Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (46)

Глава четиринадесета

Когато си гладен, знаеш това. Червата ти викат. Когато ти е студено, също знаеш това. Но когато обичаш, как да узнаеш това? Защото: какво е любов? Някой се е опитал да каже нещо и нищо не е казал. Казал, че била нещо като огън. Но така ли е? Някой си друг казал, че любовта е росна капка, а трети пък, че била като звук, изтръгнат от цигулка. Но какво е най-сетне… И ако любов е онова нещо, което наричат „любов“, това ли е любовта?

Представи си залез и лодка, която потъва в залеза. Красота! Но ако няма око да види това нещо — красота ли е тогава то?

Някаква птица чурулика съвсем сама в някоя пуста гора… Ако никой не я чуе… чуруликане ли е това? И възможно ли е да чурулика сладко една съвсем самотна птичка, ако зад някакъв лист не се е скрило ухото на някоя друга птица?

Заеха се и учените да кажат нещо и се объркаха. Те ще ми говорят за любов!… Децата знаят повече от тях.

Едно цвете е казало: „Любов ли? Това съм аз“. Просто да пощурееш от подобни приказки. Някой „персиец“ ще каже — това е „трици“. Някой лодкар ще пусне веслата, ще избърше челото си и няма да може да каже нищо. Може би тъкмо това е любов. Но дали това е любов. Кой да му каже?

Докато имаш нещо в себе си и не е нужно да го кажеш, пазиш си го и си спокоен. Гориш… Топиш се… Ти виждаш това. И вместо да плачеш, удряш го на песен. Ти си пиян, макар да не си пил дори вода!

За това „нещо“ трябва да издълбаеш в себе си една яма, да го заровиш. И каквото ще да става. Никому нищо не обаждай. Остави го да те изгори. Ще знаеш, че чезнеш полека-лека от болест, чието име не знаеш. Но ще знаеш, че е болест, която те прави хубав. Разхубавяваш се и умираш… И когато ще мислиш, че умираш, болестта ще е минала. Ще бъдеш жив, но ще бъдеш и грозен. Ти ще си погрознял ужасно. Наистина… това ли е любовта? Който люби, не може да го каже. А който не люби, не знае това.

Мельос само едно знае: че иска нещо да каже. И само едно иска той: да каже това нещо на нея.

Тя се казва Аграмбели, но това, което той иска да й каже, как се казва?

Нощно време пламъкът на светилничето трепти като пеперуда. Мельос се заема отново да мисли за нея. Трябва да й го каже. Но как? Мисълта му се върти все около нея, докато му се завива свят. След това сяда да й пише: „Аграмбели“. Колко хубаво би било да можеше да спре дотук… „В село сега е пролет… тревата е избуяла високо“. Защо пък каза сега това? Какво значение има, че тревата е високо избуяла? Да обичаш и тревата да е висока… „Искам да ти говоря за луната. Оттук е много хубава. Знаеш ли?…“

Един ден в селото пристигна един човек с цигулка. Вечерта той свири в кафенето. Селяните пиеха и казваха „ах“… Даже пееха с натъжени очи. Накрая музикантът прегърна цигулката си, почна да я целува и се разплака. „Поликсени… Ах, Поликсени…“ — казваше той и после заспа на стола. Но устните му продължаваха да произнасят сами… „Поликсени… Поликсени… Поликсени…“

На сутринта го запитаха какво беше му направила тази Поликсени, която споменаваше. Той отвърнал: „Тя ми открадна нещо“. За пръв път виждаха човек, когото са обрали, и той да обича крадеца.

Селяните се задоволиха от отговора му и не го разпитваха повече. Аз обаче горях от любопитство. Издебнах да го заваря сам. — „Чичо… какво ти открадна?“ — казвам му. — „Кой, Поликсени ли?“ — „Да, какво ти открадна, та правеше така?“ — „Какво ми открадна ли?… Една нишка?“ — „Че каква душа има една нишка“ — „Има, момчето ми, има… Почакай да пораснеш и ще узнаеш. Пушиш ли?“ — „Не“. — „Забелязал ли си пушекът да прави нещо?“ — „Да, кашлица…“ — „Почакай да пораснеш и ще разбереш…“ — „Не разбирам какво значи всичко това… но имам намерение, като порасна, да си купя цигулка. Кафенетата са пълни със селяни, които викат «ах… ах…»

Аграмбели… не знаех какво да правя. Но не можех да не ти пиша. Помня един Мърморко. Онази приказка сега е много далече, а навсякъде има толкова момчета… Не искам да ти напомня за брака ни, но аз никога няма да го забравя. Пиши ми дали още ти харесват конете… защото съм решил да купя кон. Ще напиша една книга и ще спечеля много пари и всичко това ще стане. Много те моля обаче не казвай на никого нищо. Искам да си имаме тайна, която ще знаем само ние двамата. Сега вече знаеш всичко. Каквото имам, всичко ще ти казвам.

Имам и друг голям план. През лятото, когато затворят училищата, ще отида в планината и ще даскалувам при децата на власите. Това е уредено вече и сега чакам само твоето мнение. Всичко ти разказах, Аграмбели… Завчера бях готов да сторя на един човек някакво зло. Но тогава си спомних за тебе и се засрамих. Искам да ми простиш, Аграмбели, за това, което направих, и аз ще върша, каквото кажеш ти. Искам да завърша писмото си, но не мога.

Само едно знай — че нямам никой друг на света… и че каквото зло и да ми направят, няма да се сърдя, защото ще си спомням за тебе. Няма да заспя през цялата нощ. Ще чакам отговора ти.“

Мельос сгъна писмото и го допря до сърцето си. Да става, каквото ще! Той щеше да й го даде, та ако ще всичко да рухне. Да й го даде, но как? Как?

Да я спре на улицата и да й каже: „Вземи го, това е за теб“, а тя ще се изчерви, ще стане божур, ще се объркат и двамата и няма да знаят какво да правят…

Невъзможно. Но тогава как? Нищо. Тук беше необходимо твърдо и бързо решение. Ще напише с едри букви името й върху плика и ще го пъхне скришом между книгите й… а оттук нататък нека бог и ангелите решат какво ще става, те, дето се преструват, че не знаят нищо, а всичко знаят. Така и стана. Обаче, след като нагласи всичко и слезе долу за междучасието, страхът започна да го преследва. Ако писмото се загубеше? Ако преди тя да го получи, преди да го вземе в ръцете си, преди да го види, го открие някой друг? Страхът сега започна да го боде като нажежен ръжен. Я си представи… Съкровените му „тайни“, за които не искаше дори да се досетят, да попаднат в чужди ръце, да ги разнасят зли езици, да ги оскверняват по улиците. Ето… сега онези момичета, дето са се събрали там, могат ли да правят нещо друго?… Те даже подготвят конспирацията си. Щеше да бъде невъзможно вече да продължи да учи в това училище. Трябваше да напусне непременно и града.

Сбогом… мило учение. Но не можеше да не й пише това писмо. Как се казва! Не можеше да не й го прати… Невъзможно беше цветята да благоухаят така приятно, реката да тече така бистра, той да възнамерява да напише книга, да купи кон, да си вземе цигулка… а тя да не знае нищо… Как може такова нещо? Не, по-добре, че се случи така. По-добре да го узнаят и всички други, отколкото и тя да не знае нищо.

В този момент тя не знае нищо. Разхожда се под ръка с Кальондзи и говори с нея много тихо. Какво ли й разправя, че приятелката й пули така очите си, та чак очилата й сякаш ще изхвръкнат? Ах… ако знаеше! Щеше да изтича още сега горе и щеше да се спусне към чина си като жадно агне на вода. Щеше ли да направи наистина това — я почакай! Щеше ли да направи това оная птичка за него? Защо? Какъв й беше той?

„Виждате ли този с шаячната дреха? Той ми изпрати писмо и ми предложи женитба. Аз да се омъжа за него! Чакай да се посмея — ха-ха-ха-ха…“ Това беше трагедията му… Ти, господине, си мислиш, че тя има толкова хубави очи, за да гледат тебе ли? Класът е пълен с хубави момчета. Джобовете им звънтят като черква. Това не е лъжа. Черпят целия клас и понякога хвърлят през прозореца някоя паста ей тъй, за да покажат, че не ги е грижа за парите.

Има един с хубав алаброс, руси коси, сиви очи и уста… на, сякаш червена череша. Той знае, че всички говорят за него. Оставя всяко момиче да го смята тайно за свой избраник, но той не избира никоя. Съзнава силата си и затова върви с вирнат нос и си подсвирква. Ако пожелае само ей тъй да направи… и ще накара Стамири да тича подир него като вързано с верига кутре.

Тя ще отиде да покаже писмото най-напред на него. „Я виж какво ми пише тоя. За какво се мисли тази мутра? Това искам да зная“. Контолеон ще прояви някакво надуто съжаление към него и ще го накара да раздере дрехите си от яд. Голямо нещастие сполетя горкия Мельос. Идваше му да се пръсне… Но бай Тодос го съжали и удари звънеца.

Докато стигна в класа, едва не му прилоша по стълбата. Седна на чина си като обвиняем. След малко дойде време да влязат и момичетата. Това беше най-важният миг в живота му. Погледът, който те щяха да си разменят при бързото й минаване, му стигаше за през целия ден и за през цялата нощ. Можеше да си легне гладен и да спи блажено като бог.

Тя мина… Напред вървеше нежното й ухание, а след него тя. Но… боже… погледна ли го? Какво стана? Как така се обърка днес той? Погледна ли го или не? Блъскаше си главата, мъчеше се да разбере. Как не забеляза това толкова важно нещо? Как така му се изплъзна като светкавица?

Той се извърна и я погледна развълнувано. Тя беше съвсем бледа и гледаше упорито и замислено отсрещната стена. Той се сви в яката си. Сега щеше да вдигне ръка и да го обади. Мельос я погледна отново. Тъкмо тогава Кальондзи се беше навела да й каже нещо, но Аграмбели я блъсна ядосано с лакътя. Не беше вече бледа. Сега беше станала червена като нар. Ех, да свършеше по-скоро и този час… Приятелят му бай Тодос гледа само да налива Зумбуля с чай и никак не помисля колко страда горе неговият приятел. Ех, да свършеше часът! Кога най-после ще свърши и този час? Как тъй всичко се отпусна и замря така внезапно? Колко странен стана светът? Ето сега би трябвало бай Тодос да стане, да отърси кавадията си, да пооглади мустаците си и да грабне звънеца. Виновен е Алберт… Откри! Той е виновен, дето протака урока си като кречетало. По едно време малките му очи се спряха върху него… „Какво ти е, mon ami^[1]?“ „Побързай… Побързай… Побързай…“ — викаха очите на Мельос. „Побързай! Нищо повече“.

Очичките гледаха все тъй неспокойно и съчувствено. Жалко… толкова братски очи, а да не знаят добре гръцки.

Най-после звънецът издрънка с най-суровия си глас.

— Entract! — рече Алберт. — Излезте тихо за антракта.

„Персите“ се изсипаха навън като чакъл.

— Сладко… — извика Алберт. — Вървете сладко…

Никой не можеше да разбере какво значи това „сладко“.

Но всички се досещаха.

— Да… — рече Аграмбели, като минаваше.

Гласът й трептеше като струна. Мельос погледна да не би да казва това на Кальондзи. Не. Кальондзи беше далече… На него ли? Не. Не го казваше и на него. Класът се опразваше. Какво искаше да каже тя с това си „да“.

Той вървеше по улицата като сянка. Погледна очите си в огледало. Колко отпаднало гледаха те… Някога беше видял да колят една овца. Нейните очи дори не гледаха така отпаднало.

Мельос се скита цял ден като ослепена птица. Не хапна и троха дори, само се отби да се напие с вода на една-две чешми. Градските чешми течаха щедро за всички. Ледена беше водата им сега през пролетта. Някои от тях дори пееха някакви планински песнички. А през нощта пък бълбукаха като водни змии. Той се познаваше с тях… Още оттогава, когато вървеше ден и нощ, обременен преждевременно с грижите на живота.

Още оттогава, когато съдбата го беше принудила да се нагърби отрано с тегла, когато се мъчеше да отхвърли от себе си камъка, който го притискаше.

А сега беше дошла и любовта. Тя беше по-тежка. По-непоносима. Нещо като нажежен нож и като милувка на жълтуга и карамфили. Силна като буря, нежна като пяна. Песен, удар с нож и объркване. Несигурна като вълна, сигурна като изгрева на слънцето. Всичко, каквото ще кажеш и каквото няма да кажеш… Близка като ръката ти и далечна като звезда.

Старицата в къщи взе да му бае за „уроки“. По-добре човек да загине от куршум, отколкото от уроки. Така казваше тя. Наля в чиния чиста вода, прошепна нещо с мъка, после потопи пръста си в олио и капна от него в чинията. Очите й се опулиха изведнъж и тя почна да се кръсти и да благодари на бога.

— Слава тебе, боже!… Слава тебе, боже!… Слава тебе, боже!… — казваше тя. — Бре, бре, бре, я виж какво око! Тю, като мида да окьоравее, която и да те е урочасала — боже, прости ми!

— Какво има, бабо?

— Какво има ли… пита. Ами че не виждаш ли? Олиото се разпръсна като барут. Добре, че навреме взехме мерки, иначе щеше да „хвърлиш петалата“, виждала съм подобни случаи.

Довтаса и Еразмия като неспокойна птица и се наведе над него.

— Какво ти се е случило, милото ми? Ще ти направим нещо да оздравееш. Ти вече си пораснал. И такъв дживалия^[2], какъвто си станал, „привличаш“. Ами че може ли да те отмине лошото око? Че как да те отмине я!…

Мельос не за пръв път чуваше за „лошо око“, но самият той не беше пострадал дотогава. В селото юници умираха, жени помятаха, момичета като капки заболяваха. Казваха, че една вдовица, чийто род смъртта беше покосила изцяло, имала лошо око. Никой не позволяваше на вдовицата да стъпи в дома му. Обаче окото й работеше навън, на улицата.

След като свършиха с „баенето“, двете жени го подкадиха с христови цветя, взети от епитафията, и после го накараха да легне на миндера и почнаха да го милват.

— До утре сутринта ще си здрав като копринен конец — рече му Еразмо.

— Ами ако не оздравея?

Тогава Еразмо наведе главата си ниско.

— Тогава ще е севда, милото ми, севда, севда…

— Какво значи това?

— Любов, момчето ми… Любов… Любов… Ах…