Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава осемнадесета
Целебната бащина ръка

Болницата в Бейн беше сравнително нова, построена преди шест години, когато от юг бе въведена главозамайващата болнична реформа. Макар и едва за пет години, в тази болница бяха починали много хора и тя се намираше достатъчно близо до Стената, за да може Сам да запази усещането си за смъртта. Омаломощен от болката и морфина, който му даваха за нея, той не можеше да прогони усещането си за смърт. То винаги го спохождаше отблизо, изпълвайки костите му с хапещия си студ, принуждавайки го непрекъснато да трепери, а лекарите да увеличават лекарствата му.

Сънуваше безплътни същества, които щяха да дойдат от смъртта и да довършат започнатото от некроманта, и не можеше да се събуди от тях. Когато това все пак ставаше, често виждаше същия некромант да се промъква към него, и пищеше, докато сестрата, която всъщност идваше, не му направеше още една инжекция, полагайки началото на нов цикъл кошмари.

Сам прекара в това състояние четири дни, като ту губеше, ту идваше в съзнание, без всъщност да се събужда, и без изобщо да губи усещането си за смъртта и страха, който го съпътстваше. Понякога умът му се избистряше достатъчно, за да разбере, че и Ник е там, на съседното легло, с бинтовани ръце. От време на време провеждаха кратки разговори, но те никога не бяха истински, тъй като той никога не успяваше да отговаря на въпросите или да продължи мисълта на Ник.

На петия ден всичко се промени. Сам отново изпадна в хватката на кошмара; отново беше в смъртта, изправен срещу един некромант, който беше няколко неща едновременно, и едновременно във, под и над водата. Сам бягаше, падаше и потъваше, както всъщност се беше и случило, а след това някой сграбчи китката му… но този път хватката беше хладна и успокояваща. Допир, който по някакъв начин го изведе от кошмара, издигайки го в едно небе, пълно със символи на Хартата и слънце.

Когато отвори очи, той за първи път виждаше ясно, а зрението му се беше прочистило от лекарствата и световъртежа. Усети нечии пръсти, опрени на шията му, отчитайки пулса му, и позна ръката на баща си, още преди да го погледне. Тъчстоун беше точно до него, затворил очи, докато отправяше едно целебно заклинание към тялото на сина си, а символите проблясваха под пръстите му, когато напускаха тялото му и нахлуваха в това на Сам.

Сам вдигна очи към Тъчстоун, благодарен, че са затворени и не може да види достойното за съжаление облекчение, изписано върху лицето на неговия син, или сълзите, които той побърза да изтрие. Магията на Хартата го стопляше за пръв път от дни насам. Сам усещаше как символите изтеглят лекарствата от кръвта му и започват да облекчават болката от изгарянията. Ала не друго, а самото присъствие на баща му бе прогонило страха от смъртта. Той все още усещаше присъствието й, но то беше смътно и далечно, и вече не се страхуваше.

Крал Тъчстоун I завърши заклинанието и отвори очи. Те бяха сиви, както и на сина му, но сега бяха по-разтревожени и той беше видимо уморен. Бавно отмести ръката си от врата на Сам.

За малко да се прегърнат, когато Сам забеляза, че в стаята има още двама доктори, четирима от охраната на Тъчстоун и двама офицери от армията на Анселстиер, както и многобройна група полицаи, войници и служители, които се бяха събрали в коридора навън и надзъртаха през вратата. Така че двамата просто се хванаха за ръцете, а Сам се изправи в леглото. Само силата, с която притискаше баща си и нежеланието му да го пусне подсказваха на Тъчстоун колко много се радва всъщност да го види синът му.

И двамата доктори бяха изумени, че Сам изобщо е в съзнание, а единият погледна картона в долната част на леглото му, за да се увери, че пациентът наистина е приемал морфин интравенозно от дни.

— Това наистина е невъзможно! — поде докторът, когато един хладен поглед от страна на охраната на Тъчстоун го убеди, че този разговор в момента е излишен. Едно едва доловимо движение го убеди, че и присъствието му не е наложително, и той заотстъпва към вратата. Подобно на краля, охраната също носеше костюми от три части в убит кафяво-сив цвят, за да не скандализират деликатните чувства на жителите на Анселстиер. Този ефект леко се разваляше от факта, че носеха мечове, неумело прикрити под прегънати шлифери.

— Моят антураж — каза мрачно Тъчстоун, забелязал как Сам оглежда всички хора в коридора. — Казах им, че съм тук като обикновен гражданин, просто за да видя сина си, но очевидно дори и това налага наличието на официален ескорт. Надявам се, че се чувстваш достатъчно добре, за да яздиш. Ако останем тук още малко, със сигурност ще бъда притиснат до стената от някоя комисия или политик.

— Яздене? — попита Сам. Наложи се да го каже два пъти, защото първият път гърлото му беше твърде зле, за да произнесе думата. — Ще напусна училище преди края на срока?

— Да — каза Тъчстоун, продължавайки да говори тихо. — Искам да си дойдеш у дома. Анселстиер вече не е безопасно убежище. Местната полиция арестува шофьора на автобуса ви. Подкупили са го, при това със сребърни дениери от Старото кралство. Следователно някой от нашите врагове е открил начин да действа от двете страни на Стената. Или поне е разбрал как да харчи парите си в Анселстиер.

— Мисля, че съм достатъчно здрав, за да яздя — каза Сам, бърчейки чело. — Тоест, не зная дали изобщо съм болен. Китката ме боли…

Той замълча и погледна превръзката на китката си. По ръба й отново се движеха символи на Хартата, струейки от порите му като златиста пот. Те го лекуваха, осъзна Сам, защото китката му наистина бе само възпалена на мястото, където преди бе изпитвал непоносима болка, а болката от по-незначителните изгаряния по бедрата и глезените му беше напълно изчезнала.

— Вече можем да свалим превръзката — каза Тъчстоун и започна да я размотава. Докато го правеше, той наведе главата си още по-близо до Сам и прошепна: — Не си бил тежко ранен физически, Сам. Но чувствам, че си понесъл душевна травма. Лечението й ще отнеме известно време, защото не е по силите ми да я изцеля.

— Какво искаш да кажеш? — попита тревожно Сам. Внезапно се почувства много малък, съвсем не като почти възрастния принц, който трябваше да бъде. — Мама не може ли да я излекува?

— Не мисля — каза Тъчстоун, поставяйки ръка на рамото му, а дребните бели белези от тренировките с меча и реалните боеве светеха ярко върху кокалчетата му на болничното осветление. — Но аз не мога да определя естеството й, мога само да кажа, че я има. Предполагам, че в резултат на това, че си влязъл в смъртта неподготвен и незащитен, някаква малка част от духа ти е била увредена. Не много, но достатъчно, за да се чувстваш по-слаб или по-бавен… В общи линии отпаднал. С времето ще се възстановиш.

— Не биваше да го правя, нали? — прошепна Сам, поглеждайки лицето на баща си, в търсене на някаква строгост или следи от неодобрение. — Мама сърдита ли ми е?

— Никак даже — каза Тъчстоун с изненада. — Направил си това, което си сметнал за необходимо, за да спасиш останалите, а то е проява на смелост в духа на най-добрите традиции и от двете страни на семейството ни. Майка ти е преди всичко загрижена за теб.

— В такъв случай къде е? — попита Сам, преди да успее да се въздържи. Въпросът му бе изпълнен с раздразнение и щом затвори уста, му се дощя да не го бе задавал.

— По всичко личи, че един разяждащ дух се изживява като лодкар в Олдмънд — обясни Тъчстоун търпеливо, както бе обяснявал многото належащи отсъствия на Сабриел в детството на Сам. — Разбрахме за него, когато наближихме Стената. Тя се качи на Хартиеното крило и отлетя да се разправи с него. Ще се срещнем във Велизар.

— Ако не се наложи да замине другаде — каза Сам, съзнавайки, че се държи грубо и по детски. Ала той можеше да умре и очевидно това не беше достатъчно основание за майка му да дойде да го види.

— Освен ако не се наложи да замине някъде другаде — съгласи се Тъчстоун, спокоен както винаги. Сам знаеше, че баща му полага много усилия да запази спокойствие, защото във вените му течеше древна буйна кръв и той се боеше да не кипне. Единственият път, когато Сам бе ставал свидетел на гнева му, беше когато един фалшив посланик от северните кланове се бе опитал да прободе Сабриел с вилица за сервиране на официална вечеря в двореца. Тъчстоун, ревящ като страховит звяр, беше хванал високия метър и осемдесет варварин и го бе запокитил в другия край на масата, върху един печен лебед. Това бе уплашило всички повече от опита за убийство, особено когато кралят бе опитал да вдигне двойния трон и да го хвърли по мъжа. За щастие не беше успял и Сабриел го успокои, като го галеше по челото, докато той дърпаше като обезумял мраморната основа на трона.

Сам си припомни това, когато видя как клепачите на баща му се затварят едва доловимо, а по челото му се появява бразда.

— Съжалявам — смотолеви той. — Знам, че е длъжна да го направи. Защото е Абхорсен и така нататък.

— Да — каза Тъчстоун и Сам долови лек намек за дълбоките чувства на баща си заради множеството чести отсъствия, налагани от битките на Сабриел с мъртвите.

— В такъв случай най-добре да се обличам — каза Сам и провеси крака над леглото. Едва тогава забеляза, че отсрещното легло е празно и оправено.

— Къде е Ник? — попита. — Нали беше тук? Или просто съм го сънувал?

— Не зная — отвърна Тъчстоун, който се бе запознал с приятеля на сина си по време на предишните му посещения в Анселстиер. — Нямаше го, когато пристигнах. Докторе! Никълъс Сейър бил ли е в това легло?

Докторът забързано се приближи. Не знаеше кой беше този странен, но очевидно знатен пациент, нито кой беше баща му, тъй като от Армията бяха настояли за дискретност и използване само на малки имена. Сега му се щеше да не бе чувал фамилията на другия пациент, тъй като името Сейър не му беше непознато. Ала главният министър нямаше син на тази възраст, така че момчето би могло да бъде само негов братовчед или нещо подобно, което беше някаква утеха.

— Пациентът Никълъс X — каза той, наблягайки на „Х“, — беше предаден вчера на един от доверените слуги на родителите си. Имаше само незначителен шок и охлузвания.

— Остави ли ми съобщение? — попита Сам, изненадан, че приятелят му не се бе опитал да се свърже с него по някакъв начин.

— Не мисля… — понечи да каже докторът, когато бе прекъснат от една сестра, проправяща си път през множеството фигури в синьо, каки и сиво по коридора. Тя беше доста млада и хубава, с поразителна червена коса, която не беше особено умело прикрита под колосаната й касинка.

— Остави писмо, Ваше величество — каза с характерен северен акцент. Очевидно беше родена в Бейн и знаеше точно кои са Сам и Тъчстоун, за огромно раздразнение на доктора. Той със сумтене пое писмото от протегнатата ръка на сестрата и го подаде на Сам, който незабавно го отвори.

В началото не позна почерка; после разбра, че е на Ник, само че отделните букви бяха по-едри, а извивките почти липсваха. Отне му секунда да разбере, че това сигурно беше резултат от факта, че приятелят му е писал с бинтовани ръце.

Скъпи Сам,

Надявам се скоро да бъдеш достатъчно добре, за да прочетеш това. Аз самият се възстанових почти напълно, макар да си признавам, че събитията от нашата необичайна нощ са някак мъгляви. Предполагам не знаеш, че реших да проследя онзи некромант, по чиито следи тръгна ти първия път, където и да си ходил тогава. За жалост, като се има предвид тъмнината и твърде енергичното ми придвижване, единственото, което успях да направя, беше да падна по пътя и да се търкулна. Извадил съм късмет, че не съм си счупил нищо по думите на лекарите, макар че имам няколко интересни натъртвания. Едва ли обаче, онези новобранци в Корвиър ще бъдат подготвени да се грижат за тях както сестра Мулен!

Разбирам, че армията се е свързала с баща ти и той идва да те прибере у дома, затова няма да завършиш срока. Предполагам, че и аз самият няма да завърша, защото вече имам място в „Съндър“. Без теб няма да бъде същото, както и без горкия Хари Бенлет. Дори и без Кохрейн. На следващата сутрин го намерили на пет мили разстояние, бърборел несвързано и се пенел, и предполагам, че вече са го затворили в Специализираната болница „Смитуен“. Естествено, трябваше да го направят още преди години.

Всъщност мислех си, че бих могъл да ти погостувам в твоето мистериозно Старо кралство, преди да постъпя в колежа следващата пролет. Признавам, че научният ми интерес бе изострен от онези видимо одушевени трупове и твоята демонстрация на незнайно какви умения. Сигурен съм, че го възприемаш като магия, но предполагам, че всичко това може да бъде обяснено чрез правилно прилагане на научни методи. Надявам се, че ще успея аз да бъда този, който ще го направи. Теорията за сюрреалността на Сейър. Или Законът на Сейър за обяснение на магическите явления.

В болницата е много досадно, особено когато съквартирантът ти не може да води разговор. Така че ще се наложи да ме извиниш, задето се разприказвах. Докъде бях стигнал? О, да, експериментите в Старото кралство. Предполагам, че никой досега не е извършвал научни изследвания заради армията. Ще повярваш ли, че вчера тук бяха цял генерал и двама капитани, които искаха да подпиша Акта за официални тайни и декларация, че никога няма да говоря или да пиша за неотдавнашните странни събития по Границата? Забравиха да споменат езика на жестовете, така че предполагам, че ще информирам някой глух журналист, когато се върна.

Няма, разбира се. Поне не докато не намеря нещо по-добро, което да разкажа на света — някое наистина велико откритие.

Офицерите искаха и ти да подпишеш, но тъй като не беше в добро настроение, просто чакаха и се скараха помежду си. Тогава им казах, че ти дори не си жител на Анселстиер, а те се замислиха и проведоха голяма дискусия отвън с лейтенанта, отговарящ за охраната. Нещо ми подсказва, че дясната ръка не знае какво прави лявата, тъй като те бяха от Правни въпроси в Корвиър, а момчетата отвън са от Граничното разузнаване. С интерес установих, че последните изповядват твоята религия и на челата си носят знака на кастата, или каквото и да е там. Бързам да добавя, че социологията съвсем не попада в моята сфера на интерес.

Сега трябва да вървя. Възрастните ми родители са пратили някакъв личен заместник-секретар на главния секретар и шамбелан отличните доверени слуги, който да ме вземе и да ме заведе у дома в Амбърн Корт. Очевидно баща ми е твърде ангажиран с онзи проблем с бежанците от Юга, въпросите в Камарата и всякакви подобни неща, а чичо Едуард както обикновено има нужда от неговата бръщолевеща подкрепа. Мама вероятно е имала благотворителна вечеря или нещо също толкова поглъщащо интереса. Скоро ще ти пиша, за да се уточним за визитата ми. Предполагам, че до два, максимум три месеца ще съм подготвил всичко.

Горе главата!

Ник, мистериозният пациент X

Сам сгъна писмото с усмивка. Поне Ник се бе отървал без осезаеми увреждания от онази ужасна нощ и бе запазил чувството си за хумор. Типично за него, мъртвите само бяха разпалили научния му интерес, вместо много по-разумния страх.

— Всичко наред ли е? — попита Тъчстоун, който го чакаше търпеливо. Поне половината наблюдатели бяха загубили интерес към тях, видя Сам, оттегляйки се надолу по коридора и извън полезрението му, където можеха да разговарят.

— Татко — каза Сам, — донесъл ли си ми дрехи? Тези от училище сигурно са били съсипани.

— Дамед, чантата, ако обичаш — каза Тъчстоун. — Всички останали да излязат.

Подобно на две стада овце, имащи проблеми с общуването, хората, останали в отделението, опитаха да излязат, докато онези в коридора опитаха да им помогнат, но всъщност усложниха положението. В крайна сметка всички напуснаха стаята, с изключение на Дамед — главният телохранител на Тъчстоун, дребен и слаб човечец, който се движеше обезпокояващо бързо. Дамед му подаде един малък куфар, преди да излезе, затваряйки вратата след себе си.

В куфара имаше дрехи от Анселстиер, осигурени — подобно на тези на Тъчстоун и охраната му — от консулството на Бейн в Старото кралство.

— Засега облечи тези — каза баща му. — На Границата ще се преоблечем отново с приемливи дрехи.

— Бронирана ризница и шлем, ботуши и меч — каза Самет, дърпайки болничната пижама над главата си.

— Да — каза Тъчстоун. Поколеба се, а после добави: — Това притеснява ли те? Предполагам, че би могъл да поемеш на юг. Аз трябва да се върна в Старото кралство. Но ти можеш да бъдеш в безопасност в Корвиър…

— Не! — каза Сам. Искаше да остане с баща си. Искаше да почувства тежината на бронираната си ризница и дръжката на меча в дланта си. Но преди всичко, искаше да бъде с майка си във Велизар. Защото само тогава щеше да бъде в пълна безопасност от смъртта… и некроманта, за когото дори и сега беше сигурен, че се спотайва в онази студена река и го очаква да се върне.