Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Епилог

Скъпи Сам,

Пиша ти по местния начин, с паче перо и на някаква ужасно дебела хартия, която попива мастилото като гъба. Писалката ми се запуши непоправимо, а хартията, която донесох със себе си започна да гние. Предполагам, че е мухъл. Твоето Старо кралство несъмнено е враждебно настроено към продуктите от Анселстиер. Очевидно нивото на влагата във въздуха и размножаването на местните гъби е толкова абразивно, колкото и на тропиците, макар че не бих го очаквал на тази географска ширина. Наложи се да отложа по-голямата част от заплануваните експерименти, заради проблеми с оборудването и някои доста тревожни експериментални грешки от моя страна, които направиха резултатите невалидни. Отдавам го на болестта, от която страдам, още откакто прекосих Стената. Някаква треска, която много ме изтощава и води до халюцинации. Оказа се, че Хедж, мъжът, когото наех в Бейн, ми е от голяма полза. Той не само ми помогна да определя точното местоположение на Капана за светкавици посредством всички местни мълви и суеверия, но и надзирава разкопките с похвално усърдие.

В началото имахме доста големи проблеми с намирането на работници, докато на Хедж не му хрумна идеята да ги наемем от едно място, което доколкото разбирам е някакъв лазарет или колония от прокажени. Тамошните хора са доста яки, но ужасно обезобразени и миришат отвратително. През деня те ходят напълно покрити с наметала и повои и изглежда се чувстват много по-добре на тъмно. Хедж ги нарича „нощната смяна“, и трябва да призная, че това е подходящо название. Той ме уверява, че болестта не се предава лесно, но аз избягвам всякакъв физически контакт с тях, за да не рискувам. Интересното е, че всички те предпочитат сините шапки и забрадки, както южняците. Капанът за светкавици е много вълнуващ, както и предполагах. Когато за пръв път го видяхме, аз наблюдавах как една светкавица поразяваше малко хълмче или могила повече от два пъти на час, в продължение на няколко часа, а гръмотевичните бури продължаваха почти по цял ден. Сега, докато се приближаваме към реалния предмет, закопан отдолу, светкавиците стават още по-чести, а над главите ни постоянно бушуват бури.

От това, което съм чел — ще ми се смееш, защото е много необичайно, — според онова, което съм сънувал, вярвам, че самият Капан за светкавици се състои от две полусфери от досега неизвестен метал, заровен на около три до пет метра под хълма, за който установихме, че е напълно изкуствен и много трудно може да бъде разрушен, заради всички онези странни строителни материали. Включително и кости, ако можеш да повярваш. Сега разкопаването върви много по-бързо, и предполагам, че до няколко дни ще направим нашето откритие. Бях запланувал на този етап да продължа към Велизар, за да се срещнем, като временно преустановя експеримента за няколко седмици. Ала здравословното ми състояние е такова, че ми се струва разумно да се върна в Анселстиер, далече от този студен въздух. Ще взема със себе си полусферите, след като си осигурих съответните разрешителни за внос от чичо Едуард. Предполагам, че са необичайно плътни и тежки, но се надявам да успея да ги превозя от Червеното езеро надолу по реката към морето, а оттам до едно малко местенце северно от Нолхейвън на западния бряг. Там има една запустяла дъскорезница, която съм пригодил за употреба като експериментална станция. Тимъти Уолак — един от моите състуденти в Съндър, макар че той е четвъртокурсник — вече би трябвало да е там и да е монтирал Инкубатора за светкавици, който съм проектирал, за да захранвам полусферите. Наистина е приятно да имаш лични средства и влиятелни роднини, нали? Би било много трудно да свърша всичко без тях. Имай предвид, че очаквам баща ми да бъде много ядосан, задето съм похарчил джобните си за цели три месеца за стотици гръмоотводи и километри от свръхтежка медна тел!

Ала всичко това ще оправдае разходите, когато превозя Капана за светкавици до своята експериментална станция. Сигурен съм, че бързо ще успея да докажа, че полусферите могат да съхраняват огромни количества електроенергия, извлечена от бурите. След като разгадая загадката как да извличам отново тази енергия, ще трябва просто да ги възпроизведа в по-малък мащаб, и ние ще разполагаме с нов източник на неограничена, евтина енергия! Суперакумулаторите на Сейър ще захранват градовете и индустриите на бъдещето! Както виждаш, моите мечти са големи, колкото и сериозно надутата ми глава. Нуждая се от теб да дойдеш и да я смалиш, Сам, с някаква критика по повод моята личност или способности!

Всъщност надявам се, че ще успееш да дойдеш и да видиш моя Инкубатор за светкавици в целия му блясък. Опитай се, ако изобщо е възможно, макар да знам, че не обичаш да прекосяваш Стената. От последния ми разговор с чичо Едуард разбирам, че родителите ти са вече в Анселстиер и обсъждат плановете на Королини да заселят бежанците от Юга във вашите пустеещи земи близо до Стената. Може би ще успееш да съчетаеш посещението си до тях с някое кратко отклонение, за да видиш работата ми?

Във всеки случай, очаквам с нетърпение да те видя съвсем скоро и оставам твой верен приятел,

Никълъс Сейър

Ник остави писалката и духна листа. Не че се налагаше, помисли си той, докато гледаше размазаните редове, по които се беше разтекло мастилото, подигравайки се с неговия краснопис.

— Хедж! — извика той, облягайки се назад, за да потисне пристъпа на замаяност и гадене. Сега тези пристъпи го спохождаха често, особено след като се съсредоточаваше над нещо. Освен това страдаше от косопад, а венците му бяха разранени. Само че беше невъзможно да е скорбут, защото менюто му бе разнообразно и всеки ден пиеше по чаша прясно изцеден лимонов сок.

Тъкмо се канеше отново да повика Хедж, когато мъжът се появи на вратата на шатрата. Облечен като варварин, както винаги, но въпреки това много полезен. Както би могло да се очаква от един бивш сержант от граничното разузнаване.

— Имам едно писмо, което искам да пратя до моя приятел принц Самет — каза Ник, като прегъна хартията няколко пъти, запечата я с капка восък направо от свещта и я подпечата с палец. — Можеш ли да се погрижиш да бъде изпратено по пратеник или каквото там имат? Изпрати някой до Едж, ако трябва.

— Не се тревожи, господарю — отвърна Хедж и се усмихна загадъчно. — Ще се погрижа да бъде изпратено.

— Хубаво — промърмори Ник. Отново беше твърде горещо, а лосионът, който си бе донесъл, за да отблъсква насекомите, не действаше. Трябваше пак да помоли Хедж да направи необходимото, за да ги държи настрана… но най-напред стоеше вечният въпрос — състоянието на ямата.

— Как върви копаенето? — попита Ник. — На каква дълбочина сте?

— На четири метра по моите изчисления — отвърна Хедж с огромен ентусиазъм. — Скоро ще стигнем дотам.

— И баржата е готова? — попита Ник, полагайки усилия да стои изправен. Много му се искаше да полегне, защото стаята започна да се върти, а светлината започна да придобива странна червенина, за която той знаеше, че съществува само в собствените му очи.

— Трябва да наема няколко моряка — каза Хедж. — Нощната смяна се бои от водата, заради тяхното… заболяване. Но очаквам новото попълнение да пристигне в някой от близките дни. Погрижил съм се за всичко, господарю — добави той, тъй като Ник не отговори. Ала той гледаше в гърдите на младия мъж, не в очите му. Ник отвърна на погледа му, без да вижда, а дъхът му излизаше на дрезгави пресекулки. Някъде дълбоко в себе си, знаеше, че губи съзнание, както правеше много често в присъствието на Хедж. Някаква ужасна отпадналост, която не можеше да контролира.

Хедж зачака, нервно облизвайки устни. Главата на Ник се полюшваше напред-назад. Той изохка, а клепачите му трепнаха. После седна изправен в стола си.

Ник наистина беше припаднал, а зад клепачите му имаше нещо друго, някакъв друг разум, който бе заспал. Сега той внезапно запя, съпроводен от изпарения от лютив бял дим, който се виеше от носа и гърлото на момчето.

За миналото стара песен ще изпея

и за седемте блестящи в нея.

Какво Седмината тогава са създали?

Те Хартата сами са изтъкали.

Петима за основата, от край до край,

два за вътъка, за да бъде траен.

Дотук са седем. Девет се били събрали,

къде са двамата, да не блестят избрали?

Осмият избягал, искал да отлага,

но седмият принудил го да им помага.

Деветият бил силен и се борил с вещина,

но и самотният Оранис бил лишен от светлина.

Под хълм погребан и разполовен охотно,

завинаги да гние и да ни желае злото.

Песента бе последвана от кратко мълчание, а после гласът прошепна отново последните два стиха.

Под хълм погребан и разполовен охотно,

завинаги да гние и да ни желае злото…

Ала това не е моята песен, Хедж. Светът се върти без моята песен. Животът, непознал камшика ми, пълзи неканен, накъдето си пожелае. Съзиданието започва да вилнее без баланса на унищожението, а моите огнени сънища са просто сънища. Но светът скоро ще заспи и всички ще сънуват моя сън, а моята песен ще изпълва ушите им. Не е ли така, верни ми Хедж?

Онзи, който говореше, не дочака отговора на Хедж. Той незабавно продължи с различен, по-суров тон, като вече не пееше.

— Унищожи писмото. Изпрати още мъртви при Клор и се погрижи да убият принца, защото той не бива да идва тук. Ти самият влез в смъртта и дръж под око дебнещата Дъщеря на Клеър и я убий, ако я видиш отново. Копайте по-бързо, защото аз… трябва… да бъда… отново… цял!

Последните думи бяха извикани с такава сила, че запратиха Хедж в изгнилото платно на шатрата, за да се втурне в нощта. Той погледна назад през цепнатината, страхуващ се от нещо по-лошо, но съществото, което бе проговорило чрез Ник, бе изчезнало. Беше останал само един болен млад мъж, изгубил съзнание, от чиито ноздри бавно се процеждаше кръв.

— Слушам, господарю — прошепна Хедж. — И както винаги, се подчинявам.

Край
Читателите на „Лираел“ са прочели и: