Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Мазето на бай Тодос побираше хиляда деца. Хиляда и нещо дори. По тавана се редяха такива едни дебели греди и от тридесетина години насам той все бесеше децата по тях… и нито едно не беше обесил досега.

Всяка есен, когато в училището пристигне новата реколта, старецът води децата да видят този таван.

— Елате тук, смокварчета… Виждате ли тези дебели керестета по тавана?… Виждате ли ги?

— Виждаме ги, дядо! — отговарят уплашено децата.

— Не сте ги видели добре. Я ги погледнете още един път.

— Погледнахме ги.

— Е… какво са?

— Греди.

— Правилно. Ха сега да вземем другия урок. Ами за какво служат там горе тези греди? Мога ли да зная?

— Можеш. Те са, за да крепят тавана.

— А… Така са ви казали, нали? Имате грешка. Не… съвсем не са за това. Тези греди — рожби на Луцифера и семе на сатаната, — тези греди са, за да беся непослушните деца.

Тук взима думата другият „преподавател“ от мазето — кира Зумбуля, бабичката му.

— Кълна ви се в името на Христа… дядото ви казва самата истина. Милиони дечурлига е обесил досега.

— Нали го видяхте? — казва старецът. — Това исках да ви кажа. А сега пръждосвайте се… междучасие. И още нещо… Има едни деца, дето правят от обувките си носилки за кал и домъкват калта чак горе! Не искам да погледна дори такива деца! А има пък и едни други, които чупят стъклата с топката си, та вятърът влиза вътре и бабичката ми изстива. Чакайте, не си тръгвайте още, има и други неща… Навън е дворът, камъче дори няма по него. Казвам ви това да го знаете, защото утре, ако видя камъни, ще ме накарате да обеся някого. Това исках да ви кажа. А сега махайте се! Свършихме.

Децата се юрват навън, бръмчейки като рояк пчели.

— Казваш им всичко, каквото са правили другите, за да го направят и те.

— Бабо! — извика разярено бай Тодос. — Не искам никой да ми се меси в занаята.

— Май че ти харесват дяволиите им — продължава бабичката, — търсиш ги като емфие. Така ми се струва на мене!

— Е, та какво? Какво ти пречи на тебе!… Мой дерт, твой касавет[1] ли? Я виж ти!

— Търсиш си го и си го намираш… Това ти казвам аз.

— Искаш да се вкочанясаме тук вътре като костенурки ли? Или мъките на лятото искаш — пак да прегракваме от викане? Хайде да ти видя гърба сега! Свърших и с теб.

Мельос седи на чина си с други две деца, но като че ли седи съвсем сам. От деня, в който го разделиха с най-добрия му приятел, нито играе, нито говори. Първия ден той се опита да отиде при него през междучасието, но учителката веднага дотича и го изпъди. Колко зла беше станала тя.

А преди не можеше да му се нарадва. Още недовършила песента, и Мельос я започваше и я изпяваше по-сладко от нея. „Моето славейче“ го наричаше тя. А сега го гонеше като някакво кутре. Но това не беше най-тежкото. Най-лошото и най-горчивото за него бе това, че и приятелят му се съгласи с нея. През първия ден след края на часовете Мельос го изчака, за да отидат заедно към реката и да си поговорят за бедата, която ги бе сполетяла. Но приятелят му го отбягна и оттогава започна да прави всичко възможно да не бъдат заедно. Той промени напълно своето държане. Сега играеше с богаташките момчета от своя чин — едни охранени, сресани момчета — и всеки намираше, че тъкмо те му подхождат.

Хамоляс каза на Мельос да отидат към лозята да си отрежат тояги. „Ще ги обгорим даже, му каза… Знаеш ли колко тежки стават?“

— Ами какво ще ги правим?

— Ще бием хамбурите.

— Че какво ти пречат те. Нямат даже какво да ядат…

— Пречат ми, мръсниците! Не си ли виждал какви черни тумбаци имат?

— Та затова ли трябва да ги биеш?

— Трябва.

Би ли могъл такъв човек да стане негов приятел? Мельос не виждаше защо да не търпи циганчетата и дори се сърдеше много, задето ги наричаха „хамбури“. Повечето от тях имаха черни майки с жълти нокти от пушене на тютюн. Един байчо беше му казал, че пушат, защото „кахърите“ им са много. А освен това най-добрият му приятел, Битрос, беше циганин; защо да им се присмива?

— Няма да дойда… — каза той на Хамоляс.

Тогава Хамоляс му направи друго предложение. Да отидат да потърсят едни такива тръстики, от които да си направят „пикала“.

— Какво е това?

— Пикала ли, бе? Не знаеш ли? Едно такова нещо, което се напълва с вода и с една пръчица се бута и то пикае. Ако искаш, можем да направим и „цевки“ с фунийки и ще стреляме.

— По кого ще стреляме?

— По циганките… по кого другиго?

— Защо? Какво са ни направили?

— А бе, ти! Виждал ли си човек да не е закачал циганка? Откъде да зная аз какво са и сторили. Защото… продават сита, затова.

— Аз не закачам циганки — каза му Мельос. — Те имат „кахъри“. Така ми каза един байчо. Намери си друг.

— Ами, разбира се, че ще си потърся друг. Ти си мърша, за какво си ми?

Дакридзикос като техен „главатар“ проточи шия от задния чин.

— Остави го, бе! — каза той на Хамоляс. — Нали този прие момиче в „бандата“ си? За какво ни е дотрябвал тогава?

Хамоляс се замисли.

След малко обаче го побутна с лакътя си и му каза тихо на ухото:

— Хайде за момичета!

— Какво ще ги правим?

— Ще ги откраднем!

— Ами къде ще ги заведем, като ги откраднем?

— В планината!

— Не, няма да дойда. После ще дойдат майките им и ще ни закарат в полицията.

— Та това искам аз! Не си ли виждал как правят на киното?

— Добре… Какво ще правим момичетата, като ги откраднем?

— Питаш какво ще ги правим ли?… Ще ги караме да ни пекат кестени, а после ще ги щипем до посиняване.

— Такива работи не върша. Само уличниците вършат това.

— Ще ме обадиш ли?

— Няма.

Хамоляс стана сериозен.

— А бе Кадрас… — каза му той замислен. — Ти никога не обаждаш. Защо не обаждаш?

— Не съм издайник.

— Виждам го… но защо не си?

— Та ти издайник ли си?

— Ами че как да не съм! Умирам да обаждам!… И после обадените да ми се сърдят, а аз да почна да ги бъхтя с юмруци.

— Лъжеш… Аз никога не съм те виждал да обаждаш.

— Не си ме виждал, защото не се е случвало. Чакай да се случи, та да видиш какъв издайник съм аз.

— Не, не си такъв.

— Глупчо! Ти ли ще ми кажеш какъв съм? Аз си зная! Направи нещо, та ще видиш дали няма да те обадя!

— Не, няма нищо да направя. Нито пък ще ме обадиш.

— Хайде, бе Кадрас… Кажи нещо да те обадя… Ще се пръсна, не виждаш ли?

— Лъжеш. Нито си пък издайник.

Учителката по рисуване им подвикна да пазят тишина. Хамоляс млъкна за малко и после почна отново, но по-тихо:

— Я ми кажи… мъчно ли ти е, че ти отнеха „бандита“?

— Не. Добре направи, че тръгна с другите. И никак не ме интересува, че ходи с тях.

— Ние воним като ярета… те са богаташки деца. Напръскват дрехите им с парфюм.

— Кой ти каза, че воним?

— Е, какво сега? Трябва да си признаем: воним като умрели котки. Ето питай и Дакридзикос… Да не вземеш сега да кажеш, че дори благоухаем. Благоухаеш ли, бе Дакридзикос?

— Бабината ти трънкина! Аз воня като кучешко лайно! А той, благоухаел съм, ми разправя!

— Така е.

— Глупак! Нали ти казах да не дружиш с него!

Мельос млъкна и не им проговори до края на часа. Дори и през междучасието не се приближи до някого. Когато се качваха да влязат в клас, към него се приближи съученичката му Мускура.

— А бе Кадрас… — каза му тя — какво ти разправяха „персите“ през време на урока.

— Нищо… — отговори й той, като се изчерви. — Какво ви интересува?

— Не ми казвай… Аз зная какво разправяха. Но ти не правиш добре, дето говориш с тях. Те са хаймани… Говорят за момичета.

Мельос не знаеше как да се държи с нея. За пръв път говореше с голямо момиче.

— Ние, момичетата, те смятаме за най-доброто момче в класа ни… — продължи Мускура. — И затова не искаме да дружиш с тях.

— Не говорехме за вас… — каза й Мельос.

— Заклеваш ли се?

— Да. Говорехме за едни момичета, които те искат да откраднат.

— Кои? Те ли?

— Да, те. Но аз им казах, че това не е хубаво.

— Вярвам ти. Ти си добро момче.

— Но след това разбрах, че се шегуват.

— Наистина ли?…

— Не че им прави удоволствие да крадат момичета, ами искали да ядат кестени… но нямали.

— Ааа… ти значи полека-лека ще ни кажеш сега, че са добри момчета?

— Ами че такива са.

— Жалко, Кадрас… Ние те смятахме за по-друг.

— Какво да ви правя…

Мельос се отдалечи и отиде на чина си. Не можеше да търпи Мускура. Тя беше като автомат, който казваше уроци. Гласът й беше провлечен, монотонен… Така беше свикнала да зубри, че умът й не си правеше труда да каже нещо свое. Всичките й думи бяха взети в заем от книгите. И сега беше дошла да му се прави на умна. Явно беше, че искаше да се сприятели с него. Но Мельос не възнамеряваше да си създава нови неприятности.

Някой ден щеше да се случи и с нея същото, каквото и със Стамирис. Госпожа Раул щеше да дойде и щеше да й каже: „Мускура! Не ти прилича с него.“

Щом като Мельос седна на чина си, Хамоляс подаде бледата си като платно муцуна.

— Какво ти разправяше тая, бе Кадрас?

— Какво те интересува?

— Интересувам се… Защото тя умира от желание да узнае дали говорим за момичета. Иска да я откраднат.

— Е, защо не я откраднете?

— Голяма е, не може да се открадне. Ако беше по-малка, щеше да видиш.

— Само мене не ме месете.

— Зная, че си бъзльо. Само като видиш нещо… напълваш гащите от страх.

— Тъй ли мислиш? А, имаш грешка и ще ти го докажа.

— Та това искам и аз!

— Ще видиш!

— Ако ти беше мъж, слушаш ли, бе, щеше да хвърлиш Стамирис в реката, задето измени на приятелството ви.

— Не се унижавам дотолкова, затова не го направих.

— Не се унижаваш ли? На друг разправяй тези приказки… Искаш ли да ти кажа защо другаруваше ти с него?

— Защо?

— Защото те хрантутеше, бе! За това!

Мельос се изправи, извърна се назад и удари с юмрук наведената, бледа като платно мутра на Хамоляс. От нея рукна веднага кръв.

Всички „перси“ се спуснаха към него да го пребият, но в този миг влезе учителят. Скамвурас се поспря на катедрата, поогледа се и забеляза окървавения нос на Хамоляс.

— Кой ти направи това, Хамоляс? — запита го той.

— Кадрас, господин учителю — обади се Фолос.

— Това, което казваш, не е за вярване… — каза му учителят.

Хамоляс ритна Фолос.

— Аз направих това, господин учителю — каза смирено Мельос.

Учителят стана жълт като восък.

— Добре… — каза му той. — През междучасието остани тук.

През целия час Дакридзикос и Хамоляс отзад ритаха най-ожесточено Мельос. Скамвурас поглеждаше своя малък приятел със смутено изражение. Най-после звънецът би и двамата останаха сами в класната стая.

— Истина ли е това, което твърдеше твоят съученик, Кадрас? Просто е невероятно. Защо направи това, момчето ми? Надявам се, че си се разкаял.

— Не, не съм се разкаял, господин учителю.

— Не? Какво значи това?

— Не, защото ме обиди. Той ми каза, че съм бил приятел със Стамирис, защото ме хранел със сладкиши.

Скамвурас прехапа замислено устните си. Той стържеше с линията едно петно от мастило върху масата, мъчейки се да го изтрие.

— Не… не мога да те обвиня, момчето ми. Ти имаш чувство за чест. Поздравявам те. Но от друга страна, ти си ученик. Трябва да се съгласиш, дете мое, че училището има свой закон, който не обръща внимание на причините, а разглежда само делата. Поради същата причина, за която ти наказа Хамоляс, аз съм длъжен да те накажа, за да запазя достойнството си. Трябва да те накажа, момчето ми. Ако аз не направя това… някои хора, разбира се, те няма да бъдат нито Дакридзикос, нито пък Хамоляс, при все че бих предпочел да бъдат те, някои хора ще засегнат достойнството ми. Ще ме обвинят, че проявявам благоразположение, че не съм безпристрастен. Нали ме разбираш сега, дете мое?… Какво ще кажеш сега, Кадрас?

— Трябва да бъда наказан, господин учителю.

Скамвурас помисли още малко, дълбоко натъжен.

— Добре, момчето ми… Отивай си сега. Ще… ще докладвам за наказанието ти.

Мельос веднага хукна да бяга, за да не види учителя си още по-натъжен.

Бележки

[1] Касавет (тур.) — грижа, мъка. Б.пр.