Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (40)

Глава осма

Вечерта Мельос премисли още веднъж дързостта си. Ами ако го изпъдеха от гимназията? Това беше бунт! Кой си ти, младежо, който се осмеляваш да нарушиш по такъв начин наредбите на училището? Господин директорът на гимназията наричаше себе си „пазител“. Който не се съобразяваше с това, трябваше да напусне.

Господин Скамвурас дойде сутринта бледен, сякаш цяла нощ е бил трескав. С кого трябваше да се съгласи? С правилника ли, или със съвестта си? Първият поглед, който той хвърли, беше отправен към „бунтовника“. Погледът му беше объркан… „браво и горко“ казваше едновременно.

— Въобще… — каза той на учениците. — Работата ви беше интересна. Чувствувам се задължен да простя дори и известни вулгарности, господин Дакридзикос. Общо взето, никой не е прахосал времето си. Само че… наскърбен съм поради един случай, собствено не наскърбен… по-скоро съм в недоумение. Предоставям на вас да прецените. От гледна точка на строгия професионален дълг длъжен съм да порицая една постъпка, която, преценена от гледището на ограничените училищни рамки, представлява едно явно отклонение. Тоест, длъжен съм да напомня тук на вас възгледи, които произтичат от наредбите на училището. Съчинението, за което искам да ви говоря… за да съм по-точен, не бе преценено за лошо, но за неприемливо. Знаете, че в училището се спазват известни уставни правила, пред които няма място за никаква снизходителност. Всичко това, естествено, са идеи и понятия, задължителни за всички, дори и за онези, които са на противно мнение — казал бих, дори и за онези, които изпитват чувство на мъка. Не става въпрос за лоша бележка. Училището не дава лоша бележка, просто отказва да даде бележка. Да сме наясно, училището обаче… Но не и аз.

— За какво става въпрос, господин учителю? — обаждат се децата. — Не разбрахме.

Скамвурас ги погледна скръбно… Въздъхна.

— Ще се помъча да се изясня — рече той.

Натисна с пръст върху катедрата, като полагаше големи усилия да подбере думите си. Всички го гледаха с пламнали очи. Внезапно откъм последните чинове се чу шум. Скамвурас запита с поглед. Някакъв дрезгав, неясен глас започна да говори нещо. Скамвурас сложи ръка на ухото си.

— Виновен съм… — каза гласът. — Признавам цялата истина.

— Какво има, Дакридзикос? — запита учуден Скамвурас.

— Не можех иначе, господин учителю. Разказах, каквото видях. Едни баби изляха нощните си гърнета. В какво съм аз виновен? И как трябваше да го кажа? „Една стара жена се появи с нощно гърне в ръка“. Ако не струва, нека не струва. Видях и едно магаре, в тумбака на което бяха забили знаме. Видях и един пиян, който повръщаше в реката и казваше: „На добър час, бобче, на добър час, царевичке… Предайте много поздрави на нужника… И на тебе, винце, приятно пътуване.“ Че какво съм аз виновен, господин учителю?

Скамвурас се учуди.

— Христидис… — каза му с топъл глас той. — Благодаря ти! Аз съм… аз съм… Но не, не става въпрос за тебе, момчето ми. Разбира се, съгласен съм, че всичко, което си казал, не е красиво. Радвам се обаче, просто аз съм трогнат… че го признаваш… Благодаря ти. Обаче не става въпрос за това. Но те моля, продължавай и в бъдеще да си винаги искрен.

— Че какво съм аз виновен?… — обади се сега пък друг един глас.

(Що за ден беше това!)

— И ти ли, Хамоляс?

— Какво съм аз виновен? Щом като отиват и хвърлят умрели кокошки в реката… И дори пикаят… „Уринират по малка нужда!“ Ако други са луди и отиват да ловят в реката обувки, какво съм виновен аз? Един ден видях и един стол в реката — да не би някой да е накарал кафеджията да го постави до самата река? Аз само го докоснах… ето тъй само… с малкия си пръст… Отде да зная, че беше… куц и ще падне във водата? Ето… това е всичко.

Учителят го изслуша мълчаливо.

— Не те упреквам… — каза му той накрая. — Напротив, старая се да ви освободя от вашите угризения. Не, не става въпрос за това, деца. Съчинението, което имам предвид, не съдържа такива крайности. То е една образцова писмена работа, един истински училищен шедьовър. Вината му се състои, ако това може да се сметне за вина, в това, че е написано на идиом, който учителската колегия начело с господин директора отхвърля. За да стана по-ясен — това съчинение е написано на общонародния език… тоест на димотики… тоест на гръцки език.

— Извинете, господин учителю, но тогава става въпрос за мене! — извика Мельос и се изправи.

Очите му, преди да се изправи, бяха се извърнали като светкавица назад и бяха се изпълнили със светлина.

— Да, Кадрас… За тебе става дума, момчето ми. Няма да скрия душевното си вълнение. Но както и да е… Аз лично… въобще… и напук на всичко ще поставя бележка според… съвестта си.

Мельос тръгна, за да си получи тетрадката.

— Не… — рече Скамвурас. — Трябва да изпълня едно лично задължение както спрямо вашия клас, така и спрямо моята съвест. Седни впрочем, момчето ми, на чина си.

Мельос се спря посред пътеката и не знаеше накъде да отиде. Децата го дръпнаха за сакото. Той се обърна и тръгна. Насреща му сред черни коси очите й горяха като два пожара в нощта. Погледна ги… „Не… Няма друг човек, няма друг човек в живота ми…“ — казваха искрите й и го ръсеха като божество, което е слязло от небето.

Учителят избърса с кърпа слепите си очи. После погледна всички с кротка молба.

— Моля ви… — рече той — не дигайте никакъв шум.

После отвори тетрадката, поглади я с длан и почна да чете внимателно и с обич:

„Там далече от пурпурните, извисяващи се до небето планини извира реката, която минава край нашето село. Тя има да измине път, изпълнен с многобройни стъпала, за да се влее долу в нетърпеливото море. Някакви птици хвърчат след нея и после уморени спират. Но тя не спира. Тича и пее, тича и бълбука, тича и напоява. Тя минава край една къща… Къщата е стара и с посивели стени. И край едно дърво. Тя напоява дървото и къщата. Дървото иска водата, но къщата не я иска. Понеже в нея има една болна. Една болна, която привечер иска да умре, а сутринта вика «спасете ме». Казва се Севдо. Картината е такава. Отвън има едно дървено мостче. Един петел отива всеки ден на моста и измерва своя ръст и проверява дали би могъл да падне. От десет дни насам болната псува и ругае смъртта. Тя й се усмихва… «Да я оставим, казва си, тя ще дойде и ще ме моли даже».

Старицата прикова погледа си в тавана… «Ела, ангелче… на тебе казвам, милостиви, вземи ме». Ангелът разтваря крила навън, но не пристъпва вътре. Горката старица… а има и много мъчно име. Тя дойде на света да пие вода, но пи отрова. Вместо дъщеря тя роди един пъкъл, който я измъчи, както воденицата — житното зърно. Кръсти я Урана — жалко за името. Във вътрешната стаичка живее един малък гимназист. Той има малария. Никой не го лекува, нито пък някой се интересува за него. Той заболя повече поради болестта на старицата. Слуша жалбите й и не знае какво да прави. Тя му е най-добрата приятелка. Иска да я спаси, но не знае как.

Урана казва, че най-хубавите лекарства се продават на гробищата. Момчето чува това и му идва да пъхне главня в устата й. То иска да спаси своята приятелка, но как да стори това? Как да направи това, като няма нито счупена пара? То обикаля и продава с кошница гевреци, за да събере малко драхми и да й купи лекарство. Обикаля тъжно из улиците, викайки «взимайте гевреци… пресни гевреци». Гласът му е ридание, децата обаче му се подиграват. Те не разбират какво значи да умира приятелката му. Защо е толкова грозен светът? Прибира се и се затваря в стаичката си, а гласът му продължава да ридае по пътя глухо «вземете едно геврече, защото старицата умира…»

Към обед се чувствува притеснен до пръсване. Слиза на улицата. Върви край самия бряг на реката. Едно куче минава по моста с траур на крака си. То го има от рождение. Защо трябва да умират хората? То напразно пита реката. Тя тече, тече отчаяна и вика: «Давя се, давя се, давя се!» И с пълно право. По-нататък се сгромолясва от една скала и от устата й излиза пяна. Но хората не разбират нищо от това и го наричат «водопад». Смеят се. «Ех, че хубава река!…» — казват те. Кога ще станат по-добри хората? Кога ще станат малко по-състрадателни към другите? Защо сега не са никак милостиви?

Целият град е една Урана. Не ти дава поне спокойно да си умреш. Това, което наричат град, представлява едно безредие. Един тук копае ровове за умрели. А малко по-нататък друг копае ровове за кромид. По-нагоре на един харман омъжват една срамежлива девойка и я карат да свежда очи още по-ниско. А през това време стрелят, за да го узнаят всички. Край града минава и обедният влак. Целият влак трака като сандък, пълен със стъклария. Някакви търговци плюят през прозорците.

Защо е толкова лошо на този свят да продаваш гевреци. Това никой не му го е обяснил напълно.

«Музиката на водите» — казва учителят. Музиката няма вода! Умира Севдо. Това знаем. А водите плачат като малки внучета, които не знаят защо плачат и затова плачат още повече. «Бабо… само един лимон можах да купя»… — казва момчето натъжено на старицата. Не купуват гевреци. Както пеленачето търси да суче, така Севдо търси лимона, за да го смуче. Ах… защо да умира човек с толкова отрова в устата си?… Отново минава кучето с траура на крака си. Дали не служи в гробището — да изпълнява поръчки?

В дома на Севдо светна лампата. Урана се сърди на смъртта, задето се бави. Момчето се покрива презглава и плаче. Една камбана бие, сякаш страда. Севдо не може да се прекръсти и момчето направлява ръката й. В името на отца, на сина и на светия дух, амин. После момчето се вкопчва за дрехата й. «Не, не искам, Севдо… Недей! Не искам да умреш!»… Севдо чува и го моли да млъкне, «за да се ослуша». Урана обаче се сърди. Непрекъснато се сърди на смъртта. Кучето с траура отново минава за последен път през моста. Очите на момчето се зачервиха. Кой създаде тези Урани? А също и смъртта? И жестокостта? Кой създаде жестокостта? Смъртта е зла, щом като се споразумява с Урана. Лъжа е, че реките пеят. Реките са сълзите на планините. Те са капчици от сълзите на хората, които са изгубили своята радост. В полунощ дойде попът със своята кадилница.

— Какво е това? — запита Севдо и подскочи.

— Нищо, Севдо. Това е светото причастие.

— Лимон искам! Няма ли момчето друг лимон? Не искам причастие!

— Това е светото тайнство, Севдо… — рече отново попът.

— Лимон искам! Къде е момчето да ми даде лимон? Това искам. Изпрати твоето причастие на другия свят. Не искам!

Попът я причести без повече приказки, поръси малко свежест с розмарина и си отиде. Момчето се вкопчи в хлътналите й гърди и заплака така, сякаш го биеха. Сутринта Севдо тръгна полека-лека за другия свят; вкочани се. Момчето излезе гологлаво навън да плаче. То искаше да зареве. Да протегне ръце в тъмнината. Защо са направили всичко толкова грозно, толкова несправедливо, толкова горчиво? Попипа с ръце и намери тревата край реката. После коленичи. Наведе се към старата си приятелка и се помъчи да чуе песента й… Тя беше мътна, дълбока, същинска пустиня, самата смърт. И тогава то разбра, че това беше музиката на водите. Музиката, която издават нощно време тръстиките… песните, които майките пеят нощно време на болните си деца… гласовете, които издават в негостоприемния свят самотните деца…“

Гласът на учителя млъкна натъжен. Момичетата плачеха. Плачеха и момчетата. Само „персите“ ритаха, защото не знаят да плачат. Аграмбели е едно малко цветенце, което трепти от ветреца. Дребничкото й телце плаваше сред един топъл облак без ръце, без крака. Аграмбели… една мечта, обсипана с пролет. Мельос мечтае изправен. Мечтае за череши, песни с тънки гласове, лодки, които плават в злато. Внезапно отвсякъде избухват ръкопляскания. Учителят отпуска ръцете си. Звънецът удари. Класната стая се опразва бавно, тържествено. Фолос се измъква тайно и се запътва към стаята на директора. Скамвурас отива до вратата, заключва се отвътре и отново се връща на катедрата си. Той иска да остане сам, съвсем сам…