Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (44)

Глава дванадесета

Беше дошла страстната седмица. Улиците благоухаеха на умрял бог. Всички момичета бяха хубави със своите сведени очи. Държаха цветя, но те благоухаеха повече от цветята. Компанията на Дакридзикос се готвеше да гърми с малки бомбички. Правеха и един Юда, за да го изгорят в горната махала и да изплашат бабичките.

Главатарят лично, собственоръчно написа присъдата на Юда Искариотски: „Запалват ме, понеже предадох Исуса“.

— Вярваш ли, бе, Торис, на това? — запита Хамоляс.

— Гледай си кефа.

— Е, тогава защо го правиш?

— Защото Карумбалос ни забрани! Затова!

— Затова ли?… Ааа… затова ли?

— Ааа… Затова, ами за какво!

Куркулос открадна от техния обор слама, за да натъпчат панталоните на Юда. Тогава острият ум на главатаря измисли и нещо друго.

— Аз мисля да го залеем и с газ, за да пламне и светне още повече.

По улицата мина едно старче с мръсна колосана яка. Брадата му издаваше учудване.

— Какво правите, ваша милост, тук? — запита той.

Главатарят притвори едното си око и го погледна подигравателно.

— Да не би образ и подобие на Искариота? — продължи старчето.

Хамоляс побутна главатаря.

— Какво разправя тоя, бе, Торис?

— Бабината му трънкина разправя! Той говори попски, бе. Къде мога да му разбера?

— … Понеже… — продължи старчето — защото, ако искате да направите образа и подобието на Искариота, тогава допускате една сериозна историческа неточност.

— Защо, бе, дядка?

— Защото Юда Искариотски не е носел панталони…

— Какво?

— Не, не е носел панталони.

— Аман, изгоряхме! Ами какво е носел, бе, дядка? Рокля ли?

— Нещо подобно…

(В очите на Куркулос нещо светна.)

— А бе, вий! — извика той на другите. — Не искате ли да е „кавадията“ и да се пукне от яд!

Но още в същия миг Дакридзикос го блъсна и Куркулос падна, като навири крака нагоре.

— Глупак! Изпили са ти чавки акъла, та приказваш глупости! Кавадията е по-справедлив и от самия Христос, бе! Може ли да стане Юда?

Куркулос се поотдръпна, за да не отнесе и друг юмрук.

Тогава главатарят се обърна към стареца с брадичката.

— А бе, чичо… — рече му той — вреди ли, като е с панталони. Да ти е жива брадата, кажи ми.

— Ти ми напомняш историята на влаха с художника, който, волю-неволю, нарисувал на Христа червени ботуши…

— Не те разбирам какво приказваш. Но дали не би могъл да ми кажеш нещо друго? На колко години е бил Юда?

— Около… четиридесет.

— Добре. Каква работа е вършел?

— Дали не е бил надзирател? — обади се Куркулос.

— Пукни, бе! Казвай, чичо. Каква работа е вършел?

Старецът не се затрудни да отговори. Поглади брадичката си и с готовност отговори.

— Ученик…

Дакридзикос подскочи, сякаш го заляха с горещо масло.

— А бе, дядка… — каза му той с отвращение — няма ли да вървиш на гърнето си!… А? Хайде, хайде, че ще се нацвъкаш прав.

— Съжалявам за твоите изрази.

— Какво да те правя, като разправяш такива глупости?

Тогава се намеси Хамоляс.

— Чакай бе, Торис… може би Юда е повтарял много години. Я ми кажи бе, дядо… Лош ученик ли е бил Юда… А?…

— Много лош.

— Виждаш ли… „Персиец“ е бил той. Разбра ли? Все бързаш…

Старецът обаче възрази.

— Никакъв персиец…

— Какво каза?

— Казвам, че не е бил никакъв персиец, младежо. Той беше евреин…

— Сега го обърка.

Бандата се намери натясно. Всичко вървеше чудесно допреди малко. Какво му скимна сега на този старец да се меси?

Настроението им за Юда вече се изпари. Хамоляс беше на мнение да се откажат от Юда и да си вървят. Главатарят обаче имаше възражения.

— Чакай. Ще хванем някое куче и ще вържем Юда на опашката.

— Недей, бе, Торис… — обади се умолително Хамоляс. — Ще пометнат нещастните бременни жени.

— По-добре. Ще се отървем от копелетата. Хайде! Мърдайте!

— Ами къде ще намерим куче, бе, Торис?

— Улиците са пълни. Хванете някое безстопанствено и го донесете.

Бандата се пръсна по улиците. След малко домъкнаха едно червеникаво куче, което скимтеше, и вързаха Юда за опашката му.

След това главатарят му тегли един ритник и кучето тръгна.

Момчетата също тръгнаха и се заскитаха без настроение из града. Очите им бяха помътнели… замъгляваше ги една особена скръб. Не, това не беше поради страстната седмица. Нещо чезнеше бавно-бавно в тях. Ами я си представи, че не е имало никакъв Юда? Главатарят беше като попарен. Я си представи да е истина това… Ами цялата тази патърдия?… Ставаше значи за тоя, дето духа! За какво ни е тогава Великден? Само за да подпалваме плитките на момичетата ли? Е добре де! Нищо не казвам… и това е хубаво. Но само за това ли пък?

Преуморен и болен беше мозъкът на главатаря.

— Да бяхме хванали някоя котка… — рече Хамоляс.

— За какво ти е дотрябвала? — запита студено Дакридзикос.

— За да я убием. Но както виждаш, всички мачки са изчезнали! А бе, Торис… вие нали имахте една сива? Ха да я вземем.

— Не… — рече отсечено и без настроение главатарят.

Я си помисли, ако Юда не е съществувал!… Но тогава поповете за какво носят онези златни одежди и ни се перчат? По-добре да ни кажат ясно това. Така и така — Юда няма. Какво му споменават името така високо в черквата?

Куркулос прекъсна дълбокия размисъл на главатаря.

— А бе, Торис… дали не знаеш прякора на Христа?

— Все глупости ли ще разправяш ти, бе? Не.

— Няма… — рече Хамоляс.

— Все на умник се правиш. Чух го на два пъти от попа.

— Е, как се казва?

— Арматиас! Все на умници ми се правите. Псалтовете го дрънкат всеки ден като кречетала.

— Ще отнесеш пак някой! Така ми се струва…

— А на бас?

— Я си гледай работата…

На Куркулос му идваше да се пръсне. Насмалко щеше да се разплаче. Главатарят вървеше все напред и плюеше… Той беше онемял. По едно време се намериха пред черквата. Навред ухаеше на тамян. Псалтовете пищяха, сякаш ги бодяха с игла. Куркулос се сети за нещо и дръпна Дакридзикос за ръката.

— Сега ще видиш! — каза му той.

— Какво ти стана?

— Познавам клисаря. Идва да пие ракия в кафенето на вуйчо ми.

— Та какво?

— Как какво? Ще го извикам скришом да излезе навън и ще го запитаме.

Главатарят не възрази.

— Виждам, че имаш намерение да отнесеш и други… — рече му той. — Хайде, извикай го.

Куркулос се шмугна през вратичката на олтара и направи знак на клисаря да излезе за малко, че му трябвал.

— Веднага ще дойде… — обади той на другите. — Сега ще видим кой има право.

През вратичката се подаде като омазнена мишка клисарят на черквата. Очите му ронеха сълзи заради страданията, които Христос понасяше вътре.

— Бай Инатие… — рече му Куркулос.

— Игнатиос!

— Чичо ми те нарича иначе.

— Чичо ти си е чичо ти, а името ми е Игнатиос.

— Че какво съм аз виновен?

— Добре, не си виновен. Казвай. Оставих литургията по средата.

— Има ли прякор Христос?

— Бабината ти трънкина има посред страстната седмица. Песове недни! Нямате друга работа! Седнали сте прякори да измисляте на този и на онзи!

— Ами тогава Арматиас какво е? А?… Само да ругаеш знаеш пък ти. Кажи де! Какво е Арматиас?…

— Един момент… — рече клисарят и се почеса. — Арматиас ли каза? Не. Такова име няма вътре в черквата. А ако искаш да кажеш Ариматиас, то друг въпрос.

— Ами че какво казвам аз!

— Защо не го казваш правилно?

— Казвам го: какво е Ариматиас?

— Ариматиас ли?…

— Да.

Клисарят се намери в затруднено положение. Почна да се чеше по косата, която лъщеше на мазни фитили. Позаглади я горе-долу с дългите си пръсти и рече, но без да е сигурен.

— Гробар…

Главатарят плюна гръмко на земята.

— Я драсни една клечка кибрит и се самозапали бе, бай Игнатие, или как се казваше?

Игнатиос се засегна. Я виж ти, да го нарекат неграмотен тези хапльовци!

— Я почакайте малко… — каза им той. — След миг пристигам!

Влезе вътре и затвори вратичката.

— Дали не офейка! — рече Хамоляс.

— Щом като е бъзлив — каза главатарят.

Но не излязоха прави! След половин минутка омазнената мишка се появи отново и им направи знак да отидат при него.

— Е?… Какво става? — запита Куркулос. — Какъв е Ариматиас? Казвай!

— Село… — каза повелително клисарят и веднага влезе вътре, като затвори вратичката.

Куркулос получи по мутрата си плесник от главатаря.

— Ето ти! За да се научиш друг път да не разправяш глупости! — каза му той и плюна.

Бандата сега вървеше с още по-клюмнали уши. Боже, колко тежък беше денят! Христос нямаше никакъв прякор… А Юда беше без гащи и никой не можеше да ги увери дали е съществувал. Как да прекарат цялата страстна седмица тримата унили „перси“? Дакридзикос намери на пътя един кош и почна да го рита, докато го счупи. Щастлив беше той. Но другите какво да правят? Хамоляс ритна една-две врати, но кракът го заболя и той се отказа. По едно време Куркулос се досети пак нещо и им го изтърси.

— Слушайте, бе! — извика им той.

Дакридзикос го погледна като вкиснато ядене.

— Какво има?

— В кафенето на чичо ми един каза, че нямало бог!

Настроението на всички се развали.

— Много ме интересува!… — рече главатарят. — Друго нещо ме мъчи мене. Има ли Юда? Ето какво ме мъчи. Защото, ако няма, загубени сме.

— Загубени сме… и аз съм на същото мнение… — рече Хамоляс.

— А защо?

— Защо пита телето! А бе, глупчо!… Юда можеш да натъпчеш със слама. Можеш да го запалиш. Можеш да го вържеш на дървото и да стреляш по него. Тъй ли е? Тъй. А Христос можеш ли, бе?

— Не…

— Не, я!

— Е, та какво казах и аз? Нима казах, че можеш?

— А като не можеш, какво ще го правиш тогава? Христос е добро момче, „мирно“, как се казва, какво ще го правиш, а?

— Не ми е по кефа… — каза Хамоляс.

— На мене ми харесва… Има и брадичка… Много ми харесва.

Главатарят го погледна подозрително.

— Ти както си тръгнал… струва ми се, че скоро ще чупиш крак от бандата! Така ми се струва…

Хамоляс се съгласи с него.

— Почна да се разваляш… — каза му и той.

— Е, какво направих?

— Почна да се разваляш, бе! Как да ти го кажа? Почна да ставаш кротък, ставаш добро момче.

— Е, какво да правя?

— Кажи ми ясно: с Христос ли си, или с Юда?

— С Юда.

— Да, но… оня, брадатият пес, разправя, че „няма Юда“. И хайде сега да те видя как ще отидеш пак на черква.

— А и възкресението не идва, та да отидем да запалим някоя плитка…

— Да, и то се бави…

Куркулос почна да си тананика нещо под носа си. Тананикаше го като черковен тропар.

Велики понеделник — голям нож, велики вторник — Христос е скръбен, велика сряда — Христос се изгуби, велики четвъртък — Христос се намери, велики петък — Христос на пирона, велика събота — Христос умря, велика неделя — бам — тук, бум — там!

— Пукни, бе!…

— Майка ми ме научи.

— Че какво ме интересува мене?

— Казах ли аз, че те интересува?

Дакридзикос дръпна за ръкава Хамоляс.

— Пст!… Изпъди го! — каза му той с помътнял поглед. — Изпъди го, преди да съм те изпъдил и тебе. Изключвам го.

— Значи?

— Махам го от бандата. Изгони го.

Хамоляс се помъчи да позаглади нещата.

— Остави бе, Торис… — каза му той. — Почакай най-напред да отворят училищата и после ще видим… ако направи и други глупости, ще го изпъдим.

— Я виж ти, бам — тук, бум — там… — каза Дакридзикос.

— Не трябваше да кажеш бам — тук, бум — там… — рече Хамоляс на Куркулос.

— А какво трябваше да кажа?… — промълви изтръпнал Куркулос.

— Нищо. Дойде ли възкресение? Не. Още е велика сабо…

— Събота… — поправи го Куркулос.

И тогава бурята, която от дълго време тихомълком тлееше, избухна с все сила.

Главатарят, който кипеше от яд, го сграбчи за сакото, откъсна му яката и го изпъди.

Когато останаха двамата, Хамоляс започна кротко да му приказва нещо.

— Махна се шкартото… Съгласен съм. Но бандата не трябваше да се разтури. Лесно се дразниш…

Тогава главатарят пламна като огън, нахвърли се върху него и го хвана с две ръце за яката. Очите му бяха изпълнени с бяс и отчаяние.

— Има ли, бе, Юда? Или няма? А?

— Не зная!…

— Ето това е злото!… Хайде… Махай се сега и ти!…

Хамоляс се откопчи от ръцете на своя главатар и потъна безмълвно в нощта.

Сега Дакридзикос, съвсем сам и натъжен, с огромна тежест в обърканата си душа поема пътя към градините.

Нощните птици прелитат, сякаш е ден. Едно поточе пее „Всичките родове“^[1]. Всички празнуват страстната седмица. Главатарят беше скръбен като Христос в Гетсиманската градина. Той губеше полека-лека своята слава. Не искаше да го признае, но се страхуваше от това. Нощта беше топла от безветрието. Но кой знае… може би и от запалените свещи, които бяха пръснати като месечинки навсякъде.

Дакридзикос забеляза, че една свещ се движеше в мрака.

Един едър мъж идваше към него, като пазеше свещта си, за да не угасне.

— Какво търсиш по тъмно тук? — запита той Дакридзикос, като се приближи до него. — Крадеш ли? Крадеш ли?

— Какво да открадна? Жълъди ли?

— А какво търсиш тогава? Всички добри хора са на черква.

— Аз не съм добър човек.

— Това се вижда. А какво търсиш, ако е позволено да запитам?

— Мъчно ми е.

— Какво ти се е случило?

Дакридзикос го измери мълчаливо с поглед.

— Ти, който си голям… я ми кажи защо няма Юда?

— Няма ли? За първи път чувам това. Добре де… Я почакай… Ти как узна това?

— Има ли? Какво те интересува как съм узнал това?

— А защо да няма? Има!

— Е, тогава върви да го кажеш на баба ми. Аз зная с положителност, че няма!

— Я почакай! Ти знаеш ли, че сега почнаха да ми се мотаят някакви мисли в главата… Бог да ни е на помощ, ако няма. Защото без Юда сложи кръст на всичко. И на предателството, и на разпятието, и на възкресението… Сложи кръст на всичко!

— Никак не ме е грижа мен за това. Мен Юда ме интересува за друго нещо. За да мога да го изгарям, да стрелям по него, да дигам врява. Ако е за да възкръсва и за всичко друго, дето ми каза, да се пръждосва.

— Познаваш ли лекаря Кардамитис?

— Не.

— Запитай къде живее и върви да го намериш.

— Защо?

— Върви… върви… Ще ти потрябва.

Дакридзикос остана съвсем сам. Никой не го разбираше.

В душата му беше тиня. Той не можеше да се спогоди с никого на този свят. Друг свят не съществуваше. Разбира се, баба му казваше, че имало, но такива неща той не признаваше.

Един влак изсвири… За миг… сякаш само за да изпъди съня си. Изглежда, че свирката му бе сбъркала, бе изсвирила сама и после пак бе потънала в сън. Ако можеше да избяга… Но където и да отидеше, и там щеше да бъде страстна седмица и нямаше да има Юда. Не, никъде. Тази вечер не искаше дори бандата си. Какво му беше впрочем? Какво му беше?… Нещо приятно замириса там наблизо. Той протегна ръка, напипа храст аграмбели^[2]. Сега ноще уханието му беше по-силно. Аграмбели… той захапа яростно и разплакан ръката си. Аграмбели… никой не трябва да узнае. Беше готов да се хвърли във водопада. Погледът й пресичаше дъха ти! Аграмбели… Не, никой няма да узнае това. Хвърли се на земята и почна да хапе тревата. Тя беше солена и топла от сълзите му. След това захапа още по-яростно ръката си. Не, никой няма да го узнае! Но защо… защо да мисли за нея? А тя нищо не знаеше… Но и той не се досещаше. Как се случи пък това проклето цвете тука? Тю, по дяволите… Какъв живот е този! Да не можеш да обичаш, без да знаеш това? Не. Тя не трябваше да узнае това. Той можеше да се влачи тъй… без да усети какво бе станало… А сега… се изпречи това проклето цвете и откри сърцето му! Нужно ли беше, значи, да съществува в него тази дрънкалка? Нужно ли беше в този кучешки живот да съществува и любов… и да се лепва тъкмо върху тази дрънкалка? Нима не можеше да обичаме… да речем, с краката? И когато те назори много, отрязваш го и се успокояваш… Или пък даваш му един ритник и го запращаш там, отдето е дошъл!… Ха, по дяволите! Да няма нито един камък пък тук да го ритнеш!