Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава четиридесет и първа
Свободната магия и свинската кожа

— След няколко минути ще попаднем в обсега на стрелите им — предупреди мрачно Могет, преценявайки песимистично разстоянието до галерата, а прел е близостта на западния бряг. — Предполагам, че ще се наложи да плуваме, за да спасим жалкия си живот.

Лираел и Сам се спогледаха загрижено, изпълнени с нежелание да споделят на глас мнението на котката. Въпреки извикания с магия вятър и факта, че в момента се носеха бързо по водата, галерата продължаваше да се приближава. Движеха се възможно най-близо до брега и бързо се изтегляха от реката, за да могат да маневрират.

— Предполагам, че е най-добре да обърнем и да поемем риска сред охраната да има представители на врага — каза Сам, който много добре знаеше, че е ранил двама полицаи. — Не искам никой от нас да бъде прострелян, защото те ни мислят за контрабандисти или нещо подобно, а и със сигурност не желая да ранявам никой от охраната. След като разберат кой съм, ще им наредя да ви пуснат. А и кой знае? Може да имам късмет. Може би Елимер все пак не е наредила да ме арестуват.

— Не зная… — понечи да каже Лираел с разтревожен глас. Все още имаше малък шанс да успеят да им избягат. Ала тя не бе изрекла и дума, когато Кучето излая и я прекъсна.

— Не! На борда на тази лодка има поне три или четири създания на Свободната магия! Не бива да спираме!

— Аз не надушвам нищо — каза Могет, потръпвайки, когато през носа нахлуха още пенливи пръски. — Но все пак не притежавам твоя прочут нос. Само че, тъй като виждам половин дузина стрелци, подготвящи се да стрелят, може би ти наистина подушваш нещо.

Сам видя, че Могет е напълно прав. Патрулната лодка завиваше, за да пресече пътя им, но шестима стрелци вече се строяваха на предната палуба със заредени стрели. Очевидно възнамеряваха първо да стрелят, а след това да задават любезни въпроси.

— Стрелците хора ли са? — попита бързо Сам. Кучето отново подуши въздуха, преди да отговори.

— Не мога да кажа. Струва ми се, че повечето са хора. Но капитанът — онзи с перото на шапката — само външно прилича на човек. Това е създание, направено от Свободна магия и свинска кожа. Не мога да сбъркам тази миризма.

— Трябва да покажем на хората-стрелци по кого стрелят! — възкликна Сам. — Трябваше да си взема щит с кралския герб или нещо подобно. Тогава никога нямаше да посмеят да стрелят по нас, дори да им бяха наредили.

— Разбира се! — каза Лираел и внезапно се плесна по челото. — Ето, дръж това!

— Моля! — извика Сам, хвърляйки се назад, за да поеме румпела, когато Лираел го пусна. — Какво да правя? Не знам как се плава!

— Не се тревожи, тя се управлява сама — извика в отговор Лираел, докато пълзеше към склада във форпика. Той се намираше едва на три метра, но дори те затрудниха Лираел, тъй като „Откривател“ беше наклонен под остър ъгъл и непрекъснато подскачаше нагоре, а после се спускаше надолу с разтърсващ костите удар.

— Сигурна ли си? — извика отново Сам. Той усещаше натиска върху румпела и чувстваше, че единствено силната му хватка ги спираше да не се забият рязко в брега. Разтвори пръстите си за секунда, за да си направи експеримент, готов незабавно да го сграбчи отново. Ала нищо не се случи. „Откривател“ поддържаше курса си, а румпелът почти не помръдваше. Сам въздъхна с облекчение, но въздишката му се превърна в задушаваща кашлица, когато видя рояк стрели да политат от патрулната лодка — право към него.

— Още са твърде далече — каза Кучето, наблюдавайки с професионално око полета на стрелите и наистина те потънаха във водата на петдесет метра от тях.

— Няма да е задълго — изръмжа Могет. Той подскочи отново, за да опита да открие по-сухо място. Изглежда го намери близо до мачтата, когато едно леко помръдване на румпела — без намесата на Сам — уцели малка вълна и ловко я разля вътре, заливайки гърба му.

— Мразя те! — просъска Могет към барелефа на лодката, когато водата се оттече от краката му. — Онази лодка поне изглежда суха. Защо просто не се оставим да ни пленят? Единствено според обонянието на Кучето капитанът е творение на Свободната магия.

— Те стрелят по нас, Могет! — каза Сам, който не беше съвсем сигурен дали той се шегува.

— На борда има още две творения на Свободната магия, освен капитана — изръмжа Кучето, което продължаваше енергично да души из въздуха. „То става по-голямо, забеляза Сам, и придобива по-свиреп вид.“ Очевидно се готвеше за битка, пренебрегвайки онова, което Лираел си мислеше, че прави на носа.

— Успях! — възкликна тя, когато поредният поток от стрели се втурна към лодката. Този път те цамбурнаха във водата на не повече от две ръце разстояние. Навярно Сам би могъл да докосне най-близката от тях.

— Моля? — извика той. В същото време посегна към Хартата, за да започне да прави защитно заклинание. Не че от него щеше да има особена полза срещу шестима стрелци едновременно. Не и когато той не беше в най-добрата си форма.

Лираел вдигна във въздуха голямо квадратно парче черен плат и го остави да се развее на вятъра, разкривайки лъскава сребърна звезда, разположена в средата. Вятърът замалко да го изтръгне от ръката й, но тя го притисна към гърдите си и запълзя обратно към мачтата.

— Флагът на „Откривател“ — извика, като измъкна един фал и започна да развинтва щифта на халката, за да може да я пъхне в един малък отвор в знамето. — След минута ще го вдигна.

— Не разполагаме с цяла минута! — извика Сам, който видя, че стрелците се готвят да стрелят отново. — Просто го развей!

Лираел не му обърна внимание. Тя бързо закрепи халките в единия край, като завинти щифтовете, бавейки се умишлено в очите на Сам. Той се канеше да се втурне напред и да грабне проклетото знаме, когато Лираел внезапно го пусна и го издигна по фала, точно когато от патрулната лодка полетяха още пет стрели към тях.

„Откривател“ реагира първи, завъртайки румпела, за да насочи носа към вятъра. Лодката мигновено загуби скорост, а платното плющеше и тракаше, сякаш раздаваше вманиачени аплаузи. Сам се наведе и румпелът го удари в челюстта, достатъчно силно, за да реши, че са го простреляли — поне за миг. После той се завъртя обратно, пропускайки го на косъм, когато лодката пое по първоначалния си курс.

Ала онези няколко секунди на намалена скорост се бяха оказали решаващи, даде си сметка Сам, когато стрелите, които трябваше да ги прободат, потънаха във водата на сантиметри от тях.

После огромната сребърна звезда на Клеър се издигна над мачтата, блестейки на слънцето. Сега не можеше да има съмнение на кого принадлежи тази лодка, защото знамето не беше просто парче плат, а подобно на самият „Откривател“, беше пропито с магията на Хартата. Дори и в най-тъмната нощ, звездното знаме на Клеър щеше да продължи да блести. На силната дневна светлина то почти заслепяваше с яркостта си.

— Престанаха да гребат — заяви радостно Кучето, когато изведнъж лодката се изгуби сред хаос от тънки като клечки гребла. Сам се успокои и остави наченките на защитното заклинание да избледнеят, за да провери дали е изгубил някой от зъбите си.

— Но двама от стрелците все пак ще стрелят — продължи то, при което Сам изохка и бързо се опита да посегне към символите на Хартата, които току-що бе освободил.

— Да… не… останалите четирима вземат надмощие. Капитанът крещи… всичко е излязло наяве!

Сам и Лираел погледнаха към патрулната лодка. На нея цареше хаос от биещи се фигури, придружен от викове, писъци и тракане на оръжия. Насред всичко това внезапно се появи стълб от бял огън, който изсвистя достатъчно силно, че да накара ушите на Кучето да се свият назад, а останалите да потреперят. Огненият стълб се издигна на повече от три метра, после се плъзна встрани и описа дъга.

За миг Сам и Лираел решиха, че ще потъне във водата и ще изчезне, но всъщност той отскочи над реката, сякаш водата беше мека трева. После пое към тях и започна да се превръща в нещо друго. Не след дълго той вече не беше бяла огнена ивица, а гигантски горящ глиган с бивни. Глиганът бягаше след „Откривател“ с огромни плющящи подскоци и квичеше, което предизвика гадене у всички, които го чуха.

Сам реагира първи. Грабна лъка на Лираел и запрати последователно четири стрели към съществото, което бързо ги настигаше. Всички те попаднаха директно в него, но не предизвикаха никакъв резултат, с изключение на внезапна вихрушка от искри, след което незабавно се превърнаха в разтопен метал и пепел.

Сам посягаше да вземе още една стрела, когато Лираел протегна ръка покрай него и извика някакво заклинание на вятъра. От пръстите й политна златиста мрежа, която ставаше все по-широка, докато прекосяваше водата помежду им. Тя улови подобното на глиган същество, когато то подскочи, обгръщайки го с въжета от жълто-червен огън, който угаси нажежения до бяло пламък на съществото. Глиганът и мрежата потънаха във водата и изчезнаха под повърхността на реката, а ужасното квичене престана. Когато водите на Ратерлин го обгърнаха, изригна огромна струя пара поне на три метра. Когато тя изчезна, нямаше и следа нито от мрежата, нито от създанието на Свободната магия, освен множество малки късчета от нещо, което наподобяваше отдавна изгнило месо — късове, които дори и хищните чайки в небето предпочитаха да избягват.

— Благодаря ти — каза Сам, след като стана ясно, че нищо повече няма да се появи откъм лодката или дълбините на реката. Той знаеше заклинанието с мрежата, което бе използвала Лираел, но беше решил, че няма да подейства срещу нещо, което изглежда толкова могъщо.

— Могет го предложи — каза Лираел, която беше видимо изненадана и от това, и от факта, че заклинанието беше подействало толкова добре.

— Макар че подобен вид създание може да се движи през течаща вода, то се унищожава чрез пълно потапяне — обясни Могет. — Беше достатъчно да се забави дори и със секунда.

Той погледна лукаво Кучето и добави:

— Така че виждате, че това куче не е единственото, което разбира от такива неща. А сега наистина трябва да подремна. Надявам се, че ще се намери малко риба, когато се събудя?

Сам кимна уморено, макар че нямаше представа как щеше да я улови. Той почти погали Могет, както Лираел много често правеше с Кучето. Ала нещо в зелените очи на котката го накара да дръпне ръката си, още преди да е извършил движението.

— Съжалявам, че по-рано не се сетих за знамето — каза Лираел, когато продължиха напред. Омагьосаният вятър беше отслабнал, но все още духаше доста силно в гърбовете им. — Там има цял куп неща, които зърнах само за миг, когато за пръв път напуснахме Глетчера.

— Радвам се, че се сети за него в този момент — каза Сам, а думите му звучаха леко приглушено, докато проверяваше как функционира челюстта му. Изглежда беше само натъртена, но пък зъбите му все още бяха пълен комплект. — А този вятър ще ни бъде от полза. Трябва да пристигнем в Къщата до утре сутринта.

— Къщата на Абхорсен — каза умислено Лираел. — Тя е построена върху остров, нали? Точно преди водопада, където Ратерлин заобикаля Дългите скали?

— Да — отвърна Сам, мислейки си за буйната каскада и колко благодарен ще бъде да разполага с нейната защита. После му хрумна, че вместо да възприема водопада като защита, Лираел навярно си задава въпроса как щяха да стигнат до Къщата, без да паднат в него и да се разбият напълно.

— Не се тревожи за водопада — каза той. — Зад острова има нещо като канал, където течението не е толкова силно. Той е дълъг почти цяла левга, така че стига да влезеш в него през точното място и да останеш вътре, няма да има проблем. Създателите на Стената са го направили. Те са построили и Къщата. Това е великолепно творение — имам предвид канала. Навремето опитах да направя негов макет, като използвах водопада и локвите на втората тераса у дома. В двореца. Но не можах да разделя течението със заклинание…

Той спря да говори, когато си даде сметка, че Лираел не го слуша. На лицето й се четеше отнесено изражение, а очите й гледаха някъде зад гърба му, в далечината.

— Не си давах сметка, че съм толкова отегчителен — каза той с нервна усмивка. Сам не беше свикнал да бъде пренебрегван от хубави момичета. А Лираел беше хубава, внезапно осъзна той, дори потенциално красива. Не беше го забелязал преди.

Лираел се сепна, примигна, и каза:

— Съжалявам. Не съм свикнала да… Хората не разговарят много с мен у дома.

— Знаеш ли, ще изглеждаш много по-добре без тази забрадка — каза Сам. Тя наистина бе привлекателна, макар че нещо в лицето й го тревожеше. Къде ли я беше виждал? Може би приличаше на някое от момичетата, които Елимер му бе натрапвала във Велизар. — Знаеш ли, напомняш ми за някого. Предполагам, че не е възможно да съм срещал някоя от твоите сестри или нещо подобно, нали? Макар че не помня някога да съм виждал тъмнокоса Клеър.

— Нямам сестри — отвърна разсеяно Лираел. — Само братовчедки. Много, много братовчедки. И една леля.

— В Къщата можеш да облечеш някоя от роклите на сестра ми, така ще имаш възможност да се отървеш от тази жилетка — каза Сам. — Имаш ли нещо против да попитам на колко години си, Лираел?

Лираел го погледна, озадачена от този въпрос, докато не видя блясъка в очите му. Познаваше този поглед от Долната трапезария. Извърна очи и вдигна забрадката си, опитвайки се да измисли какво да каже. Де да можеше Сам да си остане същия, както Кучето, помисли си тя. Утешаващ приятел, без усложненията на романтичния интерес. Трябваше да има нещо, което да направи, за да го обезкуражи напълно, без да повръща или нещо подобно, което да я направи съвсем непривлекателна.

— На тридесет и пет — каза тя накрая.

— Тридесет и пет! — възкликна Сам. — Тоест, моля за извинение. Не изглеждаш… изглеждаш много по-млада…

— Заради мазилата — каза Кучето и пусна една лукава усмивка, обръщайки се на една страна, за да може само Лираел да я види. — Унгвенти. Масла от Севера. Магии за външен вид. Моята господарка полага много усилия, за да запази младостта си, принце.

— О — каза Сам, облягайки се на перилата на кърмата. Той тайно погледна отново Лираел, опитвайки се да забележи някакви бръчки, които беше пропуснал, или нещо друго. Ала тя наистина не изглеждаше и с ден по-стара от Елимер. А и със сигурност не се държеше като много по-възрастна жена. Преди всичко, не беше толкова уверена и общителна. Навярно се дължеше на това, че е библиотекарка, помисли си той, докато се опитваше да огледа фигурата й, за която предполагаше че е много добре сложена под широката жилетка.

— Стига с тези приказки, Куче! — нареди Лираел, извръщайки глава, за да скрие собствената си усмивка. — Свърши нещо полезно и бъди нащрек за опасности. Аз ще дам своя принос като направя кожа на Хартата.

— Слушам, господарке — изръмжа Кучето. — Ще бъда нащрек.

Кучето се прозя и се изтегна, после скочи на носа и седна точно на пътя на пръските, с широко отворена уста и изплезен език. Беше цяла мистерия как успяваше да стои изправено и стабилно, помисли си Лираел, макар че й хрумна неприятната идея, че Кучето може би имаше смукателни пипала на задника си.

— Луд. Напълно луд — каза Могет, докато гледаше как Кучето се мокри. Котката отново беше заела поста си близо до мачтата и за пореден път се подсушаваше с език. — Но така или иначе, винаги си е бил такъв.

— Чух те! — излая Кучето, без да поглежда назад.

— Естествено — каза Могет с въздишка и започна да ближе каишката си. Той погледна Лираел, а зелените му очи проблясваха лукаво, като добави: — Предполагам, че не бих те затруднил, ако те помоля да свалиш каишката ми, за да мога да се подсуша както трябва?

Лираел поклати глава.

— Е, предполагам, че ако местният селски идиот не пожелае да го направи, няма изгледи ти да се съгласиш — промърмори Могет, накланяйки глава към Самет. — Преди всичко е достатъчно да ме накарате да склоня да участвам доброволно. Тогава нямаше да се налага непрекъснато да ме принуждават да участвам в тези варварски пътувания с лодка.

— В какво не си пожелала да участваш доброволно? — попита с любопитство Лираел. Ала малката котка само се усмихни. Усмивка, в която личеше твърде много от хищния ловец, спотайващ се в нея, помисли си Лираел. После успя помръдна глава, Ранна иззвъня, и котката заспа, излетната под следобедното слънце.

— Внимавай с Могет — предупреди я Сам, когато Лираел се поддаде на изкушението да почеше пухкавото бяло коремче. — Той едва не е убил майка ми, когато е бил на свобода. Всъщност на три пъти за периода, през който е Абхорсен.

Лираел отдръпна ръката си точно когато Могет отвори едното си око и понечи да я удари — привидно игриво — с едната си лапа с дълги нокти.

— Заспивай — каза Кучето от носа, без да се обръща. То изглеждаше напълно убедено, че Могет ще се подчини.

Могет намигна на Лираел, задържайки погледа й за миг. После едното пронизващо зелено око се затвори и той сякаш наистина заспа, а Ранна издрънча на врата му.

— Е — каза Лираел, — време е да направя кожа на Хартата.

— Имаш ли нещо против да гледам? — попита нетърпеливо Сам. — Чел съм за кожите на Хартата, но мислех, че този занаят е изчезнал. Дори мама не знае как се правят. Какви видове познаваш?

— Мога да направя ледена видра, кафява мечка или лаещ бухал — отвърна Лираел и с облекчение забеляза, че романтичният интерес, който беше обзел Сам, е изчезнал. — Можеш да гледаш, ако искаш, но не зная какво ще видиш. В общи линии това са просто много дълги поредици от символи на Хартата и свързващи заклинания — и трябва да задържиш в главата си всички наведнъж. Така че няма да мога да говоря, обяснявам или каквото и да било друго. И навярно ще ми е нужно цялото време до залез-слънце. След това трябва да я сгъна точно по правилата, за да може да се използва по-късно.

— Очарователно — каза Сам. — Опитвала ли си да прехвърлиш цялото заклинание върху предмет? Така че цялата верига от символи да е там, готова да бъде извадена, когато ти потрябва, но без заклинанието да е направено?

— Не — отвърна Лираел. — Не знаех, че е възможно.

— Ами, трудно е — обясни разпалено Сам. — Все едно да възстановяваш Камък на Хартата. Искам да кажа, че трябва да използваш собствената си кръв, за да подготвиш онова, което ще съдържа заклинанието. Тоест, Кралска кръв, макар че кръвта на Клеър или Абхорсен би трябвало да даде същия резултат. Трябва да бъдеш много предпазлива, разбира се, защото ако объркаш… Както и да е, нека най-напред видим твоята кожа на Хартата. Каква ще бъде?

— Лаещ бухал — отвърна Лираел, обзета от лошо предчувствие. Нямаше нужда от зрението, за да разбере, че Самет щеше да пожелае да зададе ужасно много въпроси. — И ще отнеме около четири часа. Без — добави решително тя — никакви прекъсвания.