Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ένα παιδί μετράει τ’ άστρα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ladyofthesea (2011)

Дар за chitanka в памет на баща ми — от ladyofthesea.

 

 

Издание:

Менелаос Лундемис

Едно момче брои звездите

За средна и горна училищна възраст

 

Преведе от гръцки: А. А. Коджаев

Редактор: Георги Христов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за набор на 12.V.1959 г.

Излязла от печат на 30.VII.1959 г. Поръчка №127.

Тираж 10 000 Формат 1/16 50/84 Печатни коли 25.75

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета

Денят слезе смело от планината и обля града със светлина… Пеперудите летяха като парцалчета, откъснати от дрехата на пролетта. Ветрецът нахлуваше през прозорците на къщите и развяваше косите на момичетата. Колко хубави са сега през пролетта косите на момичетата… особено когато ветрецът ги развява…

Мельос не се събуди. Беше разтревожен още от снощи. Мъка го потискаше. Той беше изпълнен със страх и любов към една чернокоса девойка, която можеше да накара човека да си изгуби ума само като я видеше.

Какво ли е направила писмото му? На кого ли го е показала? Къде ли го е захвърлила? Или пък го е прибрала и го е скрила? И може би сега, след като е задоволила напълно злобата си, спи (колко ли хубава е със затворени очи!…). Но как може да е толкова злобна и пак да е хубава?

Колко си несправедлив, о, боже! Направи я поне грозна, та да заприлича на себе си!

Грозна ли каза той? Не грозна, не! Нека прави с него, каквото си иска, нека го разкъса, нека го унищожи. Но грозна да не я направи. Той не иска това. Предпочита бог да го направи ням или да го превърне на таралеж. Само като си мисли, че тя е хубава, и ще се утешава.

И тъй, Аграмбели… (боже, какви големи очи има тя!) Знаеш ли, че си аромат? Знаеш ли, че си като мед, о, ангелоподобна? Знаеш ли това?… Знаеш ли това?… Сигурно са те кръстили през месец май, не може иначе. Защото, като вървиш, от тебе се сипе цветен прашец. Ти си като вишна. Не се крий. Устните ти те издават…

Мельос лежи на леглото си като наранен. Хубостта и отчаянието могат да се понесат поотделно. Но как би могъл да надвиеш и двете заедно? Отиваш да убиеш отчаянието, а хубостта те хваща за ръката: „Ей! Ти какво мислиш да правиш?“… „Прощавай…“ — казваш и свеждаш глава и двете заедно те убиват.

Но беше се съмнало вече съвсем и трябваше да стане, да се измие и да тръгне на училище. Да, беше се съмнало. Денят беше слязъл в града, хванал слънцето за ръка.

Кокона Стаматия му свари чая и му го поднесе с триста молби. Той не искаше да я наскърби. Каза й: „Добре, ще го изпия“, но когато тя излезе, плисна го през прозореца. После пъхна книгите в пазвата си и тръгна. Вървеше по улиците като чужденец, попаднал в непознат град. Обърка улиците, оплете се. Най-после влезе в училището тъкмо в момента, когато звънецът биеше. Бай Тодос си рече: „Слава богу… слава богу…“, а после се престори на сърдит и го нахока.

— Очите ми изтекоха да гледам по улицата… А знаеш, че не виждат вече надалеч. Не гледай ти твоите, те са полилеи, а моите — кандилце… Къде беше досега, бре, че жлъчката ми щеше да се пукне, а? За пръв път закъсняваш. Какво стана?

— Нищо…

— Виж го ти. „Нищо“ казва и се успокоява. Щях да те наредя аз тебе, но се благодари, че почва урокът. Кажи ми само едно: добре ли си?

— Добре…

— Хайде върви, върви… Свършено вече, и ти стана лъжец…

Мельос влезе запъхтян в класа и отправи веднага поглед към чина на Аграмбели. Нищо не можа да открие. Птичката гледаше пред себе си със замечтани очи.

Защо си толкова сладка и неразгадаема?

Злоба ли? Не, такова нещо нямаше в тези открити очи. Тогава какво? Да не би да има любов в тях? О, това не може да се прочете. О, очи на любимата… защо сте толкова непроницаеми? Знаят всички езици, а се преструват, че не говорят нито един. Пеят всички песни, а ги държат заключени в гнезденцата им.

Този урок продължи сякаш цели векове. Минутките се влачеха като гаменчета, които майка им е изпратила по работа. Звънец!… Убий и този час! Скамвурас го следеше неспокоен от катедрата. Защо беше толкова разсеян днес, толкова много разсеян, този негов ученик? Но ето звънецът удари! Добре, де… хубаво… чухме те.

Удари… Е, и сега? Какво ще стане сега? Птицата продължава да е загадъчна. През междучасието пак ще отиде да се облегне на своята топола и ще гледа водата. И той напразно ще чака една дума, един знак. Дотолкова се беше унесъл, че щеше да остане на чина си… но една ръка го дръпна за ръката.

— А, бе, Кадрас…

Пред него беше застанала най-нахално грозната мутра на Кальондзи.

— А, бе, ти… — каза му „автомобилът“. — Все на умен ни се правиш, всичко знаеш, всичко четеш… Прочел ли си обаче тази книга?

Тя измъкна иззад гърба си една книга и му я показа тържествено. Мельос прочете: Октав Фьойе. „Историята на едно бедно момче“. Посегна да я вземе.

— Я виж ти!… Мислиш, че ще ти я дам ли? Полека да не ти я дам. Добре, добре… ето, вземи я. Но внимавай да не я изгубиш… Чу ли? Виж го ти, нито „благодаря“ не каза. Аз съм виновна, че ти я дадох. Хайде, Стамири, да си вървим…

Мельос гледаше книгата, сякаш пеперудка бе кацнала на ръката му. След малко класната стая се опразни. И тогава нашият герой, без да се пита защо, без да му мисли, грабна книгите си и изхвръкна на улицата. Той знаеше какво има в тази книга. Досещаше се. Листата й пареха! Имаше писмо. Но къде да го прочете? Всички щяха да го видят. Голям шум щеше да се вдигне. Но къде пък да го прочете? Страхуваше се да не би да го изтърве, докато си отиде. Освен това добре би било, ако писмото беше лошо, да има до него легло да се тръшне. Да, ще отиде на полето. Там сянката е тежка и черна. Би могъл да потъне в нея, ако стане нужда.

Внезапно, както си вървеше, насреща му лъхна прохлада. Дигна очи… Дърветата бяха го засенчили напълно. И бяха го закрили от очите на слънцето. Земята беше като зелен килим. Наблизо пееше водопадът. Мельос извади от пазвата си писмото. Ръцете му трепереха толкова много, че го отвори от опаката страна.

Буквичките бяха дребни, красиво нанизани като лястовички, накацали по телеграфни жици.

„Писмото ти ме накара да не спя — казваше косчето. — От вчера го чета непрекъснато. Колко хубаво! Аз не умея да пиша добре и затова се срамувам. Пишеш ми за нашата женитба. Как е възможно да забравя това нещо!… Но ти защо хвърляш погледи към Яламбука? Наричат я «Свети Георги». Аз бих се срамувала да стъпя вече в училище. Какво толкова намират в нея? Спокойна съм само, понеже ти не се кръстиш, когато тя минава.

Истина ли е, че ще си купиш цигулка? Колко се зарадвах… Но я ми кажи, нима и ти ще казваш: «Поликсени… Поликсени…» Пиши ми дали това е истина… И ако е истина, не зная какво ще стане с мене. Прочел ли си книгата, която ти пращам? Ако знаеш само колко плаках… особено там, дето героят се хвърля през прозореца. А за женитбата ни, за която пишеш, треперя… Три години вече се изминаха оттогава, откакто ти каза: «Тя да си гледа работата, нямам намерение да се женя, защото ако се оженя, ще се оженя само по любов, за какво ми е женитба без любов?» Нали така беше казал? И сега искам да зная. Държиш ли на това? Ах!… Колко хубаво би било, ако държиш още на това! Искам да държиш на това, дори и да не можем да се оженим. Аз вече не се занимавам с нищо друго. Ще получавам само двойки. Ех, да знаех, че поне малко ме съжаляваш. Ето толкова малко… Виждаш ли, че не мога да пиша хубаво като тебе? Не ме карай да се срамувам. Кажи ми, че това няма значение и че няма да ми се смееш.

Моля ти се. Слушай, не искам никой да узнае тайните ни. Ще умра, ако някой узнае нещо. Обади ми, че нямаш вече малария, защото бях чула, че си заболял и си треперел. Господи, какво ще правя, ако отново заболееш? Съжали ме и обещай ми, че ще се пазиш. Ще чакам ден и нощ писмо. Сега вече съм луда.“

Тя луда!… Но тогава той какъв е? Разумен ли? Разумен, който целува тревата, притиска очите си, сякаш иска да потънат навътре? И говори несвързано като развалено грамофонче. И таз хубава… да си разумен и да ядеш пръст, легнал по корем!

Всички се учудиха, когато той не се яви на училище този ден. Кадрас да отсъствува?… Аграмбели впи нокти в дланите си, за да не се разреве. Ето че болестта пак дойде. Девойката седеше и се чудеше, че още не е умряла. Карлафтис запита:

— Какво му се е случило на този селски младеж?

Никой не отговори нищо.

— Нима никой от многоуважаемите господа „персите“ не може да ни осведоми? Е? Какво ще кажеш, почтени Дакридзикос?

— Пукнах от скука… — рече главатарят.

— Език на гамени и свини. Млък, магарешки сине! Магаре! Петниш името ученик.

— Господине… — рече Хамоляс. — На обед той беше като сварен домат. Откъде да зная какво му се е случило? Може би се е разболял… Какво ме интересува?

— Кой?

— Кадрас, че кой друг?

— Рожба на тинята… Седни!

— Седнах.

— Седни, казах!

— Седнах! Ами че какво правя, нали седя?

Аграмбели притискаше блузичката си точно върху сърцето, за да не изписка.

В ушите й виеха някакви пронизителни звуци. Тъкмо сега ли, когато му каза всичко, когато му отдаде цялата си душа, тъкмо сега ли… намери да се разболее. Защо — боже! — да е толкова нещастна? Кой ще го лекува сега, като си няма никого на този свят?

След часовете, когато тръгнаха да си ходят, Кальондзи я прихвана през кръста. Разпитвахме я кротко какво й се беше случило? Какво й беше станало? Да не би да има някаква болчица?…

— На мене си кажи всичко. Какво криеш? Зная, че го…

— Мълчи…

— Добре, ще мълча… Само че ти дръж сърцето си. Дръж го, мила! Толкова ли е мъчно?

— Ти не знаеш!

— Аз ли не зная? Един ден, когато ти беше болна, щях да открадна хинина на баба си и да се отровя!

— Това не е едно и също.

— Никоя не знае по-добре от мене какво значи любов!

— Мълчи…

— Сега ли?… Сега вече тръгнах и не можеш да ме спреш.

Аграмбели запуши ушите си.

— Да… това е любовта — рече Кальондзи и се почувствува нещастна. — Имаш право. Аз не зная. Аз съм „автомобил“. Как мога да бъда залюбена? Успокой се… Ще отида да видя, да узная нещо. И утре ще ти кажа.

Аграмбели погледна страдалчески към небето.

— Аз дотогава няма да съм жива… Но какво ме интересува вече? Аз искам да умра.

Кальондзи почна да плаче.

— Стамирче… Ами за мене… За мене не мислиш ли? Я ме погледни…

— Защо ме създаде бог… — рече Аграмбели, потънала в сълзи, и кротко скръсти ръце, така както скръстват в ковчега ръцете на умрелите…