Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Къде беше той…

По-миналото лято, като тръгна на гурбет, Мельос се отправи отново към юниците, но не в същото село, нито със същата заплата. Той не беше някой от ония прости говедари. Сега той се спазари да получава освен храна и обувки, и хубава надница. Колкото за облеклото, задоволяваше се с това, което си имаше. От кого имаше да се срамува? Гората не му връзваше кусур, а кравите бяха негови приятелки.

В селото не беше останала полица, на която Мельос да не се бе покатерил, за да се рови за книги. Дори и в сандъците, където бабите си пазеха „булчинските“ премени, беше си завирал носа.

Повечето от книгите, които беше открил, бяха омазани, защото беше ги взел от клисаря. Този клисар беше голяма личност в селото. Знаеше по-добре от всеки друг черковните тропари и не премълчаваше това. Черквата гърмеше от псалмите му, докато той обикаляше от свещ на свещ и от икона на икона. Гласът му заглушаваше дори камбаната на черквата „Успение Богородично“, а сладостта му караше богобоязливите бабички на селото да примират. А поп Синефос го наричаше златен. „Хайде бе, благословени Пердикопулос! Стани черковен певец, бе! Удобен случай ти се отдава да се облекчиш малко от многото си грехове.“

— Благодаря ти, попе. Я ме остави, тъкмо съм си свикнал чудесно с пъкъла. Сега искаш да си разваля спокойствието ли? Пренасянето в небесата струва пари.

Попът поклащаше глава като разлютил се пушек.

— Свършено е вече! — изреваваше той с гръмкия си глас. — Ще кажа на настоятелите да те уволнят. Оскверняваш храма!

— Няма да ме уволнят… трай и не се престаравай. Да не са си загубили ума хората да си напуснат работата и да дойдат да станат клисари.

— Как, за клисар ли!

— Ех, свършено е вече, клисар бях някога, когато бях млад. Сега станах вехтория, мърша и тям подобни.

— Грешнико!…

— Благодаря ти, задължаваш ме.

— Ще им кажа да ти намалят заплатата.

— Недей, защото ще почна да крада свещите. Остави ме да бъда честен. Аз искам да съм такъв, но и вие ми помагайте по малко.

— Пердикопулос! Ще изгориш като тримата младенци в нажежената пещ!

— Не ми се вярва… Там долу е толкова студено, че дори фурната на Харвелена няма да ме загрее. Ееех, дано… къде такъв късмет!

Кавгите на попа с клисаря винаги завършваха със студено помирение. Но още през другата седмица кавгата започваше още по-настървено. Куполът на „Успение Богородично“ едва не се срутваше. За щастие те избираха време, когато нямаше богомолци — през утринната или през вечернята.

Пердикопулос не беше само клисар на черквата. Той беше и глашатай, и свидетел в съда, и разсилен, и душеприказчик. Често при големи празници стопаните го канеха на гости. Но той ядеше така нечисто, че те караше да се погнусиш от него. Бодваше с вилица месото, после го слагаше в шепата си и така го ръфаше. Пръстите му бяха по-мръсни и от боклука. Секнеше се с пръсти и изтърсваше сопола, където свари. Никого не слушаше и от никого не се срамуваше. Беше станал тиранин за цялото село. И кой смееше да му каже нещо? Заплашваше всички, че щял „да си подаде оставката“.

— Ще отида в Света гора… — казваше — и ще надяна „расото“. Хайде намерете друг на мое място.

Но къде можеха да намерят друг? Такъв ум не можеше да се намери нито по околните села, нито по паланките и градовете.

Глашатайството му пък безспорно нямаше равно на себе си по целия свят. Само че „глашатайските му хонорари“ бяха малко солени. (Онорарите му, както ги наричаха селяните.)

— Съграждани! Хей, гърци… Изчезнал е телец на цвят възчервеникав, собственост на съгражданина ни Цимбирликос Евангелос. Който го намери, ще бъде щедро възнаграден.

Стопанките бяха много доволни.

— Браво! — казваха му те… — Браво! Златна ти уста. Тежко и добре ги нареждаш, но какво искаше да кажеш?

— Изгуби се телицата на Вангелис Цимбирликос, сина на Мигдальо. Който я намери, ще получи богато „възнаграждение“ т.е. бакшиш. Имаш ли една капчица ракия? Умори ме, докато ти дам да ме разбереш!

Ето такъв беше клисарят Пердикопулос, първият библиотекар в селото. Какво ли нямаше? „Пътникът“, „Есме Туркинчето“, „Лудница или дом“, „Петнадесетгодишният капитан“, „След двадесет години“, „Двадесет хиляди левги под водата“, „Ужасната грешка“, „Коварство и любов“ от Шилер, „Вертер“ от Гьоте, „Цветята на злото“ от Бодлер. От Юго „Клетниците“… Всички омазнени, пълни с петна и драскотини, но човек можеше с голяма упоритост да ги прочете и умът му се взимаше.

След като книгите по библиотеките на селото се свършиха, Мельос почна да си купува собствени книги. Тогава именно си създаде големи приятелства. Достоевски, Горки, Флобер, Дикенс, Байрон, Зола, Балзак, Ламартин… това бяха най-добрите му приятели.

Лягаше под дивите круши, кога по корем, кога по гръб, и извличаше от книгите великите им тайни. Често пъти в тях завираха носа си и някакви любопитни мравки и се мъчеха на всяка цена да се просветят и узнаят и те тайните на света. Но кравите не бяха съгласни с тази голяма ученолюбивост на своя говедар. Имаше даже едни крави пакостници, които подвеждаха по лошия път и другите — кротките — и влизаха в чуждите посеви. И така Мельос бе принуден на два-три пъти да плати „глобални“ или джереме… както пъдарят наричаше глобата.

Мельос се чудеше как можеха да му сторят това нещо кравите, неговите най-добри приятелки. Изложиха го пред цялото село. Не че селото не го обичаше — напротив, но един говедар трябваше преди всичко да си бъде говедар и после всичко друго. Така си е. Да се учи човек на писмо е хубаво нещо, отварят му се очите, но всеки засяваше нивичката си, за да събере плода й, а не за да храни с него чуждите юници!

И така Мельос остави книгите настрани. Няма значение, нямаше да мухлясат. В това го увери и клисарят.

— Дълголетни са като гарваните… — каза му той. — Бъди търпелив с тях, за да те търпят и те. Прочете ли „Сърце под камък“… Чакай, малък си още за огъня на любовта. Я ми кажи, дава ли ти сърце да удавиш куче?

— Не.

— Не, а! Има ли някой кладенец навън по пасбищата?

— Какъв кладенец?

— Кладенец Яковов!… Как да ти обясня? Сух кладенец, пресъхнал кладенец. Има ли?

— За да хвърлиш в него кучето ли? Не, няма!

— Е, няма, няма, немци! За друго нещо ми трябва. Има ли?

— Има.

Пердикопулос се почеса по врата.

— Някой ден ще мина към ливадите да те намеря.

— Защо не? Ела!

— Така съм намислил и аз. Ще дойда. А колкото за давенето, не се тревожи. Става въпрос за Бальос, кучето на Пальостати, което трябва на всяка цена да се удави, но аз няма да направя това нещо. Бъди спокоен.

Изминаха се три дни. Пердикопулос пристигна на пасбището с тояга, която лъщеше от мазнина. Денят беше дъждовен. Но това не го спря. Горната му дреха беше станала като мушама от мазнина. Той поглади сивата мазна четка, която наричаше мустаци… поздрави само с пръст, като дигна и тоягата си, и рече:

— Здравейте, народи, и ликувайте! Къде се намира кладенецът? Не се страхувай. Ето виж… нито куче, нито котка водя с мене. Ако не ми покажеш къде се намира, ще си взема обратно всички книги.

Мельос извади книгите от кожената си торба и ги хвърли пред краката му.

— Вземи си ги… — каза му той. — Потрябвали са ми!

— Скритата си и тайна мъдрост ти ми изяви! Знаеш ли как се казвам аз? Пер-ди-ко-пу-лос, което, разтълкувано, значи — не ми трябваш. Ако тук има кладенец, аз ще го намеря, ако ще и в нивата на грънчаря[1] да е сврян. Много ти здраве значи и довиждане.

Клисарят изчезна сред посевите. От време на време главата му се появяваше над класовете като главата на някой удавник, която ту потъва, ту изплува. Най-после тя изчезна напълно. На Мельос му се стори, че клисарят се удави. Но вечерта гласът му прозвуча тържествено:

— Хей, съграждани… гърци! Обърнете внимание. Лекарите пристигнаха. Утре с изгрева на слънцето ще има ваксинация, което значи шарене. Всички значи се пригответе!

Селяните се кръстеха с двете си ръце. Я виж ти, оставят хората далак да ги хваща, а ваксинират… кравите[2]… Боже пази…

Мельос събра стадото си на големия харман и зачака лекарите. Но те, вместо да се отправят към кравите, се запътиха към училището и почнаха да ваксинират децата. Ето че и хора от град да постъпят веднъж правилно.

Мельос подкара отново говедата към пасбището. Към обед обаче той долови там някакъв плач, но толкова глух, сякаш идваше от долния свят. Какво ли ставаше там сред тръстиките? Подкара говедата нататък и почна да търси… Плачът се усилваше все повече и повече и ставаше все по-отчаян. Мельос слагаше ухо на земята, катереше се по дивите круши… но нищо не можеше да открие. Там наблизо нямаше никакви гробища. Гробищата се намираха далеч от селото на една височинка с кипариси.

Тогава се сети за вчерашната разходка на клисаря. Сигурно Пердикопулос бе свършил работата си.

Той беше такава свиня, че сигурно не бе удържал на думата си и бе хвърлил кучето.

Мельос се запъти направо към кладенеца. Плачът сега се чуваше по-силно и по-отчаяно. Както си бе помислил, така и беше. Мельос се надвеси. Долу от кръглото дъно на кладенеца едно куче изпращаше отчаяния си и дрезгав лай към небето.

— Бальос, ти ли си?

— Ау-ау-ау!… — излая кучето.

Мельос му подхвърли парче хляб. То не се наведе дори да го помирише.

— Ау-ау-ау!… — продължи кучето.

Наистина кладенецът не беше дълбок. Я имаше, я нямаше пет разтега — но как да го спаси?

— Ау-ау-ау!… — дереше се кучето.

Мельос запуши ушите си.

— Млъкни, Бальос… Остави ме да си помисля. Така се обърквам.

Лаят на кучето го смущаваше. Мельос се запъти към стадото с надеждата, че ще може да помисли по-спокойно. Напразно. Не можеше да измисли начин. По едно време забеляза едно въже, намотано на рогата на Зумис, един едър, упорит вол. Помисли да вземе въжето и да го спусне в кладенеца. Добре де… Но къде може да дойде на ум на Бальос да се вкопчи за него и да го изтегли. Я да видим! Ако той сам слезе долу и вземе кучето на ръце? Точно тъй! Ами ако вместо те да излязат, паднеше в кладенеца и волът? Тогава Мельос се сети, че Зумис е страхлив и че никога не се приближава до ровове. Той се реши. Докара Зумис близо до кладенеца, върза се през кръста и се спусна. Кучето веднага спря да квичи и зачака задъхано. Мельос стъпи и прегърна животното. То почна да го души, треперейки, сякаш му казваше „спаси ме!“… После го сложи на рамото си, то прегърна послушно шията му и почна тихо и жално да скимти.

— Дий!… Зумис!… — диво извика Мельос отдолу. — Дий!…

Зумис се поуплаши, но не се помръдна. Студена пот изби Мельос. Но внезапно му мина през ума една спасителна идея. Наведе се с кучето на врата си, взе един камък и го метна срещу вола с псувни. Зумис побягна. Само след минутка те се намериха горе.

Мельос развърза въжето от кръста си и легна да си отдъхне. Кучето потърси мишницата му, подуши я, легна до него и затвори блажено очи.

От тоя ден то му стана роб. Само смъртта вече можеше да ги раздели. Бальос не беше неблагодарен приятел. Скоро свикна да изпълнява службата на помощник. Докато Мельос четеше под крушата, кучето пазеше кравите… и горко им, ако направеха някоя пакост! Ако се опитваха да се доближат до посевите, кучето се нахвърляше като пъдар срещу тях и ги връщаше назад.

Бележки

[1] Нивата на грънчаря (библейско). Б.пр.

[2] Игрословие с думите: дамалисмос — ваксинация и дамалис — крава, което не може да се предаде на български. Б.пр.