Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (19)

Глава пета

Мазето се пълни с премръзнали деца. Навън дъждът се лее. Колената им са целите опръскани с ледена кал. Отвратителни дни. Бай Тодос се кара, сякаш плаче. Децата така са се наблъскали, че той не може да се помръдне. Не стига, че му тъпчат кавадията, но някои и го ядосват. Виковете му се чуват надалече. Повечето от тях, за да „станат по-високи“, излизат на двора, скачат като кончета и по обущата им се налепва по десет сантиметра кал. След малко калта се втвърдява и се споява с обувките.

Бай Тодос знае какво ще стане и още отсега оплаква дните си. Преди да си отидат, децата ще оставят под чиновете всички тези токове от кал. И ще трябва да мете три денонощия, за да очисти пода.

В такива дни мазето освен на фасул миришеше и на дъждовна влага — оня особен лъх, който издават напоените с вода дрехи. Бай Тодос запушва ушите си с пръсти и се качва на един сандък.

— С-с-с-с-с!… — вика той.

Но никой не му обръща внимание. Бай Тодос повишава още повече глас.

— С-с-с-с-с… казах. Пукнете! Слушайте тук. Тези, чиито палтенца са най-мокри, да се приближат до мангала.

Всички, които носят палтенца, се приближават до огъня. Тогава бай Тодос се мушва сред останалите и дири онези от момчетата, които не носят въобще палто.

— Да се махнат… — извиква той — онези, които носят палта, да ги няма. Марш! Така, а? Ненаситни такива!… Хем палтенце, хем огън, а? Тези, които имате палта, махайте се. Нали казах? Сега ще се стоплят голичките, онези, които въобще нямат палта. Зная аз… Хм… Онези, които си имат палта, имат си и огън в къщи. Греша ли? Не, не греша. Марш! Още ли сте тук? Аз командувам мазето! Или се пръснете, или ще загася огъня и тогава всички да ви няма. Аз съм тук директорът. Марш! Как мислите вие? Джеремета с джеремета недни!

Бай Тодос беше пропит с дълбок дух на справедливост. Всичко вършеше някак си грубо, малко недодялано. „Не съм образован“, казваше той. Но действуваше справедливо. „Навремето, когато другите учеха писмо — продължаваше той, — аз се учех да откривам гнезда. После по мое време да се учи писмо беше и малко срамно. И затова ние се учехме на неща, които подхождаха на възрастта ни. Но… слушайте, не зная какво ви учат там горе даскалите, аз обаче тук долу искам честни работи. Слушате ли? Искам честност! Свършено.“

— Ами какво значи честност? — извикваха бърборковците.

— Какво значи ли? Не знаете, нали? И искате да ви повярвам. Е, значи честност, ще рече, когато бях малък, веднъж валеше лапавица — ето както сега, — а аз изтребвах птиците с едно сито, под което слагах червейчета и трици, и така беше нагласено, че като дръпна връвта иззад маслиновото дърво, откъдето дебнех, захлупвах и улавях птичето, което идваше да си клъвне от триците, а майка ми ме питаше за училището и аз й казвах: „Боже, че труден беше урокът днес“, а вие сега мислите, че това ще рече честност? А, не! Това е онова, което не ще рече честност?

— Е, какво значи честност? — питаха пак онези. — Ние нищо не разбрахме.

— … Казват ти точно, обясняват ти го с най-големи подробности, за да го разбереш, а ти… „нищо не разбрах“. Да, и това не значи честност.

— Ами какво значи честност? — изпискваха те пак.

— Изчезна тя. Да свърши междучасието, та да ви изпратя горе и да се отърва от вас. Всичко разбирате и все на дръвници се преструвате. Ела ти тук, врабченце… на тебе казвам, джеременце. Нали Мельос се казваш?

— Да.

— Нали ти намери преди няколко дни три драхми на улицата и вместо да си купиш бонбони, както правят другите деца, отиде и си купи моливи и тетрадки?

— Не… — отговори Мельос. — Не съм си купил тетрадки. Бонбони си купих.

— Ето… на! Това значи честност. Хайде сега махайте се от главата ми и да се отърва от вас. Звънецът ми! Къде е звънецът ми, та да ви подгоня, както Исус подгони демоните!… Луцифери! Луциферчета на сатаната!…

Докато долу в мазето продължаваше „семинарът“ на бай Тодос, горе около печката в стаята на директора пламваха клюките, които учителите наричаха коментари. Директорът беше отишъл до пощата. Преподавателят по гръцки език отсъствуваше по болест — беше настинал. Той именно беше прицелът заради неговото застъпване в полза на „народния идиом“^[1].

— … Представяте ли си значи, господа, изумлението ми — казваше Карлафтис, — когато вместо пред ученици се намерих пред някакви малки рошави същества, които кълчеха езика си по най-отвратителен начин!

— И какво правеха, колега? Играеха танци с копия и лъкове ли? — запита невинно Аглаица.

„Колегата“ я изгледа с поглед, от който изскачаха зелени пламъци.

— Танцът, госпожице… — отговори той, побеснял от яд, — един вид танц… и конкретно хорото на Исай^[2], е единствената надежда това учебно заведение да придобие отново своя сериозен вид.

— Значи ми правите предложение за женитба, колега? — попита с най-невинен тон учителката по гимнастика.

— Не възнамерявам да превърна дома си на парфюмерия! Не!

Внезапно настъпи мълчание. Гимнастичката пребледня. Устните й от червени станаха бели като платно. Погледът й питаше всички: „Никой ли, значи, няма да ме защити, господа?“

Сред групата се помръдна вдървено като мъртвец Скамвурас.

— Въобще… — опита се да каже той, но езикът му не беше в състояние да изрече още нещо.

— Никой ли, значи — запита отново учителката по гимнастика с очи, готови да се разплачат.

Всички мълчаха враждебно.

— Завчера именно… — започна Скамвурас, запъвайки се и покашлювайки — Жан-Жак Русо… в труда си „Общественият договор“… за жалост паметта често ми изневерява. Във всеки случай не е от значение. Въпреки всичко рицарското държане спрямо дамите е една задължителна добродетел. Бих желал да наблегна специално върху думата „задължителна“. Не искам да се прикрия зад името на Жан-Жак Русо… мнението ми, колега… накратко… най-сетне, не одобрявам вашето държане, като съм огорчен, задето…

Вдъхновението му бе прекъснато от задавени смехове. Внезапно Скамвурас откри, че положението му е ужасно. Госпожица Аглая го остави и си отиде, без да му благодари.

Сега като останаха сами, всички почнаха така да крещят, че нищо не можеше да се разбере.

Богословът протегна ръка към каната.

— Малко вода, драги колега… — каза той на Скамвурас. — Ето ти олицетворение на непризнателността. Отказа се от тъй безкористната ви… защита. Или греша?

Отвън се чу нервно потропване на малки токчета. Госпожица Аглая, без да продума, все още доста развълнувана, влезе да вземе маншона си.

Всички се извърнаха и я проследиха мълчаливо с очи. Гимнастичката откачи маншона си и пъхна в него неспокойните си ръце… вероятно за да ги успокои от силната тревога.

В този миг възмущението на попа избухна.

— Модата вече нахлу и в този храм на просветата. Кожа и за ръцете… Отвратителна мода… Къде се е чуло и видяло? Кожа за ръцете! Виждал ли е някой такова нещо?

Аглаица се извърна и го жигоса само с една фраза:

— Всички са виждали. Но кожени украшения по челюстите никой не е виждал.

Попът сграбчи брадата си, за да я предпази.

Тогава преподавателката по пеене бавно се изправи на мястото си и се поизкашля. Госпожа Раул беше същинска червенокожа.

— Въздържах се да говоря пред нея… — каза тя — за да не си помисли, че прося приятелството й. Известно е вече на всички, че разривът помежду ни е окончателен. Обаче вашето поведение, колеги, носи белезите на някакво… извинете ме… на някакво типично малодушие.

— Подиграва се с нас! — извика извън себе си попът.

— Детинщини… това е всичко… — рече учителката. — Представя се на немирно девойче. Може би това не е приятно, и наистина е тъй, но не е и престъпно.

— Тя е непризнателна!… — изръмжа математикът.

— Добре, че ме подсетихте за вашето присъствие, господин Карлафтис Какво стана със стария добър съюзник на госпожицата? Така ли бързо изстина въодушевлението ви?

— Тя става жертва на чудатостите си. Всеки си има по някой недостатък и господин Скамвурас си има една пеперудка… но това не значи, че той трябва да бъде ежедневният й прицел.

— Моля… — обади се, изчервявайки се господин Скамвурас. — Неудобно ми е да съм предмет на вашето покровителство. Въобще… госпожица Хлоиду е имала… и има пълната свобода да се ползува от интимността, която й позволявам. Следователно…

— Следователно достоен сте за съжаление. И млъквам.

— Аз очаквах да се съгласите с мене, че госпожицата е една нотка на живот.

— Една нотка на нетърпим живот, разбира се.

— От жена се роди злото! — изрева попът.

Учителката се изчерви като божур.

— Ще държа устата си затворена… — каза тя и устните й пребледняваха. — Това е женомразство!… Вие бихте обожавали всички жени, ако поне една ви беше обърнала внимание. Аз зная откога госпожица Хлоиду загуби вашата благосклонност.

— Чудесно „държите устата си затворена“…

— И ще я държа, докато не настоявате да я отворя. Освен ако настоявате…

— Аз настоявам!… — извика попът.

— Моля! — нахвърли се на него математикът. — Моля! Моля! — като все повече и повече повишаваше тон. — Това не засяга вас.

— Засяга обаче морала!… И това е по-важно.

— Не се позовавайте на понятия, с които нямате нищо общо.

— Госпожа Раул… Вашият дълг ви повелява да отворите устата си — изписка попът.

— За да дам материал на вашата злоба ли? Не!

— Вие сте длъжна да направите това.

— Добре. Ще отворя устата си… но за всичко.

Буйността на богослова внезапно се пресече. Учителката взе дневника и линията си.

— Струва ми се, че не настоявате вече… — каза тя с мек тон. — Мълчанието е злато. Господа, междучасието свърши! Как не усетихте това?

Всички загасиха така нервно цигарите си, че покривката на масата се покри с пепел. Някои забравиха да вземат линията си, други — дневника си. По стълбата математикът, който издухваше носа си — нещо, което вдигаше на крак целия квартал, срещна директора.

Проницателният поглед на директора веднага усети наелектризираната атмосфера. Избелелите му очи запитаха повелително „какво става?“.

— Запалителен материал има винаги… постоянно. А повод се намира.

— Зная. И най-запалителното вещество е…

— … аз — извика, настигайки ги, попът. — И такъв ще бъда, господа! Докато тук ще господствува тази морална бъркотия! И докато не направите изложението, което ми обещахте.

— Търпение… Всичко ще се нареди. Ето това е неизбежната беда от закона за смесените гимназии. Докато има ученички, ще има и учителки.

— Именно това… дето има ученички! Но защо да има ученички, господа? Какво печели човечеството от това, че женските губят по седем часа на ден и се мотаят като изкушения в краката ни. Отвратителна епоха!…

Попът ги остави, като прекрачваше стъпалата през две, и се втурна в първата врата, която се изпречи пред него.

— Сбъркахте — каза му госпожа Раул, която беше дигнала линията, за да даде сигнал за почване на песента.

— Действително!… — отвърна й попът и излезе. — Действително сбърках… — процеди през зъби той, прекосявайки коридора — вместо да вляза в класна стая, влязох в кафе-шантан.