Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (3)

Глава трета

Голямото училище още отрано сутринта беше отворило вратите си. Дядо Тодос Цагалос работи дни наред с бабичката си Зумбуля, за да го постегне. Почистваха паяжините по таваните и се караха.

Старицата беше станала от праха като овалян в брашно херинг. Старецът запушваше цепнатинките с едно заострено дърво. Той беше съдрал една своя стара кавадия^[1] и два дни наред се занимаваше с тази работа. Да, трябва да кажем това, дядо Тодос не беше облечен като другите старчета. Не носеше панталони, потури или беневреци. Той носеше кавадия. Значи нещо като синя антерия, каквато носят поповете в къщи, но по-хубава и с изящни цепки отляво и отдясно. Бай Тодос харесваше много тази си дреха. Не би я заменил нито с владишки епитрахил, нито пък с царски одежди. И Зумбуля си имаше своя особена носия. Кафява атлазена фуста моаре, къса връхна дреха без ръкави, извезана около шията, и бебешка шапка с копче отгоре като калимавка на арменски поп. Двамата напомняха на двойка пъстри птици, която бог знае каква буря бе довеяла тук в този град. Живееха в сутерена на голямото училище в една стаичка, построена нарочно за двамата.

В този последен ден от ваканцията и двамата станаха рано сутринта — с птиците. Изметоха, поръсиха двора и зачакаха да пристигнат „козленцата“ и да обърнат всичко с главата надолу.

Те имаха ежедневни разправии с дечурлигата, които наричаха „изчадия на Луцифера“, но горко на тях, старите, ако децата биха мирясали… През лятото, когато никой не идваше да ги безпокои, те се караха помежду си и с нетърпение очакваха да пристигнат „палавниците“ да ги пораздвижат. Бяха навикнали да се гонят и да се дърлят постоянно с тях. И така, като отвори училището, бай Тодос отиде и седна зад вратата и задебна да пристигне някой палавник, който да му даде повод да се поскара. И ето че случаят не закъсня!

От първата уличка се зададе едно слабичко момче. То носеше мастилница и учебници. Момчето отиде и се опря на колоната — не посмя да влезе вътре. Старецът зачака то да влезе и да му изцапа мрамора… Но напразно. Най-после, като се увери, че нищо няма да излезе и че момчето е теле, бай Тодос тръгна сам да го предизвика. Поизкашля се два-три пъти, изсекна се в една шарена кърпа и отиде на другата колона.

— Какво насам, джеременце? — запита го старецът с полузатворени очи.

— Добро утро… — рече момчето.

Напразно. Това дете е добре възпитано. То не ми върши работа. Виж ти обноски, келешът му с келеш!… Виж ти смирен поглед!…

— За изпит ли? — запита го той.

— Да.

Както си каза, тъй и излезе. Крайно учтиво, говори на „вие“.

— Добре де, чиновете ли сънува, та не можа да дочакаш да се съмне?

— Нямам часовник господине — отговори плахо момчето. — Рано ли е? Не знаех. Тогава да дойда по-късно?

— Ела… ела тук! Хайде! Такъв ли си бил ти! Плахо гущерче, като девойче! Седни тук! Сега след малко, където и да са, учителите ще дойдат… Селянче ли си?

— Да.

— Не се ли насити на учене в селото си, та и тук дойде да събираш знание? Ела насам! Ела тук! Къде бягаш? Обиди ли се?… Добре де, взимам си думите назад. Имаш ли родители? Добре де, добре, не се цупи!… Какъв мъж си ти! Готов си да се надуеш като мляко на огън. Няма вече да те разпитвам. Гледай само да я караме двамата с тебе добре. Аз съм училищният надзирател. Не ща никакви гюрултии. Виждаш ли онова прозорче? Ето виж… виж какъв тел, на!… С такъв дебел тел съм замрежил прозореца, но „луциферчетата“ пак чупят стъклата с топката си. Ти играеш ли на топка?

— Не.

— Ще те видим. Казвам ти всичко това предварително, защото аз съм… Седни сега там и мълчи… защото идва учителят. Господин Анахоридис.

И двамата се скриха зад колоните. След малко пристигна и друг учител.

— Виждаш ли го този? Това е господин Скамвурас. Той ще те изпита.

Едно дребничко човече с маслинен костюм и с пеперудка се приближи към училищната врата. Мельос му каза „добър ден“. (Но какво му трябваше?) Учителят се спря и го погледна със скрито смущение.

— Добър ден, господин Скамвурас… — рече прислужникът и протегна ръка усмихнато и стеснително същевременно. — Честито новата учебна година.

Учителят каза „благодаря“ и също се смути. След това се обърна към момчето.

— За… за писмен изпит ли? — запита го той. И веднага пак се смути. — Как се казваш?

— Да, за изпити… Мельос Кадрас.

— Ела след малко! Доведи го, бай Тодос! Позакъснял си, но…

— Нямах възможност през юни, господине… — каза момчето.

— Добре, ще видим. Като дойде и господин директорът…

Учителят се изкачи по стълбата и влезе вътре.

— Добър ли е? — запита момчето с несигурен глас.

— А!… Куме! Много разпитваш. Нищо няма да ти кажа. Сам го открий. И е, и не е… както сам го прецениш. За всички хора е така — както сам го прецениш. И моя милост съм добър, но кой ми признава добротата. И ти си добър, но къде ти е палтенцето, та да не зъзнеш в туй есенно време! Зная какво ще ми кажеш. Нямаш, защото си беден. Но защо си беден? Това не зная. Дотука ми стига умът. Когато пораснеш, помъчи се да откриеш това ти и заради мен. Аз съм си изял вече хляба. Сега мълчи… Че директорът пристига. Виждаш ли го този високия? Този, този, русия, с червеното лице… Ето този е господин директорът. Пожелавам ти добър успех. Аз отивам в мазето си.

— Лош ли е, дядо?

— Не знам! Открий го сам.

Старецът дигна полите на кавадията си и си отиде. Директорът се приближи и гледайки надуто, се изкачи по стълбата и влезе вътре.

Той беше тежък човек с права стойка и бели вежди. След малко отвътре се появи дядо Тодос със своята кавадия.

— Пст… момче! Момче, на теб казвам… ей, смокварче^[2]… Ела! Господин учителят те чака вътре. Стъпвай тихо! Я ми кажи! Почакай… На кое казват „тихо“ във вашето село?

— Тежки са подметките… — отговори момчето. — Не мога по-тихо.

— Преди да си опитал, никога не казвай „не мога“.

— Опитах се, но не мога.

— Тогава хайде влез! И добър успех!

Мельос отвори вратата, която бай Тодос му показа. Вътре беше тихо. Чиновете бяха подредени и чакаха като празни кошери.

Учителят гледаше навън през прозореца. Момчето успя да зърне профила му. Лице сухо, с цвят на дървени въглища. Коса права, гъста, ниско подстригана. Възраст — трудно определима.

— Пристигна ли?… — каза той по едно време. — Седни там. Не там, на първия.

После се подпря на катедрата и го загледа.

— Имаш ли свидетелство?

Момчето издърпа внимателно свидетелството изсред другите документи и го разгъна.

— А… — извика учудено учителят и се наведе да види по-добре. — Бележките ти са добри. Също и поведението ти. Добре.

Той сгъна документа и почна да потупва с него лявата си длан. После отиде отново към прозореца и погледна навън. На Мельос му се стори, че учителят няма вече да се дръпне от прозореца, че там ще го завари нощта. Колко време се измина така? Сам не знаеше. Един петел изкукурига. Най-сетне и сега ли не ще се пробуди?

Не, и сега не се пробуди. Да не би да се е отказал от намерението си? Или пък е забравил, че е учител! Докога ще продължи това?

Но не, не продължи много. Малко преди Мельос да се отчае, учителят се извърна.

— Къде са настойниците ти?

Мельос се поколеба.

— Никъде… — каза той най-сетне.

— Тогава… кой се грижи за теб?

— Аз.

— А кой те научи да четеш?

— Аз…

Внезапно пеперудката мръдна странно нагоре-надолу по гърлото му. Учителят отиде на катедрата и отвори една книга. Измъкна един лист, написа двадесетина реда и му го подаде.

— Това са „въпросите“ — каза му той. — Препиши ги на чисто един по един на листа си и отдолу отговори. Работи спокойно.

След това се изкачи на катедрата, отвори една книга и се зачете в нея.

За Мельос тези въпроси бяха играчка. Залови се и веднага ги преписа. После написа и отговорите, сгъна листа и почна да гледа учителя.

— Какво има? — запита той, като се сепна по едно време. — Защо не пишеш?

— Написах ги.

— Прекрасно. Напиши тогава отговорите.

— Написах ги.

— Как?!

Учителят с един скок се намери долу.

— Невъзможно! Не може да бъде! Я дай да видя!

Взе листа, прегледа набързо написаното, тупна се един-два пъти по устата и постави листа на катедрата.

— Поздравявам те… — рече той сериозно и някак си мрачно. — Страхувам се обаче да не би да си назубрил уроците за шести клас. Харесвам силната памет въобще, но никога не поощрявам механичното зубрене. Учил ли си правопис?

— Не.

— Но въпреки това грешките ти са малко. Сега нека минем към устния…

Половин час по-късно в класната стая влезе директорът.

— Господин директоре… — рече учителят стеснително. — Приключихме.

— Как изкара? — запита той рязко и измери с недоверчив поглед момчето.

— Добре… Мога да кажа… общо взето, много добре.

— М-м… Я да видя… — и взе листа, за да провери. — Мм… — отново измънка той. — Да… А устният?

— Също… мога да кажа…

— Добре. Оттук ли си, момче? Защо се явяваш със закъснение?

— Господине… — рече Мельос и преглътна. — Не… не… знаех. Дойдох от село.

— Няма значение! Трябваше да знаеш. Повтарял ли си някой клас? Защо не отговаряш?

— Н… не…

— Защо се запъваш? Посещавал ли си редовно и шестте класа?

— Не… не съм…

— Какво „не“?

— Не съм посещавал никакво училище.

— Никое ли? Как? Господин Скамвурас!… Какво откривам тук?

Горкият господин Скамвурас… би предпочел самият той да бъде на мястото на момчето. Пеперудката му помръдна нагоре-надолу и се затегна около врата му до задушаване. Учителят стоеше облегнат на катедрата и поглеждаше ту директора, ту момчето.

— Не можех да допусна подобно нещо, господин директоре. Наистина трябва да се признае, че това е нещо удивително.

— Какво „удивително“ има тук, господин Скамвурас? Касае се за едно нечувано мошеничество! Да се отбележи името на учителя.

После се обърна към момчето:

— Как посмя ти, младежо, да измамиш цяла една гимназия? А?… Мълчиш, е? Мълчанието на… виновника! Престани веднага да плачеш!

Внезапно момчето вдигна високо глава и двамата учители се намериха пред едно разярено тигърче.

— Не… не плача! Защо да плача? Не съм виновен. Нито пък съм излъгал. Защо не ми признавате знанията, господин директоре? Това ми показаха — това научих. Защо не ми ги признавате сега? Нима училищните знания са по-други? Нямах пари да посещавам училище и съм се учил на полето. Нима това е лошо? Сега вие ми казвате, че моите знания не важат…

— Млък!!

Директорът беше посинял от яд.

— Ще си вървя… — рече момчето. — И който ме попита, ще казвам, че бях събрал малко пари да уча в гимназия, но ме изпъдиха, понеже това, което знаех, го бях учил на полето и затуй не важало.

— Я виж ти наглост! Я виж ти нечувана дързост! Питам те за името на учителя, за да отнеса въпроса до министерството. На тоя въпрос искам да ми отговориш.

— Вероятно… — учителят направи опит да се намеси. — Вероятно е забравил името на учителя. Нали, момче?

— Не — отговори Мельос. — Помня го!

— А защо тогава не го кажеш?

И директорът протегна ръка да му дръпне ухото.

— Не съм Юда! — извика Мельос и си плю на петите.

Директорът се спусна като вълк след него.

— Ела тук!… Ти! Тук Хей… Ти!…

Мельос вече се спускаше по стълбището.

— Надзирателю!… Хей!… Хвани го!…

Мельос летеше по стъпалата. Вратата е пред него. Но нещо я затули. Една синя кавадия.

— Я ела тук, бръмбарче! Ти ли беше тихият?

— Дръжте го! — крещи отгоре директорът.

— Пусни ме… — моли се с насълзени очи момчето. — Бай Тодос, ти поне си добричък… пусни ме.

— Бих те освободил, пилето ми, но после и мен биха ме освободили от служба… а после какво ще яде бабичката ми? Ту-у-ук! Не ритай, защото ще ти сложа юзда!…

— Дядо, пусни ме, иначе ще те ухапя.

— Мирно-о-о!

— За последен път ти казвам… Пусни ме.

— Млъ-ъ-ък, казах.

— Е, тогава на, пък и аз!

Както държеше мастилницата си, Мельос плисна с все сила мастилото в очите на бай Тодос. Старецът го пусна, за да защити очите си, и малкият пакостник изчезна. Само за миг, преди да завие по сокака, той успя да зърне директора, който ръкомахаше като луд горе на мраморното стълбище.