

— Защото не желая… — му отговаря. — Защо да се смея?

— Само ти се държиш надуто. Какво, само ти ли ще си тук умникът?

— Не знам защо… Но не ми е до смях.

— Знаеш ли какво ги правя аз такива вирнати носове като тебе? Питай да ти кажат.

— Не искам да ти се подигравам… — казва му Мельос.

— Значи? Защо не искаш? Не съм ли достоен?

— Да.

— Тъй ли!… Ти ли си келявият горделивец, за когото говореха? Глупчо! Казали са ти, че лайното ти е мед и ти — хап! — в устата. Хайде навън, бе, да те науча аз тебе.

— Без причина не се бия.

— Виж ти, без причина, казва глупакът!… Нали те ощипах, бе, нали те напсувах!

— Нищо от това. Ти не си виновен. Грешката е в тези.

— Ех!… Божичко!… Дайте ми нож да го намушкам! А бе, на тебе казвам… на кой език да ти го кажа… Не ми харесва да ме съжаляват. Как да ти обясня това?

— Не те съжалявам, кой ти каза, че те съжалявам.

— Ами защо тогава не се смееш?

Мельос сега повиши малко тон.

— Защото съм ядосан, затова! Яд ме е на тези, на Карумбалос. Ето това!

Учителят забеляза разправията им и почука с линията.

— Какво става там, Кадрас? Заканва ли ти се?

Мельос се притесни, че трябва да излъже.

— Не, господин учителю… — отвърна той. — Говорехме за урока.

Сега Дакридзикос го ощипа още по-силно.

— Защо го излъга, бе? Нали ти никога не лъжеш?

— Не искам да те издам… — каза му Мельос.

— А… тъй значи, съжаляваш ме? А ти пита ли ме мене дали искам да ме съжаляват?

— Кой ти каза, че те съжалявам? Да не си някакъв клетник, та да те съжалявам…

— Тъй те искам! Ами тогава защо ме защищаваш?

— Защото… защото…

— Хайде кажи де!… „Защото… Защото“… Кажи де!

— Защото те онеправдават! Затова.

Дакридзикос не намери думи да му отговори на това.

— Хайде млък!… — каза му той. — Не искам да приказвам с теб. Нека да бие междучасие и ще ти кажа аз на тебе. Хайде сега гледай пред носа си, че ще ти тегля някоя по-силна. Не си ти виновен. Какво да те правя? Виновен е Песпес, който ти наду главата.

Урокът продължи сред викове и задявания от страна на Карумбалос. След Каламизос и Лянгура, които също получиха бележка „под минимума“, учителят дигна своя „любимец“ Евангелу, после удари по катедрата с юмрук и им държа едно конско:

— Слушайте… — каза им той. — Всички сте мулета!… Училището не е „почитам, почиташ… и гладен съм, гладен си…“, защото ако вие мислите така, тогава и аз „бия, бия и ритам, ритам“. Нали сме наясно? Наложително е да се разберем, защото ако настоявате да не се разберем, тогава ще останете и догодина всички да правите компания на уважаемия господин Дакридзикос! Математиката, господа, не е празни приказки и бълвочи. Нали разбрано? Математиката е положителна и практична наука. Ха сега махайте се! Звънецът би!

През междучасието, щом като слязоха в двора, Дакридзикос се спусна и сграбчи за яката Хамоляс и Куркулос.

— Дръжте ме, бе!… — каза им той отчаяно. — Дръжте ме, че ще го пребия…

Телохранителите се извърнаха и погледнаха Мельос. Куркулос тръгна, за да набие Мельос. Но Дакридзикос го сграби.

— Закъде си тръгнал, бе? — каза му той. — Аз нямам ли ръце?

— Е, тогава защо не му нанесеш няколко бързи?

— На теб ли сметка ще давам? — Но след това се засрами… — Оставете го — каза им, — пазя го, за да го удавя в реката.

Мельос се запъти към тополите. След малко и Стамирис тръгна към него. Но Куркулос го спря.

— Не отивай, бе — каза му той. — Не отивай при него.

— Защо? Нали ми е водач… — отговори решително момчето и тръгна.

Щяха да ядат леблебия. Напълниха си шепите и почнаха да хвърлят в устата си зърно след зърно.

— От сестра ми са… — каза му Стамирис. — Харесват ли ти?

— Хубави са.

— Каза ми да ти предам, че няма никакъв Мърморко, нито някой друг… и бъди спокоен.

— Пак същото ли почна? Нали ти казах. Щом като нямам мустаци, за какво ми трябват женитби?

— Нея не я интересува това. Тя ми каза: „По-добре, че няма, щеше да прилича на котарак“. Самата тя каза това.

— Тя няма ли си книги да чете, а? Само за женитби ли ще говори.

— Харесва й. Затова се е омъжила няколко пъти досега.

Мельос опули очи.

— Омъжила ли се?… И друг път ли се е омъжвала?

— Много пъти.

— Добре де… От коя възраст е започнала да се омъжва тя, а?

— Още от съвсем малка. Първия път се омъжи в един и същи ден с Марина.

— Че коя е пък тази Марина?

— Куклата й.

— И… за кого се омъжи?

— Кой, Марина ли?

— Не, бе, сестра ти!

— За мене!

Мельос се разсърди.

— Я се махай, бе!… Ами че може ли брат и сестра да се женят?

— Така ни казаха и други, че не можело… но ние се оженихме и нищо не ни стана.

— Щом като сте се оженили на шега, какво искаш да ви стане?

— Да, но сега тя не иска да се омъжи на шега. Сега иска наистина.

— За кого?

— За тебе.

— Нямам намерение, така й кажи. Това й кажи и край.

— Да, но ще плаче…

— Че какво да й правим? Ще напуснем училището си сега и ще го ударим на женитби ли?

— Тя е готова да го напусне…

— Нека го напусне. Та каквото прави едно хлапе, и ние ли ще го правим? Хайде сега да вървим, че звънецът удари.

Следващия час имаха пеене. Урокът по пеене представляваше една линия, която ръката на преподавателката размахваше наляво-надясно. Да, но днес госпожа Раул, вместо да бъде преподавателка, стана разпоредителка. Щом като влезе, първата й работа бе да се отправи към първия чин и да каже да направят едно място. После застана до катедрата, погледна към задните чинове и извика името на приятеля на Мельос.

— Стамирис! Вземи си чантата и ела тук.

Момчето не разбра. Взе си книгите и се изправи. Преподавателката го хвана за ръка и го настани на първия чин.

— От днес… — каза му тя — това ще бъде мястото ти.

— Защо, госпожо? — запита я наскърбено момчето. — Мястото ми беше там.

— Мълчи. Ти не знаеш къде е мястото ти. Отсега нататък ще седиш при тези деца. И те ще бъдат твоите приятели.

— Не. Аз си имам приятел — Кадрас.

— Нали ти казах, мълчи! Кадрас да се сприятели с подобните си. Изисквам послушност! А освен това твоите родители ми поискаха това…

Стамирис се поспря и я погледна смаяно. После скръсти ръце върху чина, скри лицето си в тях и почна тихо и безутешно да плаче.

Плачеше като скромен гражданин за детронирания си любим крал. Сега училището щеше да му изглежда като празен дом.

В началото Мельос седеше безмълвен на мястото си. После полека-лека започна да разбира… Някои хора, които той не познаваше и не знаеше защо вършеха това, копаеха пропасти между хората, издигаха непристъпни планини. Кои бяха те и защо вършеха това! Досега той не беше видял никого от тях. Само едно долавяше — че на този свят всеки си има своето място и че то не е еднакво за всички. Сега кой беше този, кой разпределяше местата?… Нима бог? Но големите, освен другите злини, които правеха, бяха извършили и това зло: бяха създали бога според своя ръст и нищо не оставаше за децата от тоя бог.

Мина му през ума да изкрещи това пред някого. Да изкрещи за извършената неправда. Но не намери никого, който да е достатъчно силен. После сви юмруци. И тогава за пръв път — за пръв път тогава той откри, че единствената сила, на която можеше да се уповава, беше в неговите ръце. Тя беше неговото аз. Беше малкото, бедното негово аз. И никой друг.