Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Във всеки случай това беше почнало съвсем непринудено. Седенките бяха тихи и потайни. Те почваха с малко леблебии и ракия и завършваха с кафе или сушени смокини. Сестрата присъствуваше на разговорите им с плетката си. Темите, върху които те говореха, бяха малко, но разговорите протичаха приятно. И тримата чувствуваха да се създава една чудесна задушевност помежду им. Разказваха си това и онова с тих тон, сигурни един в друг, сякаш се бяха сродили чрез една и съща утроба. В началото разговорът вървеше мудно, езикът им се връзваше от свенливост.

Но по-късно полека-лека той все повече и повече се развързваше. Сестрата беше като домашна стенна картина. Тя шъташе из къщи мълчаливо, отдавайки се изцяло на това, което вършеше. Приличаше на някаква чудотворна икона с изпит образ, която ежедневно вършеше по някое и друго чудо. С три гроша гърнето й вреше. За какво по-напред можеше да стигне заплатата? Щом паднеше в ръцете на брата, тя поемаше петнадесет различни посоки. Те живееха само с миризмата на заплатата. А трябваше и чеиз… Но напоследък това перо стана за нея редовната й месечна отрова… В началото брат й казваше безстрашно с топъл глас:

— А това е за чеиза ти…

Но скоро той откри, че този миг всеки път ставаше все по-неприятен за сестра му. И така, братът почна да отделя парите мълчаливо, без да казва дума. Един ден обаче… сестра му бавно и тъжно — сякаш със собствените си ръце убиваше надеждата си, бутна парите обратно към големия куп на масата. За миг и двамата постояха мълчаливи. Единият издаваше присъдата… а другият я потвърждаваше.

Брат й погледна часовника си — единствено той можеше да го измъкне от това положение… Изправи се. Глухо, с тъжни стъпки, той стигна до вратата и излезе. Сестрата се отправи, без да мисли, към сандъка с чеиза. Отвори го, строполи се върху събираното и почна горчиво да нарежда и да плаче. След това с подпухнали от плач очи заключи отново сандъка и захвърли ключа в канала на умивалника. Така траурно, така мълчаливо и гордо тя извърши погребението на последната си надежда.

Оттук нататък дните се вкамениха. Те протичаха бавно като вечността.

Животът бе едно мрачно чудовище, което беше дошло да изяде мечтите. Щастието й беше скърпено от вехтории. Домът живееше в полутъмнина. Някога беше минало като слънчев лъч едно момче, което се бе опитало да целуне нечия ръка… То си отиде и не се яви вече. А един ден прекрачи прага като предвестник на друга беда и господин Анахоридис. И тримата положиха усилия, помъчиха се да си припомнят, че са хора. И тримата констатираха, че вървят по засенчените места на живота. Можеха обаче да се разберат и да споделят своите страхове. Да можеш да говориш, без да подбираш думите си. Да гледаш право в очите своя събеседник и да му казваш това, което желаеш, а не само онова, „което трябва“… това вече е победа, един вид избавление.

Посетителят им беше едно пребито животно, което някога бе загубило самоувереността си и оттогава бе помислило, че е загубило всичко. Сега беше намерил двама души, които бяха го приели като равен, бяха го погледнали с искрените си очи и бяха му казали „правите ни чест“.

Още след първата вечер, прекарана с тях, той се осмели да ревизира своя живот. Дали не беше сбъркал в живота? След това дойде второ разочарование. И тази вечер…

Той беше облякъл пак тъмния си костюм. Изчетка го добре, но внимателно, за да не го протърка. Обръсна се… А, да, беше отишъл и при зъболекар. Не беше стар, разбира се! Зад себе си, естествено, бе оставил доста години, но и пред себе си имаше още доста живот.

Стигна пред вратата и влезе с безупречен финес в антрето. „О!…“ — каза той, като видя, че са само двамата.

— О!… Госпожице Екатерина. Изглежда, че съм подранил!

Сестрата носеше нещо като огърлица с черна връв. Косата й беше гъста и красиво вчесана.

Господин Анахоридис беше се разтреперил.

— Очаквахме ви още по-рано… — каза му тя и той се успокои.

След това изтри усърдно, с педантичност, краката си. Той направи това, сякаш се мъчеше да стъпче смущението си.

— Заповядайте.

Той я гледаше как върви пред него. Тялото й издаваше скрита жизненост. Нещо едновременно и топло, и интимно. Първоначално не беше посмял да се надява. А сега се отчая напълно. Седнаха. Тежък момент. И двамата бяха толкова стеснителни, че времето дори не можа да им помогне да завържат разговор. Господин Анахоридис беше толкова погълнат от това посещение, че не забеляза дори какво беше времето навън. А що се отнася до дома… в този дом нямаше никакви атмосферни промени. Какво нещастие, че нямаха котка… Тя щеше да влезе сега в салона, Екатерина щеше да се опита да я изгони… Така щеше да се намери някаква тема за разговор. Може би котката щеше да направи и някоя пакост. Отде да знаеш! Може би пък щеше и да го одраска и Екатерина щеше да изтича да му донесе йод. По едно време му хрумна да я запита дали говори френски. Да, но ако не знаеше и се засрамеше?… Не. Започна да трие ръцете си, за да ги стопли. И едва тогава си спомни, че навън беше истинска божия благодат.

— „Enfin“[1]… — изтърва той из устата си и се учуди сам на смелостта си.

Тя се усмихна в знак на съгласие. Той също се усмихна, понеже и тя се бе усмихнала. Оскъдно.

— Дърветата навън… — каза й той… — Дърветата…

Искаше да й каже колко красиво бяха се разцъфтели.

Каква опияняваща мечта беше полето… И за насекомите, които плуваха в чашките на цветчетата. Но не можа.

— Време им е… — рече тя с лека тъга.

— Време им е… — произнесе и той като ехо. — Във Франция всичко е сиво, тъмно… Никъде не е както тук. Там е хубаво през есента. Тогава, когато дърветата ронят листата си… Ходили ли сте?

— Не… Във всеки случай сигурно е така, както разправяте вие.

— Би могло да бъде по-другояче, госпожице. Би могло да бъде по-другояче… ако аз бях… малко по-различен.

Хареса й тъй, както й говореше. Той притежаваше особено, свое произношение. Думите му звучаха някак си чуждестранно. После, хареса й тонът, с който й говореше, стеснението му.

— След войната… всичко е динамично… — продължи Анахоридис, уплашен от мигновеното си мълчание. — Във всеки случай Франция е една незабравима страна.

— Ще отидете ли пак?… — запита го тя вежливо.

— Нищо друго не желая повече от това, но и нищо друго няма по-несигурно от това. Често пъти се отричаме от това, което най-много обичаме. Франция е страна, която може да те плени… опасна е като сирените[2]. Много желая… Но не, няма да отида. Франция е страна, където хората отиват, за да разстроят живота си. Там всички са загубили живота си, никой не го е намерил отново. Не преувеличавам. Станах нещастен. В пълния смисъл на думата. Загубих собственото си „аз“. Затова и се завърнах в отечеството си, за да го намеря.

— Е… намерихте ли го? — запита го със затаен дъх старата мома.

— Не. Загубих себе си още повече. И съм по-нещастен.

— Защо тогава не отидете отново?

— Страхувам се, че ще стана още по-нещастен. Както виждате, трябва да избирам между две злини. Но не зная кое е по-малкото зло.

Известно време и двамата мълчаха. Най-сетне Алберт наруши мълчанието.

— А вие, госпожице Екатерина… Вие?

— Аз… господин Анахоридис… Аз не съм дори нещастна. Нямам да правя никакъв избор…

— Аз ви считах за щастлива… — усмихна се горчиво той.

— Също и аз смятах вас за щастлив.

— Но как… защо?

— Бяха ме заблудили вашите любезни обноски, вашата снизходителност към всичко…

Алберт откри сега със скрита радост, че момата не беше само добродушна, гостоприемна… Беше и разсъдлива, умна. И нещо повече, най-важното: че и тя беше открила още от първия момент, че събеседникът й не беше някакъв „палячо“, един вид училищен смешник, за какъвто го смятаха повечето хора.

— Страхувам се обаче, че злоупотребявам с времето ви… — рече той, опипвайки верижката на часовника си. — А освен това… и колегата се позабави.

— Ще съжалява, ако не ви завари тук. Той настояваше да ви задържа. Ще видите колко много ще се зарадва, като ви завари да го чакате.

Обаче братът не се зарадва никак. Той не можеше вече да се радва на нищо. Пеперудката му беше клюмнала като наранена птица. Очите му бяха блуждаещи и неспокойни. Каза „добър вечер“ с угаснала усмивка. Сред малката компания настъпи много неловко положение.

Алберт се изправи и с отпаднал глас се сбогува. Всичко вече говореше, че той си отиваше завинаги от този дом. Ръцете му бяха ледени. Дори не протегна ръка при сбогуването. Поклони се само като тежко ранен рицар и закрачи по коридора.

— Merci[3]… — каза само със сух глас. — Merci за всичко. И adieu[4].

Това беше всичко. Върху къщата легна тежко мъртвило. Братът побърза, сякаш го гонеха, да се затвори в кабинета си. Примусът, който пееше в кухнята, замлъкна. Сестрата загаси светлините, седна на един стол и остана там до сутринта, без да се помръдне, без дори да заплаче…

Скамвурас, като видя, че е сам и че никой не застрашава самотата му, пъхна ръка в джоба си и извади едно писмо. Той не очакваше това нещо. След като беше дал поучителен урок на „литературния крадец писмописец“, той беше уверен, че оная отвратителна история не можеше да има никакво продължение. Надяваше се, че безразсъдната девойка ще скъса необмисленото писмо, ще поумнее и ще се отдаде отсега нататък само на уроците си.

Напразна надежда. Съвременният женски пол беше по-упорит, отколкото си въобразяваше бедният учител по гръцки език.

Не бяха изтекли и двадесет и четири часа и униженото девическо сърце даваше за втори път сражение, и то със свои средства сега. То не потърси помощта на Достоевски, нито упътванията на някой друг учител. Не прибягна до съюзи. Надвеси над масата маслиненочерната коса на буйната си глава и държейки в една ръка писалката, а в другата сърцето си, изля върху хартията своята мъка.

„Аз съм безумна отдавна и от вчера наказвам себе си всеки миг. Не се нуждая от книги, нито пък ме е грижа по какъв начин другите изразяват своята болка. Аз имам своя лична мъка. Сега вече няма да зачеркнете името ми от писмото. Няма да можете. Най-много можете да ме заведете при директора или да повикате моя настойник. И това ще бъде едно средство да се излекувам, защото никоя жена не може да обикне страхливец. Но вие няма да направите това, защото не сте такъв… Как не можахте да разберете? Нужно ли е да отида по-далече? Напоследък бях станала невнимателна ученичка. Обърквах уроците… а вие нищо не усетихте. Казах «сърце». Казах това, което имате. След това открих, че бяхте засегнат. И оттогава роня сълзи върху учебниците си. Искам да ми повярвате. Не съм вече онази, която преписа страницата от Достоевски. Онова го направи една ученичка — лудетина. А сега това върши една изтерзана жена. Плаках толкова много, че ми се струва, че колкото пъти съм плакала преди това през живота си, съм плакала за сега. Дори и първия път, когато съм плакала — в първия ден, когато съм дошла на този свят — струва ми се, че съм плакала заради това, което предстоеше да ми се случи след шестнадесет години. Ще ми повярвате ли? Няма да можете да не ми повярвате. Не. Вие не можете да сте безсърдечен, вие.

Подписвам се със собственото си име и този път не прикривам някое чуждо име, нито някоя чужда страница. Сега съм самата аз, поела цялата отговорност, аз съм, с всичките си грешки и с цялата си любов.

Велико Принола“

О, любов… Името ти е безсъние. Цяла нощ в стаята си учителят по гръцки език бродеше по планини, преминаваше над стръмни пропасти, озоваваше се сред раззеленени нивя. Сънят обаче не идваше. Какво беше направил на това момиче, че то искаше да го измъчи толкова много.

Любов ли?

Не. Не можеше да повярва това. Никоя никога не го беше погледнала любовно… Но нека кажем самата истина, нима той беше погледнал някоя, за да види какво говорят очите й?

Не, изключено. Не е възможно. Девойчето се забавляваше. То продължаваше по свой начин „номерата“, които момчетата му правеха. Жестока игра. А девойката имаше такива черни къдрави и дълги коси!… И такива дълбоки и честни очи. Лицемерие. Не, малка Велико… Въпреки че си проляла горещи и пленителни сълзи върху въдицата си, зад страдалческото ти лице се плези немирното дяволче. Бедният учител ще се отбранява! Няма да се остави да стане пумпал в изцапаните ти с мастило ръце. Ще задуши всички трепети на сърцето си. Много ще страда. Но ще се справи!

През последното междучасие Велико тича към реката с развети коси. Обляга се на една топола и изважда скришом едно писмо, което получи преди две минути, като минаваше — последна — край катедрата на учителя си. Отваря го. Жалко, връща писмото й. Но има нещо отбелязано на края. Наведе се и прочете.

„Десет (10). Отлично.“

Сега се отдръпва от тополата и отива да седне до самия край на брега. Косата й покрива лицето. Дълбоко в дъното се виждат някакви рибки, които си играят. Виждат се и снопчета от нежни водорасли… След това нищо не се вижда. Реката вече не тече. Текат очите на Велико…

Бележки

[1] Най-после (фр.). Бел. ladyofthesea.

[2] Сирени (мит.) — полужени-полуптици, които омайвали със своя чаровен глас. Б.пр.

[3] Благодаря (фр.). Бел. ladyofthesea.

[4] Сбогом (фр.). Бел. ladyofthesea.